Защото го заслужавам

В изпуска шанса си да снима разлагащи се тела на риби

— Радвам се, че успя да го направиш — каза Кен Могул в сряда следобед, когато Ванеса го придружи в „Чипис“, новото кафене в Уилямсбърг в долната част на улицата, на която живееше. Той подбутна към нея димящата чаша с капучино.

— Поръчах и за двамата. Надявам се нямаш нищо против.

Ванеса седна с черното си палто и хвана чашата с две ръце, присвивайки устни, докато духаше горещото мляко.

— Благодаря, че ме уреди на модното шоу — каза тя. — Супер беше — тя премигна. — Мразеше начина, по който звучеше, когато говореше с Кен Могул. Като някоя безмозъчна глупачка.

Кен повдигна широките слънчеви очила „Персол“ върху късата си червена коса и се облегна на масата, готов да говори за бизнес.

— Искам да дойдеш с мене в Кан тази пролет. Ще те запозная и с други блестящи независими режисьори. Можем да работим заедно. Искам да прекъснеш училище за една или две години и да направим няколко филма. Ще бъде вълшебно, чувствам го.

По уредбата звучеше Ения. Ванеса разкопча и закопча палтото си. Мразеше Ения.

— Започнах да работя по нов проект в Южна Америка — продължи Кен Могул. — Започва с морски чайки, които хранят малките си с месото на разложени риби, и после преминава към горилите, които изоставят децата си. След това ще заснема улиците в Рио, където децата проституират срещу дрога. Още не съм започнал снимките, но си мислех, че можеш да идеш там, да се сприятелиш с децата и да запишеш историите им. Знаеш ли португалски?

Ванеса поклати глава. Подиграваше ли се с нея?

— Испански?

Тя поклати отново глава.

— Няма значение. Ще намерим преводач или деца, които говорят английски. Всичките ти разходи ще бъдат поети от продукция „Дюк“. Помниш ли Дюк от купона „Повече от голи“?

Ванеса кимна и се усмихна. Как можеше да забрави Дюк, най-загубеният мъж на планетата?

— Ще имаш кола на разположение, апартамент, оборудване и всичко, от което се нуждаеш — добави Кен. — Искаш ли?

Ванеса забеляза за първи път колко неоформена беше брадичката му. Всъщност брадичката липсваше.

— Винаги съм искала да отида в Кан — отговори и отпи замислено от капучиното си. — Новият ти проект звучи наистина… страхотно. Но вече ме приеха в Нюйоркския университет. От единадесетгодишна мечтая да ида там. Няма начин да се откажа.

— А моят филм? Детска проституция! Животни, които изоставят малките си! Това е поразяващ материал! — Кен Могул се пенявеше и плюеше по барплота.

Ванеса помисли, че ако имаше по-очертана брадичка, слюнката му нямаше да опръска всичко. През рамото му, на таблото за обяви, Ванеса забеляза една светлосиня реклама.

Нищо чудно, че Дан я отбягваше цяла седмица. Бил е прекалено зает да бъде известен.

— Ванеса? Слушаш ли ме? — попита Кен. — Първият урок, който трябва да научиш в този бизнес, е, че часовникът никога не спира.

Ванеса го погледна с една полуразвеселена, полуотегчена усмивка на Мона Лиза. Въпреки че беше поласкана от поканата на Кен да работи с него, нямаше никакво намерение да става мини-Могул. Искаше да има собствен стил и собствена кариера, не да изразходва енергията си за нечия чужда работа, колкото и да е добра. Тя поклати обръснатата си глава.

— Съжалявам.

Без да може повече да се сдържа, брадичката на Кен Могул изчезна напълно. Той очевидно гледаше на себе си твърде сериозно. Ванеса се изправи и откъсна светлосинята реклама от таблото над главата му. Предполагаше се, че двамата с Дан правят заедно филм, но ако можеше да се вмъкне в клуба без негово знание и да го снима как чете, щеше да е много по-добре. Дан винаги излизаше по-сполучливо, когато не знаеше, че го гледат.

— Благодаря ти — каза на Кен. — Поласкана съм, наистина. Но работя по нещо ново, самостоятелно. Искам да го завърша.

Кен Могул повдигна очилата си на носа и погледна през прозореца.

— Ти губиш.

— Благодаря за кафето — каза Ванеса, въпреки че той вече не я гледаше. Тя загъна рекламния лист и го пъхна в джоба си. — Късмет в Кан.

Кен Могул закопча коженото си палто „Прада“ и нахлупи качулката на главата си, сякаш искаше да се изолира напълно от нея.

— Чао.

Ванеса тръгна към вкъщи, за да прегледа камерата си и да види какво й трябва за „Ривингтън Роувър клуб“ утре вечер. Когато свърши четенето, щеше да излезе от тълпата и да го изненада с една голяма чаша ирландско кафе, любимата му напитка. Щяха да обменят истории за всички откачени известни личности, с които са се запознали през изминалата седмица. После щеше да го закара вкъщи и да му припомни какво е изпуснал. Щеше да му покаже какво означава да загуби отново девствеността си, така както го беше описал в онази шантава поема.

Все едно че имаше нужда.