Защото го заслужавам

И е за любов

Джени нямаше как да бъде сигурна, че Л, който й изпрати бележката на Свети Валентин, беше момчето от „Бенделс“. Можеше да бъде някой пълен идиот или дебел перверзен тип, но за себе си знаеше, че вече е влюбена в него. Чувстваше се като момиче от приказките, влюбено в един маскиран мъж и беше твърдо решена да се вози в автобуса на 79-та улица, докато го срещне лице в лице. В понеделник и вторник тя пътува с автобуса до седем часа следобед без успех. В сряда след училище Елиз я придружи.

— Не разбирам. Защо го правим отново? — попита Елиз. Беше свършила с домашните и гледаше отегчена до смърт през прозореца.

— Казах ти. Сутринта забравих любимата си шапка в автобуса. Сигурна съм, че ще я намеря, ако сменим достатъчно автобуси — излъга Джени.

— Някой сигурно я е взел — отвърна Елиз. — Хубавата ти червена шапка? Сигурна съм, че някой я е взел.

Една жена на средна възраст с дебели глезени и старомоден шлифер четеше Уолстрийт джърнъл и ги наблюдаваше по начина, по който хората винаги гледаха тийнейджърите, когато разговарят на висок глас. Нещо подобно на: може ли да натиснете бутона за отнемане на звука? Ако обичате.

— Само този автобус за последно и после се прибираме вкъщи — обеща Джени, въпреки че вече бяха сменили два автобуса, откакто беше обещала същото.

Елиз сложи ръката си на обутото с черен чорапогащник коляно на Джени и я задържа там.

— Все ми е едно. Нямам какво друго да правя.

Джени изчака Елиз да махне ръката си.

— Какво правиш? — прошепна силно.

— С кое?

— С ръката си.

— Книгата казва да дадеш израз на чувствата си с нежни ласки — обяви Елиз.

— Но аз не искам да го правиш. Освен това сме в автобуса — изсъска Джени и отстрани ръката на Елиз. Последното нещо, което искаше да види Л, беше как тя и Елиз се галят. Господи. Колко неприятно.

— Какво лошо има? — проплака Елиз и сръга Джени в крака точно когато автобусът силно се наклони. Джени се изхлузи от седалката на земята и задникът й се приземи тежко върху нечии обувки.

Джени затвори очи, прекалено ужасена, за да ги отвори. Ако тайният й обожател можеше да я види сега, никога повече нямаше да й изпрати любовни писма. Автобусът подскочи още веднъж, докато наближаваше парка и гърдите й подскочиха безмилостно — сякаш вече не й беше достатъчно.

— Хвани се — някой й подаде ръка.

— Майната ти — измърмори Джени напълно унизена. Отблъсна встрани ръката и се изправи на крака. Една руса глава стоеше над нея. Високо. Хубав нос. Лешникови очи с руси мигли. Беше той — момчето от „Бенделс“!

— Добре ли си? — попита. — Има едно свободно място отзад. Защо не седнеш? — той взе ръката й и я поведе назад през тълпата.

Джени седна на твърдата ниска седалка и погледна към момчето с туптящо сърце. Изглеждаше на шестнадесет и беше перфектен, просто перфектен.

— Ти ли си Л? — попита тя без дъх.

Той се усмихна засрамено. Единият му преден зъб беше леко нащърбен. Бе изключително красив.

— Да, идва от Лео — отговори той.

Лео. Разбира се.

— Аз съм Дженифър! — Джени направо викаше, толкова беше развълнувана.

— Дженифър — повтори Лео, все едно че беше най-красивото и уникално име, което някога беше чувал.

Елиз подаде глава през многобройната тълпа в часа пик и погледна Джени със сините си очи.

— Ей, извинявай, че те бутнах. Добре ли си?

Лео се усмихна с очарователната си нащърбена усмивка, сякаш искаше да каже, че приятелите на Джени са и негови приятели. Инстинктът на Джени й казваше да изгони Елиз и да остане с Лео на спокойствие. Но не искаше Лео да си помисли, че е тотална кучка. Мъжът до нея стана и Джени потупа седалката.

— Седни тук.

Елиз пусна дръжката и се намести на седалката.

— Здравей — каза тя и погледна към Лео. Ритна Джени по крака, когато го разпозна. — Здравей.

— Елиз, това е Лео. Лео, това е Елиз — запозна ги вежливо Джени. Автобусът спря рязко и Лео се облегна на рамото й, за да запази равновесие. О, Господи. Той ме докосна! Докосна ме!

Джени почувства погледа на Елиз, която се опитваше да разбере какво става.

— И ти ли учиш в „Констънс Билард“? — Лео попита Елиз.

Елиз кимна напълно объркана. Изведнъж на Джени й дожаля. Сложи ръка върху рамото й и се усмихна на Лео.

— Тя е най-добрата ми приятелка.

Елиз се изхили и отпусна глава на рамото й.

— Мисля, че намери шапката си — прошепна тихо.

— Да — ухили се Джени, облекчена, че Елиз беше достатъчно умна, за да не задава повече въпроси. Когато останат сами, щеше да й обясни всичко, както правят най-добрите приятелки. Тя погледна перфектните черти, перфектното лице на Лео и остана без дъх от поредната му нащърбена и ослепителна усмивка.

— Знаех си, че не може да се казваш Ланс.