Бялата кралица

Пролетта на 1479 г.

Синът ми Джордж, който винаги е бил крехко бебе, започва да отпада, преди да достигне втория си рожден ден. Лекарите не знаят нищо, жените от детската стая могат да предложат само овесена каша и прясно мляко, които да му се дават на всеки час. Опитваме, но той не укрепва.

Елизабет, тринайсетгодишната му сестра, си играе с него всеки ден, хваща ръчичките му и му помага да ходи на тънките си крачета, измисля приказка за всяка, хапка храна, която той изяжда. Но дори тя вижда, че той не заяква. Той не расте, а ръчичките и крачетата му са като клечки.

— Можем ли да доведем лекар от Испания? — питам Едуард. — Антъни винаги казва, че сред маврите се срещат най-големите мъдреци.

Лицето му е изпито от тревога и тъга заради това дете, заради този толкова желан син.

— Можеш да повикаш когото искаш, отвсякъде — казва той. — Но, Елизабет, любов моя, бъди смела! Той е крехко малко момче и беше миниатюрно бебе. Истински успех беше, че го задържа при нас досега.

— Не казвай това — изричам бързо, клатейки глава. — Той ще се оправи. Ще дойде пролетта, а сетне — и лятото. През лятото той със сигурност ще се поправи.

Прекарвам часове в детската стая с малкото си момченце на скута, като сипвам капчици каша в мъничката му уста, притискайки гърдите му към ухото си, за да чуя слабото тупкане на сърцето му.

Казват ми, че сме благословени да имаме двама силни и здрави сина: напълно сигурно е, че ще има кой да наследи трона на Йорк. Не казвам нищо в отговор на тези глупаци. Не се грижа за него заради династията Йорк: грижа се за него от обич. Искам да расте добре, не за да бъде принц. Искам да расте добре, за да стане силно момче.

Това е невръстното ми момченце. Непоносимо ми е да го загубя, както загубих сестра му. Не мога да понеса той да умре в ръцете ми, както тя умря в ръцете на майка ми и двете си отидоха заедно. Често навестявам детската стая през деня, дори нощем идвам да го гледам как спи, но съм сигурна, че той не става по-силен.

Един ден, през март, той спи на скута ми, и аз го люлея в стола, и съм започнала, без да се усетя, да тананикам една песничка: полузабравена бургундска приспивна песен от моето детство.

Песента свършва, и се възцарява тишина. Спирам да люлея стола и навсякъде е тихо. Допирам ухо до малките му гърди, за да чуя биенето на сърцето му, и не го чувам. Допирам буза до носа му, до устата му, за да почувствам топлината на дъха му. Няма дихание. Той е още топъл и мек в ръцете ми, топъл и мек като птиче. Но моят Джордж си е отишъл. Изгубила съм сина си.

Отново чувам звука на приспивната песен — тихо, тихо като вятъра, и знам, че Мелузина го люлее сега, и моето момче Джордж вече го няма. Изгубила съм сина си.

Казват ми, че все още имам сина си Едуард, че имам късмет, задето красивото ми осемгодишно момче е толкова силно и расте така добре. Казват ми да се радвам за Ричард, неговия петгодишен брат. Усмихвам се, защото се радвам и на двете си момчета. Но това не променя факта, че съм загубила Джордж, моя малък Джордж със сините очи и кичурчето руса коса.

Пет месеца по-късно съм се оттеглила в усамотение, очаквайки раждането на ново дете. Не очаквам момче. Не си въобразявам, че едно дете може да замести друго. Но малката Катрин идва точно в подходящия момент, за да ни утеши, в люлката отново има принцеса от династията Йорк, детската стая на рода Йорк е пълна и оживена, както обикновено. Минава още година, и аз раждам ново бебе: моето момиченце Бриджет.

— Мисля, че това ще бъде последното — съобщавам със съжаление на Едуард, когато излизам от усамотението си.

Страхувам се, че той ще отбележи, че остарявам. Но вместо това той ми се усмихва, сякаш все още сме млади влюбени, и целува ръката ми.

— Никой мъж не би могъл да иска повече — казва ми нежно. — И никоя кралица не е полагала по-големи усилия. Ти ме дари с голямо семейство, любов моя. И се радвам, че това ще е последното ни дете.

— Не искаш ли още едно момче?

Той поклаща глава.

— Искам да те обладавам за удоволствие, и да те държа в прегръдките си от страст. Искам да знаеш, че желая целувката ти, а не още един наследник за трона. Да знаеш, че те обичам изцяло заради самата теб, когато идвам в леглото ти, а не защото си кобилата за разплод на Йорк.

Накланям глава назад и го поглеждам изпод ресниците си.

— Искаш да си лягаш с мен от любов, а не за да създаваш деца? Това не е ли грях?

Ръката му обгръща талията ми, а свитата му длан — гърдата ми.

— Ще се погрижа усещането да е изключително греховно — обещава ми той.