Бялата кралица

Пролетта на 1471 г.

Майка ми забърква билкови отвари, надвесва се от прозореца и ги изсипва в реката, нашепвайки думи, които никой не може да чуе, хвърля прах върху огньовете, за да ги накара да пламнат в зелено и да започнат да пушат. Никога не разбърква кашата на децата, без да прошепне молитва, преобръща възглавницата си два пъти, преди да си легне, удря обувките си една в друга, преди ги обуе, за да ги очисти от лош късмет.

— Нещо от това има ли някакво специално значение? — пита ме синът ми Ричард, като следи с едното око баба си, която усуква парче панделка и шепне над него.

Свивам рамене.

— Понякога — казвам.

— Това магьосничество ли е? — пита той нервно.

— Понякога.

После през март майка ми казва:

— Едуард идва при теб. Сигурна съм в това.

— В бъдещето ли го видя? — питам аз.

Тя се изкикотва.

— Не, месарят ми каза.

— Какво ти каза месарят? Лондон гъмжи от клюки.

— Да, но той е получил съобщение от някакъв човек в Смитфийлд, който служи на корабите, които пътуват за Фландрия. Видял малка флотилия да плава на север в ужасно време и на един от корабите да се вее знамето със Слънцето във възход: гербът на Йорк.

— Едуард настъпва?

— Навярно в същия този миг.

През април, в ранните часове на нощта, чувам шум от ликуване от улиците навън, скачам от леглото и отивам до прозореца да видя какво става. Прислужницата от абатството блъска по вратата, втурва се тичешком в стаята и избъбря:

— Ваша светлост! Ваша светлост! Това е той. Това е кралят. Не крал Хенри, другият крал. Вашият крал. Кралят от династията Йорк. Крал Едуард!

Придърпвам нощницата около тялото си и вдигам ръка към сплетената си на плитка коса.

— Тук, сега? В негова чест ли ликуват?

— Ликуват за него сега! — възкликва тя. — Палят факли, за да му показват пътя. Пеят и хвърлят златни монети пред него. Пред него и пред отряд войници. И той сигурно идва насам!

— Майко! Елизабет! Ричард! Томас! Момичета! — провиквам се. — Ставайте! Обличайте се! Баща ви пристига! Баща ви идва при нас! — сграбчвам прислужницата за ръката. — Донеси ми гореща вода да се измия и най-хубавата ми рокля. Остави подпалките, няма значение. Кой ще седи вече край този мизерен огън?

Избутвам я от стаята да донесе водата, и измъквам косата си от плитката, в която съм я сплела за нощта, когато Елизабет дотичва в стаята ми с широко отворени големи очи.

— Лошата кралица ли идва? Почитаема майко, лошата кралица ли е тук?

— Не, скъпа! Спасени сме. Родният ти добър баща се завръща. Не чуваш ли как ликуват?

Слагам я да застане на едно столче пред решетката на вратата, после наплисквам лицето си с вода и намотавам косата си под диадемата. Момичето ми носи роклята и я завързва, като се суети нервно с панделките, а после чуваме гръмкото му чукане по вратата, Елизабет изпищява и скача от стола да отвори, а после отстъпва назад, когато той влиза, по-висок и по-мрачен, отколкото тя го помни, и след миг аз вече съм изтичала до него, както съм боса, и отново съм в обятията му.

— Синът ми? — настоятелно пита той, след като ме е прегърнал и целунал, и е потъркал брадичка с набола по нея груба брада в бузата ми. — Къде е синът ми? Силен ли е? Здрав ли е?

— Той е силен и здрав. Този месец става на пет месеца — казва майка ми, докато го внася, стегнато повит, и прави на Едуард нисък реверанс. — А вие сте добре дошъл у дома, синко Едуард, ваша светлост.

Той внимателно ме оставя и отива бързо при нея. Бях забравила, че може да пристъпва леко като танцьор. Взема сина си от обятията на майка ми и макар да прошепва: „Благодаря“, дори не я вижда, забравил всичко около себе си. Отнася бебето до светлината на прозореца, и в този момент бебето Едуард отваря тъмносините си очи и се прозява, подобната му на розова пъпка уста се отваря широко, и той поглежда баща си в лицето, сякаш за да отвърне на напрегнатия изучаващ поглед на сивите му очи.

— Моят син — изрича Едуард тихо. — Елизабет, прости ми, че трябваше да го родиш тук. Ако зависеше от мен, не бих допуснал това за нищо на света.

Кимвам мълчаливо.

— И е кръстен, и му е дадено името Едуард, както исках?

— Да.

— И е в добро здраве?

— Тъкмо започваме да му даваме твърда храна — казва майка ми гордо. — И той свиква с нея. Спи добре и е кротко, умно момче. Елизабет го кърми сама и никоя жена не би могла да му бъде по-добра кърмачка. Създадохме ви един малък принц тук.

Едуард я поглежда.

— Благодаря ви за грижите, които полагате за него — казва той. — И за това, че останахте с моята Елизабет. — Едуард свежда очи. Дъщерите ни — Елизабет, Мери и Сесили — са се събрали около него, вперили погледи нагоре в лицето му, сякаш е някакъв странен звяр, еднорог може би, който изведнъж е влязъл с лек галоп в тяхната детска стая.

Той внимателно коленичи, за да не се извисява над тях, все още гушнал бебето в сгъвката на ръката си.

— А вие сте моите момичета, моите принцеси — казва им тихо. — Помните ли ме? Нямаше ме дълго време, повече от половин година, но аз съм баща ви. Бях далече от вас твърде дълго, но нямаше и ден, в който да не мисля за вас и прекрасната ви майка и да се кълна, че ще се прибера у дома и ще ви поставя отново на местата, които ви се полагат по право. Помните ли ме?

Долната устна на Сесили потреперва, но Елизабет се обажда:

— Аз ви помня — тя слага ръка на рамото му и го поглежда в лицето без страх. — Аз съм Елизабет. Аз съм най-голямата. Помня ви: останалите са твърде малки. Вие помните ли ме, помните ли своята Елизабет? Принцеса Елизабет? Един ден ще бъда кралица на Англия като майка си.

При тези думи всички се разсмиваме, и Едуард отново се изправя на крака, подава бебето на майка ми и ме взема в прегръдките си. Ричард и Томас излизат напред и коленичат, за да ги благослови.

— Моите момчета — казва той топло. — Сигурно ви е било омразно да стоите затворени тук.

Ричард кимва.

— Иска ми се да бях с вас, сир.

— Следващия път ще бъдеш — обещава му Едуард.

— Откога си в Англия? — прошепвам, докато той започва да разпуска косите ми. — Имаш ли армия?

— Дойдох с брат ти и с верните си приятели — казва той. — Брат ми Ричард, брат ти Антъни, Хейстингс, и разбира се, онези, които ме последваха в изгнание. А сега и други идват на моя страна. Джордж, брат ми, остави Уорик и ще се бие за мен. Той, Ричард и аз се прегърнахме отново като братя, пред самите стени на Ковънтри, под носа на Уорик. Джордж ни доведе лорд Шрусбъри. Сър Уилям Станли също премина на моя страна. Ще има и други — мисля си за мощта на Уорик и на привържениците на Ланкастър и за френската армия, която Маргарет ще доведе, и си давам сметка, че не е достатъчно.

— Мога да остана тази вечер — казва той. — Трябваше да ви видя. Но утре трябва да тръгна на война.

Изумена съм.

— Нима наистина ще ме оставиш утре?

— Любима, поех риск дори само като дойдох тук. Уорик се укрива в Ковънтри и отказва да се предаде или да се бие, защото знае, че Маргарет Анжуйска идва с армията си и заедно ще представляват мощна сила. Джордж пристигна и е на наша страна, доведе и Шрусбъри и арендаторите му, но това не е достатъчно. Трябва да взема Хенри за заложник и да потегля, за да се изправя срещу Маргарет Анжуйска. Те сигурно се надяват да ме приклещят натясно тук, но аз ще изместя битката при тях, и ако имам късмет, после ще се срещна с Уорик и ще го победя, преди да се наложи да се изправя срещу Маргарет и да победя нея.

Устата ми пресъхва и преглъщам уплашено при мисълта как съпругът ми ще се изправи срещу един голям пълководец, а после — срещу голямата армия на Маргарет.

— Френската армия ще дойде ли с Маргарет?

— Истинско чудо е, че тя все още не е слязла на суша. И двамата бяхме готови да отплаваме по едно и също време. Готвехме се да се надпреварваме до Англия. И двамата бяхме задържани от времето от февруари досега. Тя беше подготвила флотилията си за отплаване от Онфльор преди близо месец, на няколко пъти потегля и все някоя буря я принуждава да се върне. Вятърът утихна за не повече от ден, точно колкото да успея да мина. Беше като магия, любима моя, и се измъкнахме, отвя ни чак до Йоркшър. Така че имам възможност да се справя с тях един по един, а не да се изправя срещу обединена армия, предвождана от двамата едновременно.

При споменаването на бурята хвърлям поглед към майка ми, но лицето ѝ е озарено от невинна усмивка.

— Нали няма да заминеш утре?

— Любима, имаш ме тази вечер. В приказки ли ще прекараме времето?

Обръщаме се и отиваме в моята стая и той затваря вратата с ритник. Взема ме в обятията си, както винаги, и казва:

— Съпруго. В леглото!

Обладава ме, както винаги, страстно, като човек с пресъхнало гърло, който утолява жаждата си. Но поне в едно отношение тази вечер той е различен. Мирисът на косата и кожата му е същият и това ми е достатъчно да закопнея за докосването му, но след като ме е обладал, той ме държи здраво в прегръдките си, сякаш този път насладата не е достатъчна. Сякаш иска нещо повече от мен.

— Едуард? — прошепвам. — Добре ли си?

Той не отговаря, а заравя лице в рамото и шията ми, сякаш топлината на плътта ми ще ни направи недосегаеми за останалия свят.

— Любима, страхувах се — казва той. Говори толкова тихо, че едва го чувам. — Любима, много се страхувах.

— От какво? — питам аз: глупав въпрос към човек, който е трябвало да се бие за живота си и да събере армия, докато е в изгнание и е изправен пред най-мощната армия в християнския свят.

Той се обръща и ляга по гръб, ръката му все още ме държи близо до тялото му, така че се притискам цялата към него.

— Когато казаха, че Уорик и Джордж идват за мен, знаех, че този път няма да ме вземат в плен. Знаех, че този път ме очаква смърт. Никога преди не съм мислил, че някой ще ме убие, но знаех, че Уорик ще го направи, и знаех, че Джордж ще му позволи.

— Но се измъкна.

— Избягах — каза той. — Това не беше внимателно обмислено отстъпление, любов моя, не беше маневра. Беше пълно поражение. Избягах, обзет от страх за живота си, и през цялото време знаех, че съм страхливец. Избягах и те оставих.

— Не е малодушие да избягаш от враг — казвам аз. — Във всеки случай, ти се върна, за да се изправиш срещу него.

— Побягнах и оставих теб и момичетата сами — казва той. — Съзнавам, че не постъпих правилно. Не побягнах към Лондон да те взема. Не дойдох тук да окажа отчаян отпор. Побягнах към първото пристанище и взех първия кораб.

— Всеки би постъпил така. Никога не съм те обвинявала — подпирам се на лакът и свеждам очи към лицето му. — Трябваше да се измъкнеш, за да събереш армия и да се върнеш да ни спасиш. Всички знаеха това. А брат ми замина с теб, също и брат ти Ричард. Те също са преценили, че е правилно да постъпят така.

— Не знам какво са изпитвали, докато бягаха като подплашени елени, но знам какво чувствах аз. Бях изплашен като дете, преследвано от уличен побойник.

Замлъквам. Не знам как да го утеша, нито какво да кажа.

Той въздиша.

— Боря се за кралството си или за живота си още от момче. И през цялото това време никога не съм помислял, че може да загубя. Никога не съм предполагал, че ще бъда пленен. Никога не съм вярвал, че ще умра. Странно, нали? Сигурно ме мислиш за глупак. Въпреки това аз продължих да се смятам за неуязвим, дори когато видях баща си и брат си да загиват. Просто не можех да си представя, че именно моята глава ще бъде отсечена и забучена на копие върху градските стени. Бях убеден, че съм непобедим.

Чакам.

— А сега знам, че не съм — продължава той. — Не съм казвал това на никого освен на теб. Аз вече не съм човекът, за когото се омъжи, Елизабет. Ти се омъжи за момче, което не познаваше страх. Мислех си, че това означава, че съм смел. Но не съм бил смел — просто съм имал късмет. Досега. Сега съм мъж и изпитах страх, и побягнах от него.

Каня се да кажа нещо, за да го утеша, някаква сладка лъжа, но после решавам да му кажа истината.

— Глупак е онзи, който не се страхува от нищо — започвам. — А смел е онзи, който познава страха и се изправя лице в лице с него. Тогава си побягнал, но сега си тук. Ще побегнеш ли от битката утре?

— За Бога, не!

Усмихвам се.

— Тогава си човекът, за когото се омъжих. Защото човекът, за когото се омъжих, беше смел млад мъж — също като теб. Мъжът, за когото се омъжих, не беше познал страха, нито пък имаше син, нито познаваше любовта. Но всички тези неща ни споходиха, и ние сме променени, но не и покварени от тях.

Едуард ме поглежда сериозно.

— Наистина ли го мислиш?

— Да — казвам аз. — И аз също много се страхувах, но не ме е страх сега, когато отново си тук.

Той ме притегля още по-близо.

— Мисля, че сега ще заспя — казва той, успокоен като малко момче, и аз го прегръщам нежно, сякаш е моето малко момче.

На сутринта се събуждам, чудейки се на радостта си, на усещането за копринена мекота, когато докосвам кожата си, на топлотата на корема си, на усещането за обновление и живот, а после той се раздвижва до мен и знам, че съм в безопасност, че той е в безопасност, че отново сме заедно и че затова се събуждам толкова щастлива. В следващия миг си спомням, че той трябва да замине. После той се размърдва, но на лицето му няма усмивка. Това ме разтърсва отново. Едуард винаги е толкова уверен, но тази сутрин изглежда мрачен.

— Не казвай и една дума, за да ме забавиш — казва той, като се измъква от леглото и навлича дрехите си. — Непоносимо ми е да замина. Непоносимо ми е да те оставя отново. Кълна се, ако ме задържиш, ще се разколебая. Усмихни се и ми пожелай късмет, любима. Нужно ми е да ми дадеш благословията си; нужно ми е да ми дадеш кураж.

Преглъщам страха си.

— Имаш благословията ми — казвам напрегнато. — Винаги имаш благословията ми. И пожелания за целия късмет на света — опитвам се да говоря бодро, но гласът ми потрепва. — Веднага ли заминаваш?

— Отивам да взема Хенри, когото наричат крал — казва той. — Ще го взема със себе си като заложник. Посетих го вчера в покоите му в Тауър, преди да дойда при теб. Той ме позна. Каза, че знае, че ще бъде в безопасност при мен, неговият братовчед. Беше като дете, бедният човек. Явно не знаеше, че отново е бил крал.

— Има само един крал на Англия — казвам твърдо. — И винаги е имало само един крал на Англия, откакто ти беше коронован.

— Ще се видим след няколко дни — казва той. — А сега ще тръгна, без да се сбогувам с майка ти или момичетата. Така е по-добре. Нека си тръгна бързо.

— И дори няма да закусиш?

Нямам намерение да хленча, но ми е непоносимо да го оставя да си отиде.

— Ще ям заедно с войниците.

— Разбира се — казвам бодро. — А момчетата ми?

— Ще ги взема с мен. Могат да служат като вестоносци. Ще се погрижа да са във възможно най-голяма безопасност.

Усещам как сърцето ми се преобръща от ужас и за тях.

— Добре — съгласявам се. — Ще се върнеш, преди да е изтекла седмицата, нали?

— Ако е рекъл Господ — казва той.

Това е същият човек, който някога ми се кълнеше, че му е писано да умре в леглото си с мен до него. Никога преди не е изричал: „Ако е рекъл Господ.“ Винаги преди е ставала неговата воля — не Божията.

Той спира на прага.

— Ако умра, замини с децата във Фландрия — заръчва ми. — В Турне има една бедна къща, където един човек ми дължи услуга. Той е незаконороден братовчед или нещо такова на семейството на майка ти. Ще те приеме като своя сродница. Подготвил е история, която да разкаже за теб. Отидох да се видя с него и се разбрахме какво да се направи, ако стане нужда. Вече му дадох пари и ти написах името му. На масата в стаята ти е. Прочети го, а после го изгори. Можеш да останеш при него, а после, когато преследването приключи, можеш да си намериш собствена къща. Но се укривай там година-две. Когато синът ми порасне, може би ще успее да предяви претенции за онова, което му принадлежи.

— Не говори за това — възразявам ожесточено. — Никога не си губил битка, никога не губиш. Ще се върнеш у дома, преди да е изтекла седмицата, зная го.

— Вярно е — казва той. — Никога не съм губил битка — успява да се усмихне мрачно. — Но никога преди не съм се изправял срещу самия Уорик. И не мога да събера навреме достатъчно войници. Сега съм в Божиите ръце, и с Неговата воля ще победя.

И с тези думи си отива.

Събота преди Великден е, здрачава се и църковните камбани на Лондон започват да бият. Градът е тих, все още печален след молитвите на Разпети петък, изпълнен с тревожни предчувствия: столица, която имаше двама крале, а сега няма нито един, тъй като Едуард потегли на поход и взе Хенри със себе си. Ако и двамата загинат, какво ще стане с Англия? Какво ще стане с Лондон? Какво ще стане с мен, и спящите ми деца?

Майка ми и аз прекарахме деня в шиене, игри с децата и подреждане на четирите си стаи. Казахме молитвите си за Велика събота, сварихме и боядисахме яйца, готови да ги раздадем като великденски подаръци. Изслушахме литургията и приехме Светото причастие. Ако някой донася за нас на Уорик, ще трябва да каже, че сме били спокойни; ще съобщи, че сме изглеждали уверени. Но сега, докато следобедът посивява, ние стоим заедно до малкото прозорче над реката, която минава толкова близо под нас. Майка ми отваря закрепения на панти прозорец, за да се вслуша в леките вълни, сякаш реката може да нашепне вести за армията на Едуард, и да каже дали синът на Йорк ще се изправи отново като нарцис тази пролет.

Уорик е напуснал крепостта си в Ковънтри и е тръгнал на поход към Лондон, сигурен, че може да победи Едуард. Лордовете, подкрепящи Ланкастър, се стичат под знамето му, половин Англия е с него, а другата половина чака Маргарет Анжуйска да слезе на суша на южния бряг. Омагьосаният вятър, който я затвори като в капан в пристанището, се уталожи: ние сме незащитени.

Едуард събира войници от града и от предградията на Лондон, после се отправя на север да пресрещне Уорик. Братята му Ричард и Джордж тръгват с него и яздят край строя на пешите войници, като им напомнят, че Йорк никога не е губил битка с техния крал начело. Ричард е обичан от всички войници. Те му имат доверие, макар той все още да е едва на осемнайсет. Джордж е следван от лорд Шрусбъри и неговата армия, а има и други, които са готови да последват Джордж в битка, без да ги е грижа на чия страна са, докато следват своя земевладелец. Заедно те наброяваха не повече от девет хиляди души. Уилям Хейстингс язди от дясната страна на Едуард, верен като куче. Брат ми Антъни върви последен, наблюдавайки пътя отзад, скептичен, както винаги.

Притъмнява и те започват да обмислят да спрат за през нощта, когато Ричард и Томас Грей, изпратени от Едуард да разузнаят какво е положението на големия северен път, се връщат.

— Той е тук! — възкликва Томас. — Ваша светлост! Уорик е тук в пълна готовност, и са се строили пред Барнет, в боен ред, на хребета на едно възвишение, което се простира на запад и на изток от пътя. Няма да можем да минем покрай тях. Той сигурно знае, че идваме: препречил ни е пътя.

— Тихо, момче — казва сурово Хейстингс. — Не е нужно да го казваш на цялата армия. Колко души са?

— Не можах да видя. Не знам. Вече беше прекалено тъмно. Повече от нас.

Едуард и Хейстингс си разменят един поглед.

— Много повече ли? — пита Хейстингс.

Ричард се приближава иззад брат си.

— Изглежда, че са два пъти повече от нас, сър. Може би три пъти повече.

Хейстингс се надвесва от седлото към него.

— И това недей да го казваш на никого — нарежда му той. Отпраща момчетата с кимване и се обръща към Едуард. — Да отстъпим ли и да изчакаме сутринта? Може би да отстъпим към Лондон? Да завземем Тауър? Да започнем обсада? Да се надяваме на подкрепления от Бургундия?

Едуард поклаща глава.

— Ще продължим.

— Ако момчетата са прави и Уорик ни чака на висока позиция с двойно по-голяма войска от нашата… — не е нужно Хейстингс да довършва предсказанието си. Единствената надежда на Едуард срещу една по-голяма армия е изненадата. Бойният стил на краля е бързият марш и изненадващата атака, но Уорик знае това. Именно Уорик научи Едуард как да бъде военачалник. Напълно подготвен е за него. Учителят се среща с ученика си и знае всички негови хитрини.

— Ще продължим — повтаря Едуард.

— След половин час няма да виждаме къде вървим — възразява Хейстингс.

— Именно — отвръща Едуард. — Нито пък те. Кажете на войниците да се придвижват мълчаливо. Искам пълна тишина. Наредете им да се строят с лице към врага. Искам да са заели позиция на зазоряване. Ще нападнем на развиделяване. Предупредете ги — никакви огньове, никакви светлини. Кажете им, че аз съм заповядал. Лично ще обиколя и ще им го прошепна. Не искам нито дума.

Джордж и Ричард, Хейстингс и Антъни кимват при тези думи и започват да яздят нагоре-надолу из строя, като нареждат на войниците да се движат в пълно мълчание, когато получат заповед, да се установят на лагер в подножието на хребета, с лице към армията на Уорик. Още докато се отправят мълчаливо по пътя, наоколо притъмнява, а очертанията на хребета и силуетите на знамената изчезват в нощното небе. Луната още не е изгряла, светът потъва в мрак.

— Така е добре — казва Едуард, наполовина на себе си, наполовина на Антъни. — Ние почти не ги различаваме, въпреки че са очертани на фона на небето. Те пък няма да ни видят изобщо, докато гледат от склона към долината: пред очите им ще има единствено тъмнина. Ако имаме късмет и на сутринта е мъгливо, изобщо няма да разберат, че сме тук. Ние ще бъдем в долината, скрити от облак, а те ще се открояват като гълъби върху покрива на хамбар.

— Мислите ли, че ще чакат до сутринта? — пита го Антъни. — Да ги избием като гълъби върху покрива на хамбар?

Едуард поклаща глава:

— Аз не бих го направил. Уорик също няма да го направи.

Сякаш в потвърждение на думите му, наоколо се разнася мощен рев и пламъците от топовете на Уорик изригват в тъмнината, осветявайки армията, струпана над тях.

— Мили Боже, те са поне двайсет хиляди — изругава Едуард. — Кажете на войниците да пазят тишина, разнесете заповедта. Наредете им да не отвръщат на стрелбата. Искам ги тихи като мишки. Даже още по-тихи — като спящи мишки.

Разнася се приглушен смях, когато някакъв шегаджия издава тихичко писукане, подобно на цвърчене на мишка. Антъни и Едуард чуват как дадената шепнешком заповед се разнася надолу по строя.

Оръдията изревават пак и Ричард се приближава: конят му е черен в мрака, почти невидим.

— Това ти ли си, братко? Не виждам нищо. Изстрелите минават точно над главите ни, хвала на Бога. Той няма представа къде сме. Сгрешил е обхвата: мисли, че сме на половин миля по-назад.

— Кажи на мъжете да пазят тишина и няма да разбере до сутринта — заповядва Едуард. — Ричард, кажи им, че трябва да се спотайват: никакви светлини, никакви огньове, пълна тишина — брат му кимва и отново поема в мрака. Едуард прави знак на Антъни да се приближи: — Вземи Ричард и Томас Грей и се отдалечете поне на една миля; запалете два-три малки огъня на известно разстояние един от друг — искам да изглежда все едно сме на лагер там, където се стреля. После се отдалечете. Предоставете им някакъв прицел. Дори огньовете да загаснат, не се връщайте да ги разпалвате, рискувайки да ви улучат. Просто накарайте хората на Уорик да си мислят, че сме далече.

Антъни кимва и тръгва.

Едуард плавно се смъква от коня си Фюри и един паж пристъпва напред, и поема юздата.

— Погрижи се да го нахранят, свали му седлото и свали юздечката от муцуната му, но остави юздата — нарежда Едуард. — Дръж седлото при себе си. Не знам колко дълга нощ ни предстои. А после можеш да си починеш, момче, но не за дълго. Конят ще ми трябва готов поне един час преди зазоряване, може би дори по-рано.

— Да, сир — казва момчето. — Раздават храна и вода за конете.

— Кажи им да го правят тихо — повтаря кралят. — Кажи им, че аз съм заповядал.

Пажът кимва и отвежда коня малко надалече от мястото, където стоят лордовете.

— Сложете постове — обръща се Едуард към Хейстингс. Оръдията изревават отново и двамата събеседници трепват при звука им. Чуват свиренето на снарядите над главите си, а после — глухият звук от тупване, когато падат твърде на юг, доста зад линията на скритата армия. Едуард се подсмихва: — Няма да спим много, но те няма да спят въобще — казва той. — Събудете ме след полунощ, около два.

Едуард смъква плаща от раменете си и го разстила на земята. Сваля шапката от главата си и покрива с нея лицето си. След минути, въпреки постоянния рев на оръдията и глухото падане на снарядите, заспива. Хейстингс сваля собствения си плащ и го намята, по-нежно от майка, върху спящия крал. Обръща се към Джордж, Ричард и Антъни.

— По една двучасова смяна всеки? — пита той. — Аз ще поема тази, а после ще събудя теб, Ричард; двамата с Джордж можете да наглеждате мъжете, и да разпратите съгледвачи, после ти, Антъни.

Тримата мъже кимват.

Антъни се загръща с наметалото си и ляга близо до краля.

— Джордж и Ричард заедно? — тихо пита Антъни.

— Нямам почти никакво доверие на Джордж — казва тихо Хейстингс. — Но на младия Ричард бих поверил живота си. Той ще задържи брат си на наша страна, докато към битката се присъединят още наши сили, ако е рекъл Господ.

— Шансовете за това не са много големи — казва Антъни замислено.

— Никога не са били по-малки — отвръща бодро Хейстингс. — Но правото е на наша страна, а Едуард е военачалник с късмет, а и тримата синове на Йорк отново са заедно. Може и да оцелеем, ако даде Господ.

— Амин!

Антъни се прекръства и заспива.

— Така или иначе — казва тихо Хейстингс, — не можем да направим нищо друго.

В убежището в Уестминстър аз не заспивам и майка ми остава да будува заедно с мен. Няколко часа преди зазоряване, когато нощта е най-тъмна и луната залязва, тя отваря прозореца и двете заставаме там една до друга, докато голямата тъмна река тече край нас. Внимателно издишам в нощта и в студения въздух дъхът ми образува облаче, подобно на лека мъгла. Майка ми до мен също издиша и дъхът ѝ се събира с моя, завихря се и изчезва. Издишвам отново и отново, докато накрая мъглата се събира над реката, сива на фона на тъмната вода, сянка върху чернотата. Майка ми издиша още веднъж, и облаците мъгла се понасят надолу по реката, замъглявайки очертанията на другия бряг, усилвайки тъмнината на нощта и скривайки звездната светлина и започва да се стеле по протежение на реката, из улиците на Лондон и далече, на север и запад, като се кълби по речните долини, задържайки тъмнината в ниското, така че макар небето бавно да просветлява, земята продължава да бъде обвита в мрак, така че войниците на Уорик, на високия хребет пред Барнет, които се събуждат в студения предутринен час и поглеждат надолу по склона, търсейки с поглед врага си, не могат да видят под себе си нищо друго, освен странно вътрешно море от облаци, които лежат из цялата долина и армията, която е обвита в безмълвна и измамна тъмнина под тях, остава скрита от очите им.

— Вземи Фюри — казва тихо Едуард на пажа. — Ще се бия спешен. Донеси ми бойната брадва и меча — другите лордове — Антъни, Джордж, Ричард и Уилям Хейстингс — вече са въоръжени в очакване на обстрела и ужаса на деня, конете им са изведени от обсега на битката, оседлани и с поставени юзди, подготвени — макар никой да не го казва — за бягство, ако всичко се обърка, или за щурм, ако нещата минат добре.

— Готови ли сме вече? — обръща се Едуард към Хейстингс.

— По-готови отвсякога — казва Уилям.

Едуард хвърля поглед нагоре към хребета, и внезапно казва:

— Бог да ни е на помощ. Сгрешили сме.

— Какво?

Мъглата се е прояснила само за миг, и показва на краля, че е строил войските си не срещу войниците на Уорик, така че двете армии да са една срещу друга, а твърде наляво. Срещу целия десен фланг на Уорик няма нищо. Сякаш армията на Едуард е по-къса с една трета от необходимото. Армията на Едуард стърчи леко вляво. Неговите хора там нямат враг: когато се хвърлят напред, те няма да се натъкнат на съпротива и ще нарушат реда на строя, а отдясно строят е твърде къс.

— Твърде късно е да се прегрупираме — решава той. — Бог да ни е на помощ, ако започваме погрешно. Надуйте тръбите, удари нашият час.

Бойните знамена се вдигат, флаговете са отпуснати във влажния въздух, появявайки се от мъглата като гора, внезапно останала без листа. Тръбите изревават, плътно и приглушено в тъмнината. Още не се е зазорило, и заради мъглата всичко изглежда странно и объркващо.

— Нападайте — казва Едуард, макар че армията му едва вижда неговия враг, и настъпва един миг на мълчание, в който той усеща, че войниците са също като него притиснати под тежестта на плътния въздух, смразени до кости от мъглата, болни от страх.

— Атака! — изревава Едуард и с усилие си пробива път нагоре, докато войниците му го следват с рев към армията на Уорик, който, стреснат и изтръгнат от съня си, напрягайки поглед, може да ги чуе, че наближават и да ги зърва от време на време, но не може да е сигурен в нищо, докато, сякаш направила пробив през стена, армията на Йорк заедно с краля, извисяващ се начело като кула, размахващ бойна брадва, връхлита върху тях като ужасяващо пълчище великани, изникнали от тъмнината.

В центъра на бойното поле кралят настъпва напред, а привържениците на Ланкастър отстъпват пред него, но по фланга — онзи фатално празен десен край — привържениците на Ланкастър могат да връхлитат, превишавайки по численост биещата се армия на Йорк. В тъмнината и мъглата малочислените войници на Едуард започват да падат, когато левият фланг на армията на Уорик напира надолу по хълма и с мушкане, удари с бойни тояги, ритане и обезглавяване си проправя път все по-близо и по-близо до ядрото на привържениците на Йорк. Един войник се обръща и побягва, но успява да се отдалечи едва на две крачки, преди главата му да се пръсне, разбита от силно замахване на боздуган, но този първи опит за бягство поражда друг. Друг войник от привържениците на Йорк, виждайки как още и още мъже се изсипват надолу по хълма към тях и без другар до себе си, се обръща и пристъпва на две крачки в безопасността и закрилата на мъглата и тъмнината. Следва го друг, после трети. Един пада, пронизан със сабя в гърба, а другарят му поглежда назад, с лице, внезапно пребледняло в мрака, а после хвърля оръжието си и побягва. По цялото протежение на строя мъжете се колебаят, хвърлят погледи зад гърба си към изкусителното убежище на тъмнината, поглеждат напред и чуват мощния рев на врага си, който усеща победата, който едва вижда ръцете пред лицето си, но може да усети мириса на кръв и страх. Левият фланг на Ланкастър, който не среща никаква съпротива, хуква надолу по хълма и десният фланг на Йорк не се осмелява да остане на място. Те пускат оръжията си и хукват като елени, побягват като стадо, разпръсвайки се в ужас.

Войниците на графа на Оксфорд, които се бият на страната на Ланкастър, веднага поемат по дирята им, зъбейки се като ловни кучета, следвайки миризмата, тъй като все още не виждат нищо в мъглата, а графът ги насърчава с възгласи. Докато бойното поле остава зад тях и мъглата заглушава шума от битката, а бягащите йоркисти се изгубват от поглед, графът осъзнава, че неговите войници бягат по собствено усмотрение, отправяйки се към Барнет и пивниците, като вече намаляват темпото до леко подтичване, бършат мечовете си и се перчат с победата. Налага му се да галопира около тях, за да ги настигне и да им препречи пътя с коня си. Трябва да ги шиба с камшика си, трябва да накара командирите им да ги ругаят и да се държат грубо с тях. Налага му се да се наведе от седлото и да прониже един от хората си в сърцето, и да наругае останалите, преди да успее да ги накара да спрат.

— Битката не е приключила, кучи синове такива! — изкрещява им той. — Йорк е още жив, също и брат му Ричард, също и брат му, изменникът Джордж! Всички се заклехме, че битката ще свърши с тяхната смърт. Хайде! Хайде! Усетихте вкус на кръв, видяхте ги да бягат. Елате и ги довършете, елате и довършете останалите. Помислете си колко ще спечелите от тях! Те са наполовина победени, те са загубени. Да накараме останалите да побегнат! Хайде, момчета, хайде, да вървим, да ги видим как ще побегнат като зайци!

Призовани към ред и принудени да се строят, мъжете се обръщат и графът ги пришпорва в лек бяг обратно от Барнет и към битката, вдигнал пред себе си знамето си с емблемата на Лъчистото слънце. Той е заслепен от мъглата и обзет от отчаяно желание да се присъедини отново към Уорик, който е обещал богатство на всеки мъж, който е на негова страна днес. Но онова, което Де Виър от Оксфорд не знае, докато предвожда отряда си от деветстотин мъже, е, че бойните линии са се завъртели. Пробивът в десния фланг на Йорк и настъпването им напред отляво е изтласкало бойното поле от хребета, и сега бойният ред се простира нагоре и надолу по пътя за Лондон.

Едуард все още е в сърцето на битката; но усеща, че губи позиции, отстъпвайки назад от пътя, докато хората на Уорик ги притискат все по-силно и по-силно. Той започва да усеща чувството на поражение и това е ново за него: то има вкус на страх. Той не вижда нищо в мъглата и тъмнината освен нападателите, които излизат един след друг от мъглата пред него, и реагира с инстинктите на слепец на прилива на мъже, които връхлитат отново и отново, и отново с мечове или брадви, а понякога и със сърпове.

Той мисли за съпругата си и невръстния си син, които го чакат и зависят от неговата победа. Няма време да мисли какво ще стане с тях, ако се провали. Усеща около себе си собствените си войници, които се огъват, сякаш запратени назад само от тежестта на напиращите допълнителни войници на Уорик. Чувства как се изпълва с умора при неудържимото приближаване на враговете си, усеща постоянния порив да замахва, да мушка, да пронизва, да убива или да бъде убит. В ритъма на изпитанието той зърва — толкова ярко, че е почти като във видение — брат си Ричард: той замахва, пронизва с копието си, продължава до безспир; и въпреки това усеща как ръката, с която държи меча, се уморява и отпада. Представя си Ричард сам на бойно поле как посреща нападение без приятел до себе си, това го изпълва с гняв и той изревава:

— Йорк! Бог и Йорк!

Де Виър от Оксфорд, който извежда войските си на бойното поле тичешком, дава заповедта за атака, когато вижда бойния ред пред себе си, с очакването да отведе войниците си в тила на бойните линии на Йорк, знаейки, че ще обърне редиците им надолу с главата, когато излезе от мъглата и връхлети върху тях по-добре от свежи подкрепления поддръжници на Ланкастър, по-ужасяващо от засада. В тъмнината те се втурват с извадени и вече окървавени мечове и оръжия в тила, но не на войниците на Йорк, а на собствената му армия, бойната линия на Ланкастър, която е отклонила битката и слиза от хълма. „Предател! Измяна!“, крещи един мъж, намушкан в гръб, който се оглежда и вижда Де Виър. Един офицер от армията на Ланкастър поглежда през рамо и вижда вдъхващата най-голям ужас гледка на бойното поле: нови войници, задаващи се откъм тила. В мъглата не може да види ясно знамето, но съзира, сигурен е, че съзира. Слънцето във възход, знамето на Йорк, веещо се гордо над новите войски, които се стичат по пътя от Барнет с извадени пред тях мечове, размахващи бойни брадви, със зинали уста, докато надават гръмък рев в мощното си нападение. Той погрешно взема знамето с Лъчистото слънце на Оксфорд за емблемата на Йорк. Пред него и хората му стоят войници на Йорк, които ги притискат здраво, биещи се като хора, които нямат какво да губят, но все повече и повече от тях излизат от мъглата в гръб като армия от привидения: това е повече, отколкото някой човек може да понесе.

— Обърнете се! Обърнете се! — някой изревава в паника, а друг глас изкрещява: — Прегрупирайте се! Прегрупирайте се! Отстъпете! — и заповедите са правилни, но гласовете са изпълнени с паника и мъжете побягват от врага Йорк пред тях, за да намерят друга армия зад себе си. Не могат да разпознаят съюзниците си. Мислят си, че са обкръжени и превишавани по численост, и изправени пред сигурна смърт, така че куражът бързо ги напуска.

— Де Виър! — изкрещява граф Оксфорд, когато вижда войниците си да атакуват собствената му страна. — Де Виър! За Ланкастър! Стой! Стой! В името Божие, стойте! — Но е твърде късно. Онези, които сега разпознават знамето на граф Оксфорд с Лъчистото слънце и виждат Де Виър да разполага оръдията си наоколо сред суматохата, и да крещи на войниците си да се подредят, решават, че той е станал изменник и е преминал на другата страна насред битката — както често се случва — и онези, които са достатъчно близо, негови стари приятели, се нахвърлят върху него като побеснели кучета, за да го убият като нещо по-лошо от враг: предател на бойното поле. Но в мъглата и хаоса повечето войски на Ланкастър знаят единствено, че пред тях има неназован враг, който настъпва с пълчища войници, а сега в гръб се е появила нова армия, и тъмнината и мъглата по пътя могат да крият какво ли не още. Кой знае колко ли войници ще изникнат от реката? Кой знае какъв ужас може да призове Едуард, женен за вещица, от реките, потоците и ручеите? Те чуват шумовете на битката и писъците на ранените, но не могат да видят господарите си, не могат да разпознаят командирите си. Бойното поле се измества: те не могат дори да са сигурни кои са другарите им в зловещия полумрак. Стотици захвърлят оръжията си и хукват да бягат. Всички знаят, че в тази война няма да се вземат пленници. Равносилно на смърт е да си на губещата страна.

Едуард, който мушка и сече в самото сърце на битката с Уилям Хейстингс, застанал до ръката му, с която държи щита, с изваден меч в едната ръка и нож в другата, изревава: „Победа за Йорк! Победа за Йорк!“, и неговите войници вярват на този мощен вик; вярва му и армията на Ланкастър, атакувана фронтално в тъмнината, атакувана в тил в мъглата, и сега останала без предводител, когато Уорик изкрещява на пажа си да го спаси, мята се върху чакащия си кон, и се отдалечава в галоп.

Това е сигнал за битката да се разкъса на хиляди отчаяни опити за бягство.

— Конят ми! — крещи Едуард на пажа си. — Доведи ми Фюри!

А Уилям свива ръце в шепи и подмята краля нагоре на седлото, хваща юздата на собствения си боен кон и припряно го възсяда, после препуска след своя повелител, господар и най-скъп приятел, и лордовете на Йорк поемат в стремглав галоп след Уорик, ругаейки, че се е измъкнал.

Майка ми се изправя с въздишка и двете заедно затваряме прозореца. И двете сме бледи, след като сме бдели цяла нощ.

— Свършено е — казва тя убедено. — Твоят враг е мъртъв. Твоят пръв и най-опасен враг. Уорик няма да създава повече крале. Ще трябва да се срещне с Небесния крал и да обясни какво смята, че е причинявал на това бедно кралство тук долу.

— Дали момчетата ми са в безопасност?

— Сигурна съм в това.

Свивам пръсти и впивам нокти в дланите си.

— А Джордж, херцог Кларънс? — питам. — Какво мислиш за него? Кажи ми, че е загинал на бойното поле!

Майка ми се усмихва.

— Той е на страната на победителите, както обикновено — казва тя. — Твоят Едуард спечели тази битка и преданият Джордж е до него. Може да откриеш, че трябва да простиш на Джордж за смъртта на баща ти и брат ти. На мен може да ми се наложи да оставя възмездието на Бог. Джордж може и да оцелее. Той е ро̀ден брат на краля, в края на краищата. Би ли убила един принц с кралска кръв? Можеш ли да се заставиш да убиеш един принц от династията Йорк?

Отварям кутията си за бижута и изваждам черния емайлиран медальон. Натискам малката закопчалка и го отварям. Две имена — Джордж, херцог Кларънс и Ричард Невил, граф Уорик — са написани на парчето хартия, откъснато от последното писмо на баща ми. Писмото, което той написа на майка ми, изпълнен с надежда, говорейки за откуп, без изобщо да си представя, че тези двама души, които беше познавал през целия си живот, ще го убият без никаква по-основателна причина. Скъсвам го наполовина и смачквам в ръката си късчето, на което пише „Ричард Невил, граф Уорик“. Дори не си правя труда да го хвърля в огъня. Оставям го да падне на пода и го стъпквам в тръстиките, с които е настлан. То може да се превърне в прах. Името на Джордж прибирам обратно в медальона и в кутията си за бижута.

— Джордж няма да оцелее — казвам решително. — Дори ако сама трябва да притисна възглавница върху лицето му, когато спи в постелята си под моя покрив като гост в собствения ми дом, като обичан сродник на моя съпруг. Джордж няма да оцелее. Един син на династията Йорк не е в безопасност. Ще го видя мъртъв. Може да спи сладко в леглото си в Тауър, и въпреки това аз ще го видя мъртъв.

Имам два дни с Едуард, когато той се завръща от битката — два дни, в които се преместваме отново в кралските покои в Тауър, които са набързо почистени, а нещата на бедния Хенри — захвърлени настрана. Хенри, бедният безумен крал, е върнат в старите си покои с решетките на прозорците и коленичи за молитва. Едуард се храни, сякаш е гладувал в продължение на седмици, излежава се като Мелузина в дълбоката вана, обладава ме безмилостно, без никаква нежност, обладава ме така, както войник платена блудница — и спи. Събужда се само за да оповести пред гражданите на Лондон, че разказите за оцеляването на Уорик са неверни: той е видял с очите си тялото му. Бил е убит, докато е бягал като страхливец от битката, и Едуард нарежда останките му да бъдат изложени в катедралата „Сейнт Пол“, за да няма съмнение, че е мъртъв.

— Но няма да позволя гавра с трупа му — казва той.

— Забучиха главата на баща ни на един от шиповете на оградата пред портата на Йорк — напомня му Джордж. — С книжна корона на главата. Ние би трябвало да забучим главата на Уорик на кол на Лондонския мост, да разсечем трупа му на четири и да го разпръснем из кралството.

— Хубав план предлагаш за тъст си — отбелязвам. — Няма ли съпругата ти да се разстрои малко, докато разчленяваш тялото на баща ѝ? Освен това, мислех, че си се заклел да го обичаш и следваш…

— Уорик може да бъде погребан с почести от семейството си в абатството Бишам — постановява Едуард. — Ние не сме диваци. Не воюваме с мъртви тела.

Имаме на разположение две денонощия заедно, но Едуард е нащрек в очакване на пратеник и държи отряда си въоръжен, а после пратеникът пристига. Маргарет Анжуйска е слязла на суша в Уеймът, твърде късно за да подкрепи съюзника си, но готова да се бие за каузата си сама. Веднага получаваме доклади за надигането на Англия. Лордове и скуайъри, които не свикаха хората си в подкрепа на Уорик, смятат за свой дълг да подкрепят кралицата, когато тя пристига, въоръжена за битка, а съпругът ѝ Хенри е задържан от нас, нейните врагове. Хората започват да говорят, че това е последната битка, онази, която ще реши изхода от войната. Уорик е мъртъв, няма посредници. Това е сблъсък между кралицата от рода Ланкастър и крал Едуард; кралската фамилия Ланкастър срещу кралската фамилия Йорк. Всеки човек във всяко село в кралството трябва да направи избор: и мнозина избират нея.

Едуард нарежда на своите лордове във всички графства да се явят при него в пълно въоръжение с всичките си хора, настоява всеки град да му изпрати войници и пари, за да им плати: не освобождава от задължения никого.

— Трябва да замина отново — казва на разсъмване. — Пази сина ни, каквото и да се случи.

— Пази се — отвръщам аз. — Каквото и да се случи.

Едуард кимва, улавя ръката ми, притиска дланта ми към устните си и сгъва пръстите ми върху целувката.

— Знаеш, че те обичам — казва той. — Знаеш, че днес те обичам толкова, колкото те обичах, когато стоеше под дъба, нали?

Кимвам. Не мога да продумам. Говори като човек, който се сбогува.

— Добре — продължава той отривисто. — Нали помниш, че ако нещата се объркат, трябва да отведеш децата във Фландрия? Помниш ли името на собственика на малката лодка в Турне, където трябва да отидеш и да се укриеш?

— Помня — прошепвам. — Но нищо няма да се обърка.

— Ако е рекъл Бог — казва той и с тези последни думи се обръща рязко и потегля да се впусне в нова битка.

Двете армии препускат в надпревара: армията на Маргарет се отправя към Уелс да събере подкрепления, Едуард я преследва, опитвайки се да ѝ отреже пътя. Войската на Маргарет, командвана от граф Съмърсет, със сина ѝ, коварния млад принц, командващ собствена войска, прекосява страната, насочвайки се на запад към Уелс, където Джаспър Тюдор ще вдигне уелсците на оръжие в тяхна подкрепа и където ще ги посрещнат корнуолците. Щом навлязат в планините на Уелс, те ще бъдат непобедими. Джаспър Тюдор и неговият племенник Хенри Тюдор могат да им предоставят сигурно убежище и готови армии. Никой няма да може да ги измъкне от крепостите на Уелс, и те ще могат спокойно да струпат войски и да потеглят към Англия в пълната си сила.

С Маргарет пътува и малката Ан Невил, най-малката дъщеря на Уорик, невестата на принца, замаяна от новината за смъртта на баща си и предателството на зет си, Джордж, херцог Кларънс, и изоставена от майка си, която в скръбта си от загубата на своя съпруг се е оттеглила в манастир. Те сигурно са отчаяно трио: всичко е заложено на победата, а толкова много — вече е изгубено.

Едуард потегля бързо от Лондон, събира войски пътьом и се мъчи с все сили да ги настигне, преди да прекосят голямата река Севърн и да изчезнат в планините на Уелс. Това почти със сигурност е неосъществимо. Твърде далече е за нормален ход и трябва да се марширува твърде бързо, така че войската му, изморена от битката при Барнет, никога няма да стигне там навреме.

Но първата точка, при която Маргарет трябва да пресече, при Глостър, е завардена. Заповедта на Едуард е да не се допуска тя и армията ѝ да прекосят реката и да стигнат до Уелс, а крепостта в Глостър държи страната на Едуард и препречва брода. Реката — една от най-дълбоките и най-буйните в Англия — е придошла и тече бързо. Усмихвам се при мисълта за водите на Англия, които се обръщат срещу френската кралица.

Вместо това армията на Маргарет трябва да се изтегли на север и да продължи срещу течението на реката, за да намери друго място, където да пресече, и сега армията на Едуард е само на двайсет мили зад тях, препускаща като глутница ловни кучета, насъсквани от Едуард и брат му Ричард. Тази нощ привържениците на Ланкастър се настаняват на лагер в стар разрушен замък край Тюксбъри, защитени от лошото време от рушащите се стени, сигурни, че на сутринта ще прекосят реката по брода. Изпълнени с известна увереност, те чакат изтощената армия на Йорк, маршируваща от една битка право към следващата, а сега — изнурена от форсирания марш от трийсет и шест мили за един ден; по цялата ширина на страната. Едуард може и да залови врага си, но вероятно е пресушил духа на собствените си войници с това втурване към бойното поле. Ще стигне там, но с изтощени войници, негодни за нищо.