— Значи това си ти. — Красив, загорял, рус тип, облечен с оранжеви шорти за сърф, бели кожени обувки „Биркенсток“ и кафяво-бяло кожено яке без нищо отдолу се усмихваше на Ванеса с ослепително бели зъби. Името му беше Дорк или Дюк и се представяше за режисьор. — Гениалният режисьор.
— Тя е следващият Бертолучи — Кен Могул поправи Дюк, или както там му беше името. — Дай ми една година, и всичко живо ще знае името й.
Кен беше облечен като градски каубой със сребристо яке „Култура на хуманността“ върху черна риза в западен стил с бели перлени закопчалки вместо копчета. Къдравата му рижава коса беше пъхната в черна шапка „Стетсън“ и беше обут с черни каубойски ботуши и дънки „Култура на хуманността“. Беше пристигнал в Ню Йорк същата нощ от Юта, където представяха новия му филм на филмовия фестивал „Сънданс“. Беше амбициозна творба за един глухоням мъж от консервна фабрика в Аляска. Човекът живееше в каравана заедно с 36 котки. Не говореше и прекарваше доста време на компютъра си да изпраща имейли на момичета от сайтове за запознанства. Кен трябваше да бъде изключително изобретателен с камерата, за да поддържа действието. Беше най-добрата му работа.
— Маце, преродих се като гледах филма ти — каза Дорк на Ванеса. — Оправи ми деня.
Краищата на устата на Ванеса се извиха нагоре в полуотегчена, полуучудена усмивка стил Мона Лиза. Не беше сигурна, че й харесваше да й казват „Маце“, но се радваше, че е оправила деня му.
Купонът след шоуто „Култура на хуманността“ на Джедедая Ейнджъл беше още по-внушителен. Магистрала 1 беше украсена като Индийска венчална палатка. Моделите по бикини, които дори не бяха присъствали на шоуто, се бяха излегнали на кожени дивани, пиеха мартини или танцуваха в такт с живата музика бхангра. Ванеса пооправи червената си блуза. Трудно беше да не се почувства като прасе с толкова много слаби и високи модели.
— Окей. Това е господинът от Седмична забава — каза Кен Могул и я прегърна през кръста. — Усмихни се, снимат ни!
Дюк стоеше от другата страна на Ванеса и притисна загорялата си слаба буза в бледата й нежна кожа. Миришеше на „Копъртон“.
— Кажи зеле!
Ванеса нямаше навика да се усмихва насила, но защо не? Нямаше реална опасност да се омъжи за Дюк в Храма на сърфа и пясъка и да живеят завинаги заедно в студио за сърф и филми на плажа в Малибу. Твърде консервативна нюйоркчанка беше за такива неща и освен това мразеше плажа. Не, тази нощ беше нейната дива нощ и от утре щеше отново да си бъде тя.
— Зеле! — извикаха и тримата пред камерата с най-широките си усмивки.
Дюк остана близо до Ванеса, след като фотографът свърши.
— В кой хотел си отседнала? — попита той, предполагайки, че беше от Лос Анджелис, като всички, които познаваше.
Ванеса отвъртя капачката на бутилката „Евиан“ и отпи.
— Всъщност живея със сестра си тук, в Ню Йорк, в Уилямсбърг. Все още ходя на училище. Тя свири в един състав.
Дорк изглеждаше развълнуван.
— Жестоко! — извика той. — Ти си като онези хора, за които пишат сценаристите, знаеш ли? — Той вдигна ръка и започна да ръкомаха във въздуха. — Алтернативен хипар. Истински. Повече от истински. Чист динамит!
За човек, наречен Дорк, беше доста проницателен.
— Благодаря — каза Ванеса, макар че не беше много сигурна дали това беше правилният отговор. Никога преди не беше разговаряла с такъв глупак. Почувства една ръка да я хваща за лакътя и се обърна.
Немощен възрастен мъж с пурпурно кадифено яке и кръгли черни очила й се усмихваше.
— Вие сте режисьорката, нали? — попита той.
Ванеса кимна.
— Така мисля.
Възрастният мъж поклати кокалестия си пръст.
— Не гледай на дарбата си прекалено сериозно — каза и изчезна.
Дюк се наведе и каза бързо в ухото й:
— Отседнал съм в „Хъдсън“. Искаш ли да се отбиеш за едно питие?
Ванеса знаеше, че трябва да го разкара, но никога не я беше свалял толкова хубав и тъп сърфист. Можеше да свали който си искаше модел в залата, но беше избрал нея. Чувстваше се поласкана. А и не й ли каза старият мъж преди малко да не гледа толкова сериозно на нещата? Слава богу, че изтърпя всички мъки да си махне космите по краката.
— По-късно евентуално — отговори тя, за да не го разочарова напълно. — Сега има сняг.
— Да бе, вярно — Дюк се удари по главата с ръка и се засмя глупаво. — Искаш ли да танцуваш? — Той протегна напред ръце, мускулите му се изпънаха подканващо. Изглеждаше, сякаш не изпускаше тренировка и живееше на протеинови напитки и троскот.
Ванеса оправи пак червената си блуза, хвана ръката на Дюк и го поведе към претъпкания, оживен дансинг. Не можеше да се познае — тя мразеше да танцува! Ако не друго, никой познат нямаше да я види.
Нали?