Бялата кралица

Зимата на 1470-1471 г.

Прекарваме Коледа в убежището си. Лондонските месари ни изпращат тлъста гъска, и моите момчета, малката Елизабет и аз играем карти. Аз успявам да изгубя от нея шест сребърни пенса и я изпращам в леглото развълнувана, че е сериозен играч. Прекарваме Дванайсетата нощ в убежището си, и с майка ми измисляме пиеса за децата с костюми, маски и заклинания. Разказваме им семейната история за Мелузина, красивата жена, наполовина момиче, наполовина риба, която обитава извора в гората и се омъжва за смъртен мъж по любов. Увивам се в чаршаф, който завързваме при краката, за да се образува голяма опашка, разпускам косата си и когато се надигам от пода, момичетата са омаяни от жената-риба Мелузина, а момчетата ръкопляскат. Майка ми влиза с книжна конска глава, залепена за дръжката на една метла, с палтото на вратаря и с книжна корона. Момичетата изобщо не я разпознават и гледат пиесата, сякаш сме платени актьори в най-великия кралски двор на света. Разказваме им историята за ухажването на красивата жена, която е наполовина риба, и как нейният любим я убеждава да напусне буйния си извор в гората и да рискува да излезе в големия свят. Разказваме само половината от историята: че тя заживява с него и го дарява с красиви деца, и са щастливи заедно.

Това не е цялата история, разбира се. Но откривам, че не искам да мисля за бракове по любов, които завършват с раздяла. Не искам да мисля какво е да бъдеш жена, която не може да живее в новия свят, създаван от мъжете. Не искам да си представям как Мелузина се издига от своя извор и се затваря в някой замък, докато аз съм принудена да стоя в убежище и всички ние, дъщерите на Мелузина, сме хванати като в капан на място, където не можем напълно да бъдем себе си.

Научавам, че новият двор празнува весело Коледа. Крал Хенри е отново с ума си, и династията Ланкастър тържествува. От прозорците на убежището виждаме как баржите се движат нагоре-надолу по реката, докато благородниците тръгват от крайречните си дворци в Уайтхол. Виждам да преминава баржата на Станли. Лорд Станли, който ми целуна ръка на турнира в чест на коронацията ми, и ми каза, че девизът му е Sans Changer, беше един от първите, които поздравиха Уорик, когато той слезе на суша в Англия. Оказва се, че е привърженик на Ланкастър и в крайна сметка може би ще е неизменно верен на тях.

Виждам баржата на Боуфорт, на чиято кърма се вее флагът с червения дракон на Уелс. Джаспър Тюдор, влиятелният властник от Уелс, води племенника си, младия Хенри Тюдор, в двора да посети своя родственик, краля. Не се съмнявам, че Джаспър — наполовина разбойник, наполовина принц — ще се върне отново в замъците на Уелс, а лейди Маргарет Боуфорт ще облива с радостни сълзи четиринайсетгодишния си син Хенри Тюдор. Тя се раздели с него, когато го поверихме на добри настойници от рода Йорк, семейство Хърбърт, и трябваше да понесе перспективата той да се ожени за дъщерята на Хърбърт, поддръжници на Йорк. Но сега Уилям Хърбърт е мъртъв, загинал, докато ни служеше, и Маргарет Боуфорт отново държи сина си при себе си. Навярно ще се опита да му осигури напредък в двора, ще го избута на преден план, за да се бори за благоволение и постове. Ще иска титлите да му бъдат върнати; ще иска наследството му да бъде гарантирано. Джордж, херцог Кларънс, открадна и титлата, и земите, и тя навярно ги споменава в молитвите си оттогава насам. Тя е изключително амбициозна жена и решителна майка. Не се съмнявам, че ще отнеме титлата граф Ричмънд от Джордж, преди да изтече годината, и ако успее, синът ѝ ще бъде посочен като наследник от династията Ланкастър след принца.

Виждам баржата на лорд Уорик, най-красивата по реката: гребците движат веслата в ритъма, отмерван от барабана на кърмата, плавайки ловко срещу прилива, сякаш нищо не може да спре напредъка на Създателя на крале — дори течението на реката. Даже го различавам, застанал на носа на лодката, сякаш иска да властва над самата вода, държейки в ръка шапката, която е свалил от главата си, за да може да усеща студения въздух в тъмната си коса. Присвивам устни, за да изсвиря и да призова вятър, но после се отказвам. Няма смисъл.

По-голямата дъщеря на Уорик, Изабел, може да държи за ръка моя девер Джордж на пейките в дъното на баржата, докато минават покрай подземния ми затвор. Тя навярно си спомня онази Коледа, когато дойде в двора като неохотна годеница и аз се държах мило с нея, или може би предпочита да забрави времената, в които аз бях Кралицата на Бялата роза. Джордж сигурно знае, че съм тук — аз, съпругата на неговия брат, жената, която остана вярна, когато той не го стори: и сега живея в бедност и в полумрак. Може би дори усеща как го наблюдавам, как присвитите ми очи го гледат презрително — този мъж, който някога беше Джордж от династията Йорк, а сега е любим сродник в двора на Ланкастър.

Майка ми слага длан върху ръката ми.

— Не им пожелавай зло — предупреждава ме тя. — То се връща на теб. По-добре е да чакаш. Едуард идва. Не се съмнявам в това. Не се съмнявам в него дори за миг. Това време ще бъде като лош сън. То е, както казва Антъни: сенки по стената. Важното е Едуард да събере достатъчно голяма армия, за да победи Уорик.

— Как може да го направи? — казвам, загледана към града, който сега се обявява изцяло в подкрепа на Ланкастър. — Как може изобщо да започне?

— Той поддържа връзка с братята ти и с всичките ни сродници. Събира войска и никога не е губил битка.

— Никога не се е сражавал с Уорик. А Уорик го е научил на всичко, което знае за войната.

— Той е крал — казва тя. — Дори и сега да казват, че това не означава нищо. Той беше коронован, той е поставен на това място от Бог, гърдите му са помазани със свещения елей — не могат да отрекат, че той е крал. Дори и ако друг коронован и помазан крал седне на трона. Но Едуард има късмет, а Хенри — не. Може би всичко се свежда само до това: дали си човек с късмет. А Йорк са династия с късмет — тя се усмихва. — И, разбира се, той има нас. Можем да му пожелаем добро, няма нищо нередно в едно малко заклинание за късмет. А ако това не подобри шансовете му, тогава нищо няма да успее.