Изчаквам до последната седмица от годината, до най-тъмната нощ от годината, а после чакам най-тъмния час, между полунощ и един, и тогава вземам свещ, намятам топла пелерина върху зимната си рокля и потропвам на вратата на Елизабет.
— Отивам сега — казвам ѝ. — Искаш ли да дойдеш?
Тя е готова. Държи свещ и си е сложила пелерината, с качулка, спусната напред върху светлите ѝ коси.
— Да, разбира се. Тази загуба е и моя — казва тя. — Аз също искам отмъщение. Онези, които убиха брат ми, ме поставиха с една стъпка по-близо до трона, отдалечиха ме с една стъпка от живота, който можех да си изградя, и ме тласнаха в сърцето на опасността. За което също не изпитвам към тях благодарност. А брат ми беше сам и беззащитен, далеч от нас. Само човек, направен от камък, би могъл да убие нашия принц и онзи беден малък паж. Който и да го е сторил, си е заслужил проклятието. Ще го прокълна.
— Проклятието ще се пренесе и върху сина му — предупреждавам я, — а сетне и върху неговия син. Ще сложи край на рода им.
В светлината на свещта, очите ѝ проблясват в зелено като на котка.
— Така да бъде — казва тя, както казваше баба ѝ Жакета, когато изричаше проклятие или благословия.
Тръгвам първа и ние минаваме през безмълвната крипта, надолу по каменните стълби до катакомбите, а после отново надолу, по нов ред студени каменни стълби, леденостудени и влажни под краката ни, докато чуваме лекото плискане на реката при шлюза.
Елизабет отключва желязната врата и заедно я дръпваме да се отвори. Реката е придошла, водата се е надигнала високо като при зимното пълноводие, тъмна и лъскава като стъкло, движеща се бързо покрай нас в тъмнината на нощта. Но това е нищо в сравнение с бурята, която Елизабет и аз призовахме, за да попречим на Бъкингам и Хенри Тюдор да влязат в Лондон. Само ако знаех, че някой идва да отведе сина ми онази нощ, щях да се кача на лодка в този потоп, и да отида при него. Щях да отплавам по дълбоките води, за да го спася.
— Как ще го направим? — Елизабет трепери от студ и от страх.
— Нищо няма да правим — отвръщам аз. — Просто ще кажем на Мелузина. Тя е наша прародителка, тя е наша съветница, ще почувства загубата на нашия син и наследник, както я чувстваме ние. Ще открие онези, които ни го отнеха, и в замяна ще отнеме техния син.
Разгъвам парче хартия от джоба си и го давам на Елизабет.
— Прочети го на глас — казвам ѝ. Държа двете свещи, докато тя го чете на бързо движещите се води.
— „Знай следното: че нашият син Едуард бе в Лондонския Тауър, държан там в плен най-вероломно от своя чичо Ричард, сега наричан крал. Знай това: че ние му дадохме спътник, едно клето момче, което представихме за нашия втори син Ричард, а самия Ричард изпратихме благополучно във Фландрия, където ти бдиш над него от водите на реката Шелда. Знай, че някой или е дошъл и е отвел нашия син Едуард, или го е убил в леглото му, но, Мелузина, ние не можем да го намерим и не ни дадоха тялото му. Не можем да узнаем кои са убийците му и не можем да ги изправим на съд, нито пък, ако момчето ни е още живо, можем да го намерим и да го доведем у дома при нас“ — гласът ѝ потрепва за миг, а аз трябва да забия нокти в дланите си, за да не се разплача.
— „Знай това: че няма да бъде въздадена справедливост за тази злина, която някой ни причини, затова се обръщаме към теб, наша Майко Повелителко, и пред твоите мрачни дълбини изричаме това проклятие: нека ти отнемеш първородния син на онзи, който ни лиши от нашия. Нашето момче ни бе отнето, когато още не беше мъж, още не беше крал — макар да беше роден да бъде и двете. Затова погуби сина на неговия убиец, докато е още само момче, преди да стане мъж, преди да поеме владенията си. А сетне погубѝ и неговия внук и когато го погубиш, по смъртта му ще разберем, че това е дело на нашето проклятие и е възмездие за загубата на нашия син.“
Тя свършва да чете и очите ѝ са пълни със сълзи.
— Сгъни го като книжна лодка — казвам.
Тя охотно взема листа и прави съвършена миниатюрна лодка: момичетата правят книжни лодки още откакто за пръв път бяхме затворени като в капан тук до реката.
Подавам ѝ свещта.
— Запалѝ я — прошепвам и тя поднася сгънатата книжна лодка в пламъка на свещта, така че носът да се подпали. — Пусни я в реката — казвам и тя взема пламтящата лодка, и я поставя внимателно върху водата.
Лодката се поклаща, пламъкът потрепва, когато вятърът подухва към него, но после се разгаря. Бързото течение на водата поема лодката и тя се обръща, и вихрено се отдалечава. За миг я виждаме — пламък върху отражение на пламък, проклятието и огледалният му образ, събрани върху тъмното течение, а после бързо движещата се речна вода ги завихря и отнася, ние се взираме в чернотата, а Мелузина вече е чула думите ни и е отнесла нашето проклятие в своето водно кралство.
— Готово — казвам, извръщам се от реката и задържам шлюза отворен за нея.
— Това ли е всичко? — пита тя, сякаш е очаквала да отплавам надолу по течението на реката в черупка от раковина.
— Това е всичко. Това е всичко, което мога да направя, сега, когато съм кралица без кралство, с изчезнали синове. Всичко, което мога да направя сега, е да пожелавам злото на враговете си. Но Бог ми е свидетел — правя го.