Защото го заслужавам

С носи любовта си като тениска

— Със Серена сте приятели, нали? — Сони Уебстър, дългуресто момче с черна коса и кестеняви кичури, попита Чък Бас, докато седяха на втория ред в петък вечер и чакаха да започне шоуто „Ле Бест“. Сони беше син на Вивиън Уебстър, британски дизайнер на бельо, чиито мъжки слипове бяха последния хит в момента. Сони и Чък се бяха запознали в бара предишната вечер и бързо се сприятелиха. Даже носеха еднакви мокасини „Тодс“ — тъмнокафяви с неоновозелени гумени подметки. Много гей и изключително непрактични за изключителното количество сняг, което се очакваше тази вечер.

Чък кимна.

— Излиза гола. Така поне чух — той потърка корема си. — Нямам търпение — добави тихо.

— Виждаш ли Чък, който говори с онзи гей, сина на Вивиън Уебстър? — прошепна Кати Фаркас на Изабел Коутс. — Обзалагам се, че е станал гей.

Точно както искаха двете с Изабел — бяха седнали на първата редица, но не заради жалкия им безполезен труд да окачват надписи НЕ СЕ МОТАЙТЕ в Брайънт Парк. Бащата на Изабел, Артър Коутс, беше много известен актьор. Тази година похарчи цяло състояние за пролетно-лятната колекция на „Ле Бест“ и просто трябваше да се оплаче, че двете заслужаваха първия ред.

— Мисля, че е би… — прошепна й Изабел. — Продължава да носи онзи розов пръстен с монограм.

— Да — забеляза Кати. — Това го прави по-малко гей.

Огромната бяла палатка в Брайънт Парк беше претъпкана с модни издатели, фотографи, актриси и известни личности. „Heart of glass“ на Блонди ехтеше от високоговорителите. Кристина Ричи седеше на първия ред, спореше по клетъчния си телефон с агента си и даваше обяснения защо е избрала това шоу, а не шоуто на Джедедая Ейнджъл, което се провеждаше в центъра на града по същото време.

— Виж, тук е Флоу от 45! — извика Сони. — Той е Бог. И Кристина Ричи. Майка ми получи огромна поръчка от нея.

Чък се оглеждаше наоколо в търсене на още забележителности, когато видя Блеър на около десет места от тях на третия ред. Изпрати й въздушна целувка и тя му отговори.

— Защо сме тук? — извика Блеър на Арън. Въпреки че тези дни беше безкрайно ядосана на Серена, тя реши да дойде на шоуто, за да види дали нещо от новата колекция на „Ле Бест“ подхождаше на новия й имидж. Сега, когато беше затворена в горещата претъпкана палатка с прекадено висока музика и натрапваща се миризма на парфюм като дванадесетгодишна с билет за 45 процента намаление, честно казано не даваше и пет пари за дрехите или за това, че Серена беше звезда на шоуто. Серена беше тази, която трябваше да доказва, че е център на вселената.

В крайна сметка Блеър нямаше нужда да излиза с красиви модели и известни дизайнери. Тя отиваше в „Йейл“, първокласната институция за обучение в цял свят и само след малко щеше да я потърси един изискан възрастен мъж. Чувстваше се изключително удовлетворена за възрастта си. Шумът и суматохата около Модната седмица вече не изглеждаха толкова внушителни, когато собственият й живот бе достатъчно… възбуждащ. Освен това седяха на третия ред, което си беше абсолютно пренебрежение при положение, че на подобни мероприятия винаги й даваха места на първия или втория ред.

— Честно казано, не знам защо съм тук — кисело отговори Арън. Той разкопча светлозеленото яке „Ле Бест“ — подарък от Серена, и го закопча отново. Беше от твърда памучна материя и шумолеше силно при движение — прекалено екстравагантно за вкуса му, но според Серена не можеше да отиде на шоуто и да седи на третия ред, без да носи дрехите на самия дизайнер. Арън беше очарован от наелектризиращото напрежение във въздуха. Все едно си на рок концерт. Но всяка прилика беше случайна, защото се бяха събрали, за да гледат… дрехи.

Снегът навън падаше равномерно върху ярко осветения град. Блеър можеше да си представи каква лудост щеше да бъде да вземе такси тази вечер — всички полуголи и замаяни и всички убедени, че заслужават следващата кола. Тя изрита задната част на стола на Ники Хилтън с равните си черни кожени обувки „Ле Бест“ и се прозя за петдесети път. Докато отваряше широко устата си, светлините изведнъж угаснаха и музиката спря. Шоуто започваше.

Колекцията беше за следващата есен, а темата — Малката Червена шапчица. Сцената пресъздаваше гората от приказката с тъмнокафяви кадифени дънери и ниски клони, покрити с лъскави смарагденозелени копринени листа. Разнесе се мелодията на флейта и внезапно Серена изскочи със сивата си плисирана пола на „Констънс Билард“, червени кожени ботуши над коляното и малка вълнена червена пелерина, завързана на врата. Под пелерината носеше бялата си тениска с черен надпис на гърдите ОБИЧАМ АРЪН. Дългата й руса коса беше вързана на опашки и нямаше грим, с изключение на яркочервените й устни. Серена дефилира уверено, олюлявайки плисираната униформена пола, въртейки се на сцената и позирайки пред камерите, все едно го правеше от години.

Коя е тя? Питаха едновременно стотици зажаднели за клюки гласове. А кой е Арън?

Блеър завъртя очи още по-раздразнена и отегчена от започващото шоу.

— Кой е Арън? — попита Сони Чък Бас.

— По дяволите, ако знам — отговори Чък.

— Да не би това да е Арън Соркин? Който пише за телевизията? — попита съседа си един учуден издател на Вог, целият облечен в кожа.

— Който и да е, има голям късмет — каза един фотограф.

— Чух, че я е зарязал. Струва ми се, че иска да го спечели отново — прошепна Изабел на Кати.

— Ами не гледай натам сега, но мисля, че е той и изглежда доста ядосан — отвърна Кати. Двете момичета го зяпнаха.

Серена изпрати въздушна целувка на Арън от подиума, но той беше прекалено объркан и смутен от нейната тениска, за да я забележи. Мислеше си, че Серена ще се притеснява да дефилира с всички тези модели. Мислеше си, че има нужда от моралната му подкрепа, но беше повече от ясно, че си прекарва страхотно. Сигурно е възхитена всички да повтарят името й. Той — не. Да, вярно е, че искаше да бъде известен — известна рок звезда. Не известен като момчето на Серена от нейната тениска ОБИЧАМ АРЪН. Той бръкна в джоба на палтото си и извади кутийката с билкови цигари. Преди дори да успее да я отвори, охраната сложи ръка на рамото му.

— Не може да се пуши вътре, господине.

По дяволите, промърмори Арън под носа си. Но не можеше просто да стане и да си тръгне, докато Серена бе все още на сцената. Той погледна към Блеър, която седеше до него. Хапеше устните си и присвиваше стомаха си, все едно имаше газове.

Блеър искаше да запуши ушите си с диамантени обици и да не чува повече името на Серена. Какви очи! Какви крака! Каква прекрасна коса! Беше абсолютна гадост и купонът след шоуто се очертаваше дори още по-гаден. Когато Серена тръгна по пътеката с надпис КЪЩАТА НА БАБА и слезе от сцената, за да се преоблича, Блеър стана да си ходи.

— Ще си тръгвам, преди снегът да покрие всичко — съобщи тя на Арън.

— Така ли? — Арън скочи на крака. — Ще ти помогна да вземеш такси.

Серена нямаше нужда от него. Ще има толкова обожатели на купона, че нямаше да може да я доближи. Едва ли ще забележи, ако просто си тръгне.

Навън, в Брайънт Парк, снегът вече покриваше глезените. Побелели от сняг, статуите на лъвовете, върху стъпалата на библиотеката изглеждаха още по-големи и страшни.

— Май ще се кача на влака до Скарсдейл — каза Арън, имайки предвид предградията Уестчестър, където живееше с майка си допреди миналата есен, когато се премести в града със семейството на баща си. Отвори запалката „Зипо“ и запали една билкова цигара. — При такава буря с моите приятели винаги се събираме на игрището за голф. Страхотно е.

— Сигурно е купон — отговори равнодушно Блеър. Едри заскрежени снежинки покриваха наслоените й със спирала мигли и тя присви очи, пъхайки ръце в джобовете на кашмиреното си палто „Ле Бест“, докато чакаше такси. По дяволите, беше адски студено.

— Искаш ли да дойдеш с мен? — предложи Арън, въпреки че Блеър напоследък се държеше като абсолютна кучка. Все още бяха доведени брат и сестра — можеха поне да се опитат да бъдат приятели.

Блеър се намръщи.

— Не, благодаря. Ще се обадя на онзи мъж, когото срещнах — ако иска да се видим някъде да пием нещо. — Харесваше й думата мъж — звучеше много по-добре от момче.

— Какъв мъж? — попита подозрително Арън. — Не онзи дъртак от „Йейл“, с когото беше снощи?

Блеър тъпчеше с крака, за да не замръзнат в напълно-неподходящите-за-това-време обувки „Ле Бест — Мери Джейнс“. „Защо Арън се държеше винаги толкова досадно настойнически? Първо, може да имам среща с друг. Второ, какво го интересува? Трето, дори и да е той, какво_ от това_?“ Тя махна нетърпеливо с ръка. Беше едва девет часът. Къде, по дяволите, бяха всички таксита?

Арън вдигна рамене.

— Не знам. Мисля, че той е просто един инвестиционен банкер, влага много пари в „Йейл“ и ти флиртуваш с него само защото толкова много искаш да влезеш. Което е много жалко, мене ако питаш.

— Но не те питам — отговори Блеър. — Но може би трябва да се вслушам в Господин-приет-рано-в-„Харвард“-въпреки-че-единственото-което-прави-е-да-седи-по-бельо-и-да-пие-бира-преструвайки-се-че-свири-в-суперсъстав-който-всъщност-е-пълна-нула, тъй като ти очевидно знаеш всичко.

Едно такси спря рязко на ъгъла на 43-та улица и остави някого. Блеър се втурна към него.

— Недей да съдиш за нещо, от което нищо не разбираш! — извика на Арън, преди да скочи в колата и да тръшне вратата.

Арън потрепери в тънкото си памучно яке и сви раменете си срещу студения вятър, докато вървеше на изток по 42-ра улица към Централна гара. Хубаво щеше да бъде да види за малко приятелите си. Жените бяха голямо шило в неговия вегетариански задник.

Но си го заслужаваме — нали?