Бялата кралица

Септември 1472 г.

Едуард ме вика настрани една вечер след вечеря в замъка Уиндзор и аз отивам при него усмихната.

— Какво желаеш, съпруже? Искаш ли да танцуваш с мен?

— Да — казва той. — А после ще се напия чудовищно.

— По някаква специална причина?

— Абсолютно никаква. Просто за удоволствие. Но преди всичко това, трябва да те помоля нещо. Можеш ли да приемеш още една жена в покоите си като почетна дама?

— Имаш ли някоя предвид? — мигновено заставам нащрек за опасността Едуард да има нова държанка, която иска да ми натрапи, за да може по-удобно да я прелъстява. Това сигурно проличава по лицето ми, защото той се разсмива силно и казва:

— Не гледай така разярено. Не бих ти натрапвал развратниците си. Мога и сам да ги подслоня. Не, тази е дама от безупречно семейство. Не друга, а Маргарет Боуфорт, последната от привържениците на Ланкастър.

— Искаш тя да ми служи? — питам изумено. — Искаш тя да бъде една от моите дами?

Той кимва.

— Имам причина. Нали помниш, че тя е отскоро омъжена за лорд Томас Станли?

Кимвам.

— Той се обяви за наш приятел, закле се да ни подкрепя, а армията му се разположи по страничните склонове и ни спаси по време на битката при Блор Хийт, макар да беше дал обещание на Маргарет Анжуйска. Предвид богатството му и влиянието му в страната, наистина трябва да го задържа на наша страна. Той имаше безрезервното ми съгласие да се ожени за нея. Сега го стори и си е поставил за цел да я доведе в двора. Помислих си, че можем да ѝ дадем място. Той ми е нужен в съвета.

— Тя не е ли досадно религиозна? — питам неприветливо.

— Тя е дама. Ще приспособи поведението си към твоето — казва той спокойно. — А аз имам нужда съпругът ѝ да е близо до мен, Елизабет. Той е съюзник, който ще бъде от значение както сега, така и в бъдеще.

— Щом ме молиш така мило, какво мога да кажа освен „да“? — усмихвам му се. — Но не ме обвинявай, ако е скучна.

— Няма да виждам нито нея, нито някоя друга жена, щом ти си пред мен — прошепва той. — Затова не се тревожи как се държи тя. А не след дълго, когато помоли сина си Хенри Тюдор да се върне у дома, той може да го стори — стига да ни е верен, и да може да бъде убеден да забрави мечтите си да бъде наследникът на Ланкастър. И двамата ще дойдат в двора, и ще ни служат, и всички ще забравят, че някога е имало такова нещо като династия Ланкастър. Ще го оженим за някое добро момиче от рода Йорк, което ти можеш да му избереш, и династията Ланкастър вече няма да съществува.

— Ще я поканя — обещавам му.

— Тогава кажи на музикантите да засвирят нещо весело и ще танцувам с теб.

Обръщам се и кимвам на музикантите, а те се съветват за миг и после подхващат най-новата мелодия, дошла от бургундския кралски двор, където сестрата на Едуард, Маргарет, продължава традицията на Йорк за забавленията и бургундската традиция на висшата мода. Дори наричат танца „жигата на херцогиня Маргарет“, и Едуард ме извежда на дансинга, и ме върти вихрено в ритъма на бързите стъпки, докато всички се смеят и пляскат с ръце в кръг около нас, а после танцуват на свой ред.

Музиката свършва и аз се оттеглям в един по-тих ъгъл, и брат ми Антъни ми поднася малка чаша ейл. Изпивам го жадно.

— Е, още ли приличам на дебела продавачка на риба? — питам настойчиво.

— Охо, това те жегна, нали? — той се ухилва. Обвива ръце около мен и ме прегръща нежно. — Не, приличаш на красавицата, каквато наистина си, и го знаеш. Имаш онази дарба, която притежаваше и майка ни — да ставаш все по-прекрасна с напредването на възрастта. Чертите ти са се изменили: вече не са просто черти на едно хубаво момиче, а на красива жена. Лицето ти сякаш е изваяно. Когато се смееш и танцуваш с Едуард, можеш да минеш за двайсетгодишна, но когато си неподвижна и вглъбена в мисли, си по-прекрасна от статуите на италианските ваятели. Нищо чудно, че жените те ненавиждат.

— Стига с мъжете да не е така. — Усмихвам се.