Защото го заслужавам

Богатият бял принц иска да дръпне

Когато последният час по френски език най-накрая завърши, Нейт Арчибалд каза забързано „à demain“ на своите съученици от училището „Сейнт Джуд“ и се устреми по „Медисън авеню“ към пицарията на ъгъла на 86-та улица, работното място на неговия дилър на марихуана, Мичел. За късмет на Нейт, „Сейнт Джуд“ бе най-старото училище за момчета в Манхатън и бе запазило традицията си училищният ден да свършва в два часа следобед, както за долните, така и за по-високите курсове, въпреки че повечето други училища приключваха в четири. Аргументът на училището беше, че по този начин учениците имат повече свободно време за спорт и за огромното количество домашна работа, с което си отиваха вкъщи всеки ден. Освен това имаха достатъчно време да се събират на групи и да се напушват преди, по време и след като са спортували и приключили с домашните.

Последния път, когато Нейт беше видял Мичел, екстравагантен дилър, собственик на шапка „Кангол“, последният бе казал, че съвсем скоро ще се мести обратно вкъщи в Амстердам. Днес беше последният шанс на Нейт да се сдобие с най-голямото количество сладка марихуана от Перу, с която Мичел можеше да го снабди. Блеър винаги мърмореше за това, че Нейт пуши, когато са заедно, хленчеше колко е скучно да наблюдава втренчения му в персийския килим поглед в спалнята в продължение на десет минути, когато можеха да се забавляват заедно или да идат някъде на купон. Нейт твърдеше непрестанно, че пуши само за удоволствие, както яденето на шоколад — нещо, което може да зареже по всяко време. И само и само да й докаже — не че вече трябваше да доказва нещо на Блеър — щеше да ги откаже напълно, след като изпуши и последния лист марихуана от огромното количество, което ще купи днес. С повече внимание, можеше да му стигне за цели осем седмици. Дотогава не искаше дори да помисля за отказване.

— Две нормални парчета — каза Нейт на високия и слаб, оплешивяващ пицар със светлочервена тениска Добре дошли в Лосървил. Той опря лакти на плота и отмести настрани пластмасовите бурканчета с чеснова сол, червен пипер и риган. — Къде е Мичел?

Малкият страничен бизнес на Мичел не беше тайна в пицарията. Пицарят повдигна гъстите си черни вежди. Името му всъщност май беше Рей, но макар да купуваше пица и марихуана с години, Нейт все още не беше сигурен.

— Мичел вече си тръгна. Изпусна го.

Нейт потупа задния джоб на жълто-кафявите си панталони, където бе пъхнал портфейла си марка „Коуч“ и в гърлото му заседна задавяща буца страх. Разбира се, че не беше пристрастен, но не обичаше да остава на сухо без никаква трева, когато планираше да си завие една хубава и голяма, за да убие следобеда. И утре следобед, и другиден следобед…

— Какво? Искаш да кажеш, че е заминал вече за Амстердам?

Рей — или може би Рой — отвори лъскавата метална врата на фурната и с майсторско движение подхвърли две горещи парчета върху двуслойни хартиени чинии. После ги поднесе на плота към Нейт.

— Съжалявам, приятел — каза полусъстрадателно. — Но отсега нататък ние продаваме пица и напитки и само пица и напитки. Ясно?

Нейт взе чинията с пицата и после я сложи обратно на плота. Не можеше да повярва на лошия си късмет. Извади портфейла си и взе десетдоларова банкнота от дебелата пачка.

— Задръж рестото — промърмори и хвърли парите на плота, преди да си тръгне с пицата.

Навън, на улицата, той се залута към парка, чувствайки се като бездомно куче. Купуваше трева от Мичел още от осми клас. Един случаен майски следобед, Нейт и неговият приятел Джереми Скот Томпкинсън бяха отишли до пицарията да си вземат по парче и Мичел бе дочул Джереми да подстрекава Нейт да открадне бурканчето с риган и да го изпушат вкъщи. Мичел им предложи да им продаде нещо още по-силно и оттогава Нейт и приятелите му идваха винаги. Какво трябваше да направи сега, да си купи долнокачествен материал от някой случаен измамник в Сентръл Парк? Повечето от тези типове продаваха боклук, изсушена тексаска трева, нищо общо със сочните зелени семена, които Мичел получаваше директно от своя чичо в Перу. Освен това беше чувал, че половината от дилърите в Сентръл Парк са ченгета и чакаха точно типове като него, за да ги задържат.

Изхвърли наполовина изядената пица в най-близкото кошче и зарови ръка в джобовете на моряшкото си палто „Хуго Бос“, където намери недопушена цигара. Пресече Пето авеню и седна на една пейка в парка да я запали. Не обърна внимание на групичката от хилещи се десетокласнички с тъмносини униформи на „Констънс Билард“, които му отправяха сладострастни нежни погледи, докато го подминаваха.

С усмивка тип „знам, че съм неустоим“, златистокестенява коса, смарагдовозелени очи, винаги загорял тен и секси опит в строежа и управлението на платноходи, Нейт Арчибалд бе най-желаното момче в Горен Ийст Сайд. Не му се налагаше да търси девойки. Те сами му се хвърляха. Буквално.

Нейт дръпна силно от горящата цигара и извади мобилния си телефон от джоба. Проблемът беше, че приятелите му по трева от „Сейнт Джуд“ — Джереми Скот Томпкинсън, Чарли Дърн и Антъни Авалдсен — всичките купуваха от Мичел. Мичел бе най-добрият. Все пак заслужаваше си да им звънне и да провери дали някой от тях не е успял да се запаси, преди дилърът им да изчезне.

Джереми беше в такси на път за междуучилищното състезание по скуош на 92-ра улица Y.

— Съжалявам, пич — гласът му пращеше по телефона, — цял ден съм на „Золофт“ — взех го от майка си. Защо просто не купиш евтин от онези дилъри в парка, или нещо подобно?

Нейт сви рамене. Да купуваш евтина трева в парка — това бе толкова… ниско.

— Нямай грижа, пич — каза на Джереми. — До утре.

Чарли беше в комплекс „Върджин“ и купуваше дискове с малкия си брат.

— Много яко — каза, когато Нейт му описа ситуацията. — Близо си до парка, нали? Купи евтин.

— Даа, окей — отговори Нейт. — До утре.

Антъни беше на кормуване в новото спортно BMW-M3, което му подариха родителите преди седмица за осемнадесетия му рожден ден.

— Потърси нещо в аптечката на майка си — посъветва го той. — Родителите са краен вариант.

— Ще потърся — отговори Нейт. — По-късно. — Той затвори и дръпна за последно от малката цигара. — По дяволите! — изпсува, изхвърляйки остатъка в мръсния сняг под краката си.

Този семестър трябваше да бъде двадесет и четири часов купон. Имаше успешно интервю в „Браун“ през септември и беше сигурен, че молбата му е направила достатъчно впечатление, за да го приемат. Освен това, вече не излизаше с малката Джени Хъмфри, която бе много сладка и имаше огромни гърди, но която отне прекалено много от свободното му време. За останалата част от учебната година Нейт беше планирал да се напушва, да се събира с приятелите и просто да го кара спокойно, докато завърши. Без доверения му дилър, този план беше безсмислен.

Нейт седна отново на зелената дървена пейка и заби поглед във варовика на луксозните жилищни сгради на Пето авеню. Вдясно от него можеше да види ъгъла на кооперацията на Блеър на 72-ра улица. Високо, на последния етаж, сивата котка на Блеър, Кити Минки, сигурно се беше опънала върху розовата кувертюра на леглото на стопанката си, нетърпелива да се прибере вкъщи и да я почеше под брадичката с коралово розовите си нокти. Импулсивно, Нейт започна да избира мобилния й телефон. Позвъня шест пъти, преди тя да го вдигне.

— Ало? — отговори Блеър с метален глас.

Тя беше в новия салон на Гарън на Източна 57-ма улица, декориран като турски харем. От тавана висяха прозрачни розови и жълти воали, а в салона бяха нахвърляни огромни розови и жълти бродирани възглавнички, където клиентите да се отпуснат и да опитат турско кафе, докато чакат реда си. Пред всеки фризьорски стол имаше огромно огледало с позлатена рамка. Джани, новият фризьор на Блеър, тъкмо беше разресал току-що измитата й, намазана с балсам коса. Притиснала мобилния телефон във влажното си ухо, Блеър се взираше в отражението си. Това бе критичният момент: Щеше ли да се осмели да се подстриже?

— Хей. Аз съм, Нейт — тя чу стария познат глас в ухото си.

Блеър беше прекалено шокирана, за да отговори. Не бяха разговаряли от навечерието на Нова година и дори тогава разговорът завърши зле. Какво правеше Нейт, като й се обажда сега?

— Нейт? — Блеър отговори полунетърпеливо, полулюбопитно. — Много ли е важно, защото в интерес на истината не мога да говоря. Хващаш ме в много неподходящ момент.

— Нее, не е важно — отговори Нейт, мъчейки се да измисли някое смислено обяснение защо изобщо й се обажда. — Хрумна ми, че може да те интересува, че реших да го зарежа. Знаеш — да не пуша вече трева — той изрита купчина замръзнали боклуци. Дори не беше сигурен, че това е истина. Наистина ли зарязваше тревата?_ Завинаги_?

Блеър стискаше телефона и мълчеше объркано от другата страна на линията. Нейт винаги беше странен — особено като беше напушен, но никога толкова странен. Джани потропа нетърпеливо по стола й с гребена от костенуркова черупка.

— Супер, това е добре за теб — каза най-накрая. — Виж, трябва да те оставям, става ли?

Блеър звучеше заета, а Нейт дори не знаеше защо изобщо й се обади.

— Доскоро — промърмори той и мушна телефона обратно в джоба на палтото си.

— Чао — Блеър метна сребристорозовата „Нокия“ в червената си раница и изпъна рамене на кожения въртящ стол.

— Готова съм — каза на Джани, като се опитваше да звучи уверено. — Само запомни, искам я къса, но женствена.

Малки бръчици от смях се появиха по загорялото лице на Джани, с нарочно пусната няколкодневна брада. Той премигна с тъмните си кафяви очи с дълги мигли. „Точно кат Катерина Хепбърн. Нали?“

М-хм.

Блеър затегна колана на бежовото наметало, което й дадоха в салона и се взря в отражението на Джани и черната му, намазана с гел коса, надявайки се, че не е толкова глупав и некомпетентен, колкото изглеждаше. Може би беше просто въпрос на произношение. „Не, не Катрин Хепбърн. Одри Хепбърн. Знаеш, като Закуска в Тифани? Моята красавица? Забавно лице?“ Блеър се замисли за още някоя известна личност, някоя с прилична къса прическа.

— Или като Селма Блеър — добави отчаяно, въпреки че прическата на Селма бе доста по-момчешка, отколкото й се искаше.

Джани не отговори. Вместо това, зарови пръсти в мокрите кестеняви коси на Блеър. „Ква хууубава коса“, каза той на себе си, докато взимаше ножиците, и събра косата й с една ръка. После, без повече протакане, отряза цялата опашка наведнъж.

Блеър затвори очи, когато снопчето коса падна на земята. Моля те, нека изглеждам добре, молеше се мълчаливо, изискано, уверено и елегантно. Тя отвори очи и зяпна ужасена отражението си. Мократа й, осакатена и къса до ушите коса беше щръкнала във всички посоки.

— Не се притеснявай — успокои я Джани като смени големите си ножици с по-малки. — Сега ще я оформим.

Блеър пое дълбоко въздух, докато се съвземаше. Вече нямаше връщане назад. По-голяма част от косата й покриваше пода.

— Окей — каза задъхано. Тогава звънна мобилният и тя подскочи. — Чакай — каза на Джани. — Ало?

— Блеър Уолдорф? Дъщерята на Харолд?

Блеър се погледна в огледалото. Вече не беше толкова сигурна коя е тя. По-скоро приличаше на някой новобранец в затвора с току-що оформена ливада, отколкото на дъщерята на всеизвестния корпоративен адвокат Харолд Уолдорф, разведен с майка й от две години, живеещ в chateau във Франция и притежател на лозя съвместно с неговия „партньор в живота“ — по случайност мъж.

Отчитайки неспокойните води на сегашното си съществуване, Блеър не можеше да има нищо против да бъде съвсем друг човек, което бе отчасти причината да се озове при Джани. Беше дори съгласна да бъде Катрин вместо Одри, стига да изглежда напълно различно.

— Да — отговори тихо Блеър.

— Добре — каза типът от телефона. Имаше плътен и ласкав глас и беше трудно да се определи възрастта му. Деветнадесет или тридесет и една? — Аз съм Оуен Уелс. Баща ви беше мой ръководител във фирмата, когато тъкмо започвах. И двамата сме завършили „Йейл“ и разбрах, че вие също проявявате интерес.

Интерес? Блеър не само проявяваше интерес към „Йейл“ — това бе единствената й цел в живота. Защо иначе ще се записва в пет допълнителни курса, по дяволите?

— Да, така е — каза пресекнало. Тя погледна към Джани, който артикулираше безгласно една банална песен на Селин Дион, носеща се от уредбата на салона. — Но се провалих на интервюто.

Всъщност тя, един вид, разказа на интервюиращия цялата сърцераздирателна история на живота си и после, един вид, го целуна, което бе доста повече от, един вид, голямо недоразумение.

— Да, точно затова се обаждам — отговори Оуен Уелс, сексапилният му глас отекваше като басите на чело. — Подкрепата на баща ви означава много за университета и са съгласни да ви дадат още един шанс. Аз предложих доброволно да бъда новият ви интервюиращ и отделът за приемане ще вземе под внимание моята оценка, когато разглеждат молбата ви — не тази на интервюиращия през ноември.

Блеър загуби ума и дума. Още един шанс — беше прекадено хубаво, за да бъде истина. Уморен да чака, Джани остави ножиците върху масичката на колелца до стола на Блеър, грабна последния брой на Вог от коленете й и се отдалечи да се оплаква от нея на колегите си.

— Кога сте свободна? — продължи Оуен Уелс.

Сега, искаше да каже Блеър. Но някак си не можеше да помоли Оуен да седне и да наблюдава Джани, докато я подстригва, а той да задава всички тези скучни и стереотипни въпроси като: Кои хора в твоя живот имат най-голямо значение?

— Когато кажете — изчурулика тя. Изведнъж осъзна, че не трябваше да звучи така отчаяно, не и когато се предполагаше, че е толкова надарено дете с невероятно натоварена програма. — Всъщност днес съм малко заета и утре едва ли ще мога. По-добре в сряда или четвъртък след училище.

— Аз обикновено работя до късно и тази седмица имам събрания в университета, но какво ще кажете за четвъртък вечерта? Около осем и половина?

— Чудесно — Блеър отговори с охота. — Искате ли да дойда в офиса ви?

Оуен се умълча. Блеър можеше да чуе стола му да скърца и да види неговия Трибека офис, дизайн на Филип Старк, чудейки се дали е подходящо място за среща. Представи си го висок и рус, загорял от тенис корта, точно като баща й. Но Оуен Уелс можеше да бъде с десет години по-млад от баща й и много по-хубав. Замисли се дали знаеше колко е секси с двете У в имената си.

— Защо не се срещнем в хотел „Комптън“? Има малък уютен бар, където е спокойно — той се засмя. — Мога да ви взема една кола, макар и да знам от баща ви, че предпочитате „Дом Периньон“.

Блеър се изчерви. Този глупак баща й — какво ли още беше казал?

— О не, кока-кола е добре — заекна тя.

— Добре. Ще се видим в четвъртък вечерта. Ще нося вратовръзката на „Йейл“.

— Доскоро — Блеър се опитваше да поддържа официален тон, въпреки разгорещената си фантазия Оуен-в-офиса.

— Благодаря много, че се обадихте — тя прекъсна разговора и погледна право в позлатеното огледало пред нея. С къса коса сега сините й очи изглеждаха по-големи и изразителни.

Ако действително беше актриса, с главната роля във филма на собствения си живот — нещо, което винаги обичаше да си представя, това щеше да бъде ключовият момент: денят, в който преобрази външния си вид и започна да репетира най-важната роля в кариерата си. Погледна часовника. Имаше само половин час преди гимнастиката в „Констънс“. Нямаше смисъл да бърза, не и когато „Бендел“ беше само на няколко преки разстояние и я очакваше нова рокля за срещата с Оуен Уелс в четвъртък. Напълно си заслужаваше главоболието да избяга от гимнастиката, ако новата прическа и новата рокля щяха да й помогнат да влезе в „Йейл“.

Джани пиеше кафе и флиртуваше с момчетата. Блеър му хвърли заплашителен поглед и го подкани да приключва.

— Когато сте готова, госпожице — обърна се той с безразличен тон, сякаш му беше все едно дали ще я подстриже, или не.

Блеър въздъхна дълбоко и тегли черта на миналото си — провалената й връзка с Нейт, новия противен съпруг на майка й и нейната смущаваща бременност, оплесканото й интервю в „Йейл“. Сега се прераждаше с нов имидж. „Йейл“ й даваше втора възможност и отсега нататък тя щеше де бъде господарка на собствената си съдба, щеше да напише сценария, да режисира и да играе главната роля във филма на своя живот. Можеше да види собствената си прическа като централна тема в модната колона на Ню Йорк Таймс. Корица на „Таймс“ — Великолепна брюнетка дебютира в „Йейл“ с къса коса!

Лицето й се разля в победоносна усмивка, която вече упражняваше за интервюто си с Оуен Уелс в четвъртък вечерта.

— Готова съм.