Защото го заслужавам

Много повече от голи

Дан полагаше усилия да не зяпа моделите, които дефилираха топлес на шоуто „Повече от голи“ само с къси кафяви плисирани полички — толкова къси, че можеше да види белите им гащички — прекрасен модел от петдесетте години, така прилепнали по телата им, че задните им части изпъкваха. Вместо да седи на първия ред, където го бе сложила Ръсти Клайн между Стиви Никс и актрисата с дълги бедра Ванеса Бийкрофт, Дан седеше откъм клуба на улица „Харисън“, сграбчил черната си кожена тетрадка, мъчейки се да изглежда вдъхновено, в случай че Ръсти Клайн е наблизо и тайно го наблюдава.

Шоуто се съпровождаше от странна немска музика и сцената беше обсипана със слама. Малки момчета с дълги руси коси и облечени в кожа водеха блеещи козички на кожени каишки. Изключително високите модели танцуваха около тях с олюляващи се гърди.

Варварство, написа Дан набързо. Козите акаха по цялата сцена и той забеляза, че поличките на моделите са с разкъсани краища. По бузите им течаха сини сълзи от спиралата. Разстроени доячки, написа Дан, опитвайки се да не звучи напълно неуместно. Освен това какво, по дяволите, правеше на модно шоу?

Двадесет и няколко годишната брюнетка, която седеше до него се наведе и надникна да прочете написаното.

— С кого работиш? — попита тя. — „Нилон“, „Тайм аут“? — Носеше островърхи кристални очила, прикрепени със златна верига около врата й. — Защо не си седнал с пресата?

Дан затвори черната тетрадка, преди да е прочела повече.

— Поет съм — каза важно. — Ръсти Клайн ме покани.

Жената не изглеждаше особено впечатлена.

— Какво си публикувал напоследък? — попита недоверчиво.

Дан пъхна тетрадката си под мишница и поглади новите си бакенбарди. Една от козите се отвърза и избяга от сцената. Четирима мъже от охраната се втурнаха след нея.

— Всъщност една от последните ми поеми в момента е публикувана в Ню Йоркър. Казва се „Мръсници“.

— Не може да бъде! — възкликна жената. Тя сложи в скута кожената си чанта „Повече от голи“ и извади един екземпляр на Ню Йоркър. Разгърна го и намери страница 42.

— Нямаш представа. Прочетох тази поема по телефона на всичките си приятелки. Не мога да повярвам, че си я написал.

Дан не знаеше какво да каже. Това бе първата му среща с истински обожател и се чувстваше едновременно смутен и възбуден.

— Радвам се, че ти харесва — отговори скромно.

— Да ми харесва? — повтори жената. — Ти промени живота ми! Имаш ли нещо против да ми дадеш автограф? — попита тя и подхвърли списанието в скута му.

Дан вдигна рамене и извади химикалката си. Даниел Хъмфри, написа точно до поемата, но подписът му изглеждаше малко невзрачен и безличен и затова добави още една малка завъртулка. Надраска няколко реда от историята на Габриел Гарсия Родс — живо кощунство, но на кого му пукаше. Даваше първия си автограф. Беше известен — истински, гениален писател!

— Толкова, толкова много съм ти благодарна — каза жената и прибра списанието. Тя посочи към тетрадката му. — Продължавай да пишеш — прошепна почтително. — Извинявай, че те притесних.

Немската фолклорна музика премина в опера и малките момчета с козичките напуснаха сцената. Моделите се появиха с дълги черни вълнени пелерини, електрикови кожени ботуши над коляното и шапки с щраусови пера. Изглеждаха като героини от филма Властелинът на пръстените.

Дан отвори тетрадката си и започна да пише. Добри и лоши вещици. Преследващи гладни вълци. Той захапа края на молива си и добави: Искам една цигара, по дяволите.