Бялата кралица

Септември 1464 г.

Той ми изпраща писмо. Обръща се към мен с „лейди Елизабет Грей“, а вътре пише „любов моя“; не казва „съпруго моя“, така че не ми предоставя нищо, което може да докаже женитбата ни, ако той реши да я отрече. Обяснява, че е зает, но скоро ще изпрати да ме вземат и да ме отведат в Рединг, където е дворът. Скоро ще говори и с лорд Уорик. Съветът ще се събира, има много неща за вършене. Изчезналият крал Хенри все още не е заловен: намира се някъде из хълмовете на Нортъмбърланд; но кралицата е избягала в родната си Франция, за да поиска помощ, така че един съюз с Франция е по-важен от когато и да било. Едуард не отбелязва, че един брак с французойка ще му осигури това. Вместо това казва, че ме обича, че изгаря от страст към мен. Думи на любовник, обещания на любовник — нищо обвързващо.

Същият пратеник носи съобщение, с което викат баща ми да се яви в двора в Рединг. Това е обичайно писмо, вероятно всеки благородник в страната е получил същото. Братята ми Антъни, Джон, Ричард, Едуард и Лайънъл трябва да отидат с него.

— Пиши ми и ми разкажи всичко — нарежда майка ми на баща ми, докато гледаме как мъжете от семейството — цяла една малка армия — се качват на конете.

— Сигурно ни вика, за да обяви женитбата си с френската принцеса — мърмори баща ми, докато се навежда да затегне ремъка под седлото. — А един съюз с французите няма да ни свърши никаква работа. Както не ни е вършил и преди. Въпреки това ще трябва да се направи, ако искаме да укротим Маргарет Анжуйска. Освен това една французойка ще те приеме на драго сърце в двора си — все пак сте родственици.

Майка ми дори не мигва при споменаването на възможната френска невяста на Едуард.

— Пиши и ми съобщи веднага — казва тя. — Бог да е с теб, съпруже.

Баща ми се навежда от седлото да ѝ целуне ръка, а после подкарва коня си надолу по пътя на юг. Братята ми размахват камшиците си, повдигат шапки за поздрав и гръмко се сбогуват. Сестрите ми махат с ръце, зълва ми Елизабет прави реверанс на Антъни, който махва с ръка на нея, на майка ми и на мен. Лицето му е мрачно.

Но именно Антъни ми пише два дни по-късно, и именно неговият слуга е този, който язди като луд, за да ми донесе писмото му.

Майка ми планира пътуването ни до Рединг и събирането на семейството ни, сякаш е кралица-воин. Всички роднини, които ще извлекат полза от издигането ни или могат да допринесат за положението ни, са повикани от всички кътчета на Англия. Дори роднините ни от Бургундия са поканени да дойдат в Лондон за моята коронация. Майка ми казва, че те ще ми придадат царствена и благородна осанка, от която имам нужда, а освен това, при състоянието, в което се намира светът, винаги е благоразумно да имаш влиятелни роднини за подкрепа или убежище.

Тя започва да изготвя списък на подходящи съпрузи и съпруги на братята и сестрите ми; започва да си представя внуци с благороден произход, които ще бъдат направени кралски повереници и ще бъдат отгледани в кралска детска стая. Освен това започва да ме учи как действат покровителството и властта в английския кралски двор. Тя е запозната с тях достатъчно добре. Чрез женитбата си с първия си съпруг, херцог Бедфорд, тя е била приета в кралското семейство. После е била втора по важност дама в кралството на служба при кралицата от династията Ланкастър: сега ще бъде втора дама при управлението на кралицата от династията Йорк, тоест на мен. Никой не знае по-добре от нея как да оре нивата на кралство Англия.

Тя изпраща поредица от указания на Антъни да наеме кроячи и шивачки, за да имам нови рокли, които да ме очакват, но приема съвета му, че трябва да встъпим във величието си сдържано и смирено, и без никаква следа от самодоволство при този скок от принадлежността си към победената династия Ланкастър към положението си на нови сподвижници на победоносната династия Йорк. Сестрите ми, братовчедките ми и зълва ми ще яздят с нас до Рединг, но няма да има голяма свита със знамена и фанфари. Баща ми пише на майка ми, че ще има мнозина, които ще завиждат на благополучието ни, но онези, от които се бои най-много, са близкият приятел на краля, сър Уилям Хейстингс, съюзникът му лорд Уорик, и роднините му: майка му, сестрите и братята му, тъй като те ще изгубят най-много от появата на нови фаворити в двора.

Спомням си как Хейстингс ме гледаше, сякаш съм крайпътна блудница, стока на амбулантен търговец, първия път, когато срещнах краля, и си обещавам, че никога повече няма да му позволя да ме гледа по този начин. Мисля, че с Хейстингс мога да се справя. Той обича краля както никой друг и е готов да приеме всеки избор, който Едуард направи, а също и да го защити. Но лорд Уорик ме плаши. Той е човек, който няма да се спре пред нищо, за да постигне своето. Като момче той видя родния си баща да въстава срещу законния крал и да създава съперническа династия от името на Йорк. Когато баща му и бащата на Едуард загинаха заедно, Уорик веднага продължи делото на баща си и се погрижи Едуард да бъде коронован за крал — едва деветнайсетгодишно момче. Уорик е с тринайсет години по-възрастен от краля: почти старец в сравнение с него. Явно през цялото време е планирал да постави едно момче на престола и да управлява зад кулисите. Това, че Едуард избра за съпруга мен, е първият му акт на независимост от неговия ментор, и Уорик ще побърза да предотврати каквито и да било други. Наричат го Създателя на крале, а когато бяхме привърженици на Ланкастър, казвахме, че Йорк не са нищо повече от марионетки в ръцете на Уорик и неговото семейство. Сега съм омъжена за една от тези марионетки и знам, че Уорик ще се опита да накара и мен да му играя по свирката. Въпреки това няма време да направя нищо друго, освен да се сбогувам с момчетата си, да ги накарам да обещаят, че ще се подчиняват на възпитателите си и ще бъдат добри, да яхна новия кон, който кралят ми изпрати за пътуването, и с майка ми до мен и сестрите ми отзад да поема по пътя към Рединг и към бъдещето, което ме очаква.

— Страхувам се — признавам на майка си.

Тя приближава коня си до моя и отмята назад качулката на пелерината си, за да мога да видя усмихнатото ѝ уверено лице.

— Може би — казва тя. — Но аз бях в двора на Маргарет: кълна се, че не можеш да бъдеш по-лоша кралица от нея.

Против волята си, се изкикотвам. Това са думи, изречени от жена, която беше най-доверената придворна дама на Маргарет Анжуйска.

— Друга песен запя.

— Да, защото сега съм в различен хор. Но въпреки това е вярно. Не би могла да бъдеш по-лоша кралица за тази страна, отколкото беше тя, Бог да ѝ е на помощ, където и да е сега.

— Майко, тя беше омъжена за съпруг, който през половината време не беше с ума си.

— Независимо от това дали той е бил свят човек, нормален или безумец, тя винаги правеше каквото си реши. Взе си любовник — продължава тя бодро, без да обръща внимание на шокираното ми ахване. — Разбира се, че да. От кого мислиш, че е родила сина си Едуард? Не и от краля, който не беше на себе си почти през цялата година, през която беше заченато и родено това дете. Изобщо не се съмнявам, че ще се справиш по-добре от нея. Едуард пък няма как да се справи по-зле от един превърнат в светец слабоумен мъж, Бог да благослови клетника. А колкото до останалото, ти трябва да дариш съпруга си със син и наследник, да закриляш бедните и невинните и да помогнеш за сбъдването на надеждите на семейството ти. Това е всичко, което трябва да направиш, и ти можеш да го направиш. Всяка глупачка с добродетелно сърце, готово да крои планове семейство, и отворена кесия може да го направи.

— Ще има мнозина, които ще ме мразят — казвам. — Мнозина, които ще ни мразят.

Тя кимва.

— Тогава се погрижи да си осигуриш благоволението, което искаш, и постовете, които са ти нужни — казва простичко. — Братята ти трябва да заемат определени длъжности, а сестрите ти — да се омъжат за дадени благородници. Погрижи се да получиш всичко през първата година, и тогава ще си превзела основната позиция. Тогава ще сме готови за всичко, което се изправи срещу нас, и дори влиянието ти пред краля да намалее, пак ще сме в безопасност.

— Милорд Уорик… — намесвам се припряно.

— Той е наш враг — заявява майка ми. — Ще го следиш и ще внимаваш с него. Всички ще бъдем нащрек и ще се пазим от него. Както и от братята на краля: Джордж, херцог Кларънс, който винаги е толкова очарователен, и малкия Ричард, херцог Глостър. Те също ще бъдат твои врагове.

— Но защо?

— Твоите синове ще ги лишат от наследство. Твоето влияние ще накара краля да се отвърне от тях. Те са отрасли заедно, без баща; сражавали са се редом един до друг за семейството си. Едуард говореше за тях като за тримата сина на Йорк и дори видя в небесата поличба за тях тримата. Но сега ще трябва да бъде с теб, не с тях. И даренията под формата на земи и богатства, които би могъл да даде на тях, ще дойдат при теб и твоите близки. Джордж трябваше да наследи трона след Едуард, Ричард трябваше да е наследникът след него. Щом родиш момче обаче те отиват едно място по-назад в опашката.

— Аз ще бъда кралица на Англия — възроптавам. — А ти представяш нещата така, сякаш съм тръгнала на смърт.

— Това е битка не на живот, а на смърт — казва тя простичко. — Именно това означава да бъдеш кралица на Англия. Ти не си Мелузина, издигаща се от някой извор към безметежно щастие. Няма да бъдеш красива жена в двора, която няма какво друго да прави, освен да се занимава със своите магии. Пътят, който си избрала, означава, че трябва да прекараш живота си в кроежи и битки. А нашата задача като твои близки, е да се погрижим да ги спечелиш.

Баща ми и братята ми потеглят от Рединг да ни посрещнат, за да мога да вляза в града с родствениците си до мен. По протежение на пътя има тълпи и стотици хора виждат как баща ми смъква шапката си, докато язди към мен, а след това слиза от коня и коленичи пред мен в прахта, отдавайки ми почит като на кралица.

— Стани, татко! — изричам разтревожена.

Баща ми се надига бавно и се покланя отново.

— Трябва да свиквате, ваша светлост — казва ми той, със сведена глава.

Чакам, докато той се изправя и ми се усмихва.

— Татко, не ми харесва да виждам как ми се кланяш.

— Сега сте кралица на Англия, ваша светлост. Всички мъже, освен един, трябва да ви се кланят.

— Но ти все още ще ме наричаш Елизабет, нали, татко?

— Само когато сме насаме.

— И ще ми даваш благословията си?

Широката му усмивка ме уверява, че всичко си е същото както преди.

— Дъще, трябва да се държим царствено. Ти си най-новата и най-малко очаквана кралица на една нова и неочаквана династия. Не съм и сънувал, че ще заплениш някой крал и със сигурност не съм мислил, че това момче ще завладее престола. Тук се създава цял един нов свят: основава се нова кралска фамилия. Затова трябва да бъдем по-царствени от самите кралски особи, иначе никой няма да ни повярва. Самият аз не мога да кажа, че го вярвам напълно.

Всичките ми братя скачат от конете си, докосват почтително шапките си, и коленичат пред мен на главния път. Свеждам поглед към Антъни, който нарече мен блудница, а съпруга ми — лъжец.

— Ти можеш да си останеш там долу — казвам. — Кой е прав сега?

— Ти — отвръща той бодро, като се изправя, целува ми ръка и се качва обратно на коня си. — Щастлив съм за триумфа ти.

Братята ми ме заобикалят и ми целуват ръка. Навеждам се и им се усмихвам: сякаш всички ще избухнем в смях — толкова голяма е дързостта ни.

— Кой би си го помислил? — възкликва Джон. — Кой дори би си мечтал за това?

— Къде е кралят? — питам, когато малката ни процесия преминава през портите на града. От двете страни на улиците се редят граждани, представители на гилдиите, чираци, приветстват красотата ми и се смеят на нашето шествие. Виждам как Антъни се изчервява, когато чува няколко непристойни шеги, и слагам длан върху облечения му в ръкавица юмрук, стиснал лъка на седлото.

— Тихо — казвам. — Хората имат основание да подхвърлят подигравки. Това беше тайна венчавка, не можем да го отречем. Затова се налага да живеем така, че скандалът да се забрави. А ти изобщо няма да ми помогнеш, ако си придаваш оскърбен вид.

Брат ми веднага надява на лицето си най-ужасната престорена усмивка.

— Това е дворцовата ми усмивка — процежда той. — Използвам я, когато разговарям с Уорик или с херцозите с кралска кръв. Какво ще кажеш?

— Много елегантно — казвам, като се опитвам да не се разсмея. — За Бога, Антъни, мислиш ли, че ще се справим с всичко, което ни чака?

— Ще се справим триумфално — уверява ме той. — Но трябва да се държим заедно.

Отправяме се нагоре по главната улица и надничащите от прозорците хора развяват набързо направени знамена и вдигат изображения на светци, за да ме приветстват с добре дошла в града. Поемаме към абатството, а там, сред придворните и съветниците си, стои самият Едуард, облечен в златоткани одежди, ален плащ и алена шапка на главата. Няма как да го сбъркам: той е най-високият мъж в тълпата, най-красивият, безспорният крал на Англия. Той ме вижда, очите ни се срещат и мен отново ме обзема чувството, че двамата сме сами на света. Толкова съм облекчена да го видя, че му помахвам като някоя девойка, и вместо да ме изчака да спра коня си, да сляза и да се приближа към него нагоре по килима, той се отскубва от всички и идва бързо до мен, сваля ме от коня ми и ме взема в обятията си.

Следва гръмък възторжен възглас от страна на зяпачите и потресено мълчание от страна на придворните, при това невъздържано нарушение на протокола.

— Съпруго — прошепва кралят в ухото ми. — Мили Боже, толкова се радвам да те държа в обятията си!

— Едуард! — казвам. — Толкова се страхувах!

— Спечелихме — казва той простичко. — Ще бъдем заедно завинаги. Ще те направя кралица на Англия.

— А аз ще те направя щастлив — уверявам го, цитирайки брачните клетви. — Ще бъда мила и весела, както в постелята, така и на трапезата.

— Изобщо не ме е грижа за яденето — казва той лъстиво, а аз скривам лице в рамото му и се разсмивам.

Тепърва трябва да се срещна с майка му и Едуард ме отвежда в личните ѝ покои преди вечеря. Тя не присъстваше на посрещането ми и аз с основание тълкувам това като първата ѝ проява на презрително отношение — първата от много. Той ме оставя пред вратата ѝ.

— Иска да те види насаме.

— Как мислиш, че ще се държи? — питам нервно.

Той се ухилва.

— Какво толкова може да направи?

— Именно това е първото, което бих искала да знам, преди да се изправя срещу нея — казвам сухо и го подминавам, когато слугите ми разтварят широко вратите към приемната на свекърва ми. Майка ми и три от сестрите ми ме придружават като импровизиран ескорт, пристъпваме напред с цялото нетърпение на сборище от вещици, повлечени на съд.

Вдовстващата херцогиня Сесили се е разположила на голям стол, покрит със златен брокат, и не си прави труда да стане да ме посрещне. Тя е с рокля, обшита със скъпоценни камъни по подгъва и гърдите, и голяма квадратна диадема, която носи гордо като корона. Много добре, а аз съм съпруга на нейния син, но пък все още не съм миропомазана като кралица. Не е длъжна да ми прави реверанс и вероятно мисли за мен като за поддръжница на Ланкастър, една от противничките на сина ѝ. Обръщането на главата и студената ѝ усмивка дават съвсем ясно да се разбере, че за нея съм жена от долно потекло, сякаш самата тя не е била родена като обикновена англичанка. Зад стола ѝ стоят дъщерите ѝ Ан, Елизабет и Маргарет, облечени съвсем скромно, за да не затъмнят блясъка на майка си. Маргарет е хубаво момиче: руса и висока като братята си. Тя се усмихва свенливо на мен, новата си зълва, но никой не пристъпва напред да ме целуне, и изобщо атмосферата в стаята е топла като езеро през декември.

Правя нисък реверанс — но не твърде нисък — на херцогиня Сесили, от уважение към майката на съпруга си, а зад гърба си виждам как майка ми я поздравява тържествено, а после застава неподвижно, с високо вдигната глава, и като пренебрегнем липсата на корона, самата тя ми заприличва на кралица.

— Няма да се преструвам, че съм доволна от тази тайна женитба — казва грубо вдовстващата херцогиня.

— В тесен кръг — прекъсва я бързо майка ми.

Херцогинята млъква удивена и повдига изписаните си в съвършена дъга вежди.

— Извинете, лейди Ривърс. Казахте ли нещо?

— Нито дъщеря ми, нито вашият син биха се самозабравили дотолкова, че да се оженят тайно — казва майка ми — бургундският ѝ акцент внезапно се долавя отново. За цяла Европа той е символ на елегантността и високия стил. Това най-ясно напомня на всички, че тя е дъщеря на граф Сен-Пол, произхождаща от бургундската кралска фамилия. Тя разговаряше на малко име с кралицата и единствено тя упорито продължаваше да нарича Маргарет д’Анжу, със силно наблягане на „д“-то от титлата. В крайна сметка тя беше херцогиня Бедфорд по силата на първия си брак с херцог с кралска кръв, и първа дама в кралския двор на династията Ланкастър, а жената, седнала така гордо пред нас, е родена просто като лейди Сесили Невил от замъка Раби. — Разбира се, че сватбата им не е била тайна. Присъствах аз, а също и други свидетели. Беше сватба в тесен кръг.

— Вашата дъщеря е вдовица, и с години по-възрастна от сина ми — казва нейна светлост, включвайки се в битката.

— Той едва ли е неопитно момче. Репутацията му е пословична. А разликата между тях е само пет години.

Разнася се ахване от дамите на херцогинята, и лек тревожен шепот от дъщерите ѝ. Маргарет ме поглежда съчувствено, сякаш за да каже, че няма как да избегна задаващото се унижение. Сестрите ми и аз стоим като побити камъни, сякаш сме танцуващи вещици, които някой внезапно е омагьосал.

— Хубавото е — казва майка ми, като подхваща още по-неумолимо темата, — че можем да сме сигурни, че и двамата са плодовити. Научих, че вашият син има няколко незаконни деца, а дъщеря ми има две красиви законнородени момчета.

— Синът ми произхожда от плодовито семейство. Родих осем момчета — не се предава вдовстващата херцогиня.

Майка ми накланя глава и шалът върху диадемата ѝ се издува като корабно платно, изпълнено с буйния полъх на гордостта ѝ.

— О, да — отбелязва тя. — Така е. Но от тези осем момчета, разбира се, са останали само три. Колко тъжно. По една случайност, аз имам петима синове. Петима. И седем момичета. Елизабет произхожда от плодовит кралски род. Мисля, можем да се надяваме, че Бог ще благослови новото кралско семейство с потомство.

— Въпреки това тя не беше моят избор, нито беше избрана от лорд Уорик — повтаря нейна светлост, с глас, треперещ от гняв. — Това щеше да е без значение, ако Едуард не беше крал. Можех да си затворя очите за това, ако той беше трети или четвърти син, когото бих могла да пренебрегна…

— Навярно бихте могли. Но това не ни засяга. Крал Едуард е владетелят. Кралят си е крал. Бог знае, че той води достатъчно битки, за да докаже правото си.

— Мога да му попреча да стане крал — вмята Сесили бурно; гневът я надвива, бузите ѝ са алени. — Мога да го лиша от наследство, мога да го отхвърля, мога да поставя на трона Джордж вместо него. Как ще ви се хареса това — като краен резултат от вашата така наречена „сватба в тесен кръг“, лейди Ривърс?

Дамите на херцогинята побеляват като платно и се люшват ужасено назад. Маргарет, която обожава брат си, прошепва: „Майко!“, но не се осмелява да изрече нищо повече. Едуард никога не е бил любимец на майка им. Едмънд, милият ѝ Едмънд, загина с баща си при Уейкфийлд, а победителите, привърженици на Ланкастър, забучиха главите им на портите на Йорк. Джордж, брат му, по-малък от Едуард, и любимец на майка си, е галеникът на семейството. А Ричард, най-младият от всички, е черната овца. Невероятно е, че херцогинята говори как ще предпочете един син пред другия, пренебрегвайки реда.

— Как? — казва остро майка ми, предизвиквайки я да разкрие картите си. — Как ще свалите от трона собствения си син?

— Ако той не е дете на съпруга ми…

— Майко! — проплаква Маргарет.

— И как е възможно това? — запитва майка ми, с отровно-сладък глас. — Нима бихте нарекли собствения си син „копеле“? Нима бихте назовали себе си „блудница“? Просто от злоба, просто за да ни отхвърлите, нима сте готова да съсипете собствената си репутация и да превърнете в рогоносец мъртвия си съпруг? Когато забучиха главата му върху портите на Йорк, поставиха на главата му книжна корона, за да се подиграят с него. Това ще е нищо в сравнение с унижението, което му готвите сега. Нима бихте опозорили собственото си име? Нима бихте посрамили съпруга си по-жестоко, отколкото сториха това неговите врагове?

Жените надават лек писък, а бедната Маргарет залита, сякаш ще припадне. Сестрите ми и аз гледаме с изцъклени очи майка си и майката на краля, които доближават глави като двама готови за нападение, въоръжени с бойни брадви мъже на арената за турнири.

— Мнозина ще ми повярват — заплашително казва херцогинята.

— Още по-голям позор за вас тогава — отвръща майка ми грубо. — Слуховете за това, кой е негов баща, стигнаха до Англия. Тогава обаче аз бях сред малцината, които се кълняха, че една дама от вашия род никога не би паднала толкова ниско. Но чух, всички ние чухме, клюки за един стрелец с лък на име… как беше… — тя се преструва, че е забравила, и се потупва с пръст по челото. — А, да, сетих се: Блейбърн. Един стрелец с лък на име Блейбърн, за когото се предполагаше, че е ваш възлюбен. Но аз казах — и дори кралица Маргарет д’Анжу каза — че една изтъкната лейди като вас никога не би се принизила дотам, че да легне с някакъв стрелец от неблагороден произход и да подхвърли неговото дете в люлката на един благородник.

Името Блейбърн пада в стаята с гръм като оръдеен снаряд. Почти се чува как се претъркулва и спира неподвижно. Майка ми не се страхува от нищо.

— Но дори да успеете да накарате лордовете да свалят от трона крал Едуард, кой ще подкрепи новия ви крал Джордж? Можете ли да имате доверие на родния му брат Ричард, че няма на свой ред да опита да се възкачи на престола? Ами вашият сродник лорд Уорик? Той няма ли да поиска трона за себе си? А защо всички тези мъже да не започнат вражда помежду си и да създадат ново поколение врагове, като разделят страната, отново изправят брат срещу брата и разрушат мира, който вашият син спечели за себе си и за своята династия? Нима ще унищожите всичко просто от злоба? Всички знаем, че династията Йорк е безумно амбициозна: нима ще можем да ви видим как се самоизяждате, както изплашена котка изяжда собствените си котенца?

Това е твърде много за майката на краля. Тя протяга ръка към майка ми, сякаш за да я помоли да спре.

— Не, не. Достатъчно. Достатъчно.

— Говоря като приятелка — казва майка ми бързо, гъвкава като змиорка. — И необмислените ви думи против краля няма да излязат оттук. Моите момичета и аз няма да повторим подобни скандални закани. Ще забравим, че някога сте изрекли подобно нещо. Само съжалявам, че изобщо ви е хрумнало. Удивена съм, че го изрекохте.

— Достатъчно — повтаря майката на краля. — Просто исках да знаете, че този злощастен брак не е по мой избор. Макар да виждам, че трябва да го приема. Вие ми показвате, че трябва да го приема. Независимо колко ми е неприятно, независимо колко позори сина ми и моя род, трябва да го приема — тя въздиша. — Ще го приема като товара, който съм осъдена да нося.

— Това беше изборът на краля и всички трябва да му се подчиним — казва майка ми, изтъквайки предимството си. — Крал Едуард избра своята съпруга и тя ще бъде кралица на Англия и най-изтъкнатата дама — несравнима с никоя — в страната. Освен това никой не може да се съмнява, че от дъщеря ми ще излезе най-красивата кралица, която Англия е виждала.

Майката на краля, която сама е била прочута с красотата си навремето, когато са я наричали „Розата на Раби“, ме поглежда за пръв път.

— Предполагам — казва тя с неприязън.

Отново правя реверанс.

— „Майко“ ли да ви наричам? — питам бодро.

Веднага щом изпитанието, каквото е посещението ми при майката на Едуард, приключва, трябва да се подготвя за представянето си в двора. Поръчките на Антъни до шивачите в Лондон пристигат навреме, и аз мога да облека нова рокля в най-бледия сив цвят, поръбена с перли. Изрязана е ниско отпред, има висок корсет от перли и дълги копринени ръкави. Нося я с висока конична диадема, украсена със сив шал. Облеклото ми е едновременно бляскаво скъпо и очарователно скромно, така че когато майка ми влиза в стаята ми да види дали съм се облякла, тя улавя ръцете ми и ме целува по двете бузи.

— Прекрасно — казва тя. — Никой не може да се съмнява, че той се е оженил за теб по любов. — Любов като тази, за която пеят трубадурите. Бог да благослови и двама ви.

— Чакат ли ме? — питам нервно.

Тя кимва към стаята пред вратата на спалнята ми.

— Всички са там: лорд Уорик, херцог Кларънс и половин дузина други.

Поемам си дълбоко дъх и вдигам ръка да закрепя диадемата си, кимвам на придворните си дами да отворят двойните врати, вдигам глава като кралица и излизам от стаята.

Лорд Уорик, облечен в черно, стои до огнището — едър мъж в края на трийсетте с широки плещи като на уличен побойник, с обърнато в профил сурово лице и взрени в пламъците очи. Когато чува вратата да се отваря, той се обръща и ме вижда, намръщва се, а след това залепва усмивка върху лицето си.

— Ваша светлост — казва той и се покланя ниско.

Правя му реверанс, но виждам, че усмивката не стопля тъмните му очи. Разчитал е, че Едуард ще остане под негов контрол. Обещал е на краля на Франция, че ще му предостави Едуард като жених. Сега всичко се е объркало и хората се питат дали той все още е силният и влиятелен човек зад този трон, или Едуард ще взема решенията си сам.

Херцог Кларънс, обичният брат на краля, Джордж, стои редом до него с вид на истински принц от династията Йорк, златокос, винаги готов да се усмихне, грациозен дори в състояние на покой; красиво изящно копие на моя съпруг. Той е светъл и добре сложен, поклонът му е по-елегантен от този на италиански танцьор, а усмивката му е очарователна.

— Ваша светлост — казва той. — Моята нова сестра. Радвам се за изненадващата ви женитба и ви желая благополучие в новото ви положение.

Поднасям му ръката си, а той ме притегля към себе си и ме целува топло по двете бузи.

— Наистина ви желая много радост — добавя той весело. — Брат ми наистина е щастливец. А аз съм щастлив да ви нарека своя сестра.

Обръщам се към граф Уорик:

— Знам, че съпругът ми ви обича и ви се доверява като на свой брат и приятел — заявявам. — За мен е чест да се запозная с вас.

— Честта е изцяло моя — отвръща ми той рязко. — Готова ли сте?

Хвърлям поглед зад гърба си: майка ми и сестрите ми са се подредили, за да ме последват в процесия.

— Да — отговарям и с херцог Кларънс от едната ми страна и граф Уорик от другата, потегляме бавно към параклиса на абатството през тълпа, която се разделя, когато я приближаваме.

Първото ми впечатление е, че всички, които някога съм виждала в двора, са тук, облечени в най-хубавите си дрехи, за да ми засвидетелстват почитта си, а има и няколкостотин нови лица, пристигнали заедно с хората от династията Йорк. На първия ред са лордовете с пелерини, поръбени с хермелин, зад тях — дребните поземлени аристократи, окичени с верижки, показващи сана им, и какви ли не скъпоценности. Градските съветници и старейшините на Лондон са дошли, за да бъдат представени, сред тях — и управниците на града. Там са мирновременните водачи на Рединг, които правят усилия да виждат и да бъдат забелязани зад големите си шапки с пера, членовете на местните гилдии и дребни поземлени аристократи от цяла Англия. Това е събитие, което е от значение за цялата страна, така че всеки, който може да си купи жакет и да наеме кон, е дошъл да види скандалната нова кралица. Трябва да се изправя пред всички тези хора съвсем сама, с враговете ми, застанали от двете ми страни, докато хиляди погледи ме поглъщат цялата: от обутите ми в пантофки крака до високата диадема и ефирния воал на главата ми; обхващат с поглед перлите върху роклята ми, скромната ѝ кройка, съвършеното парче дантела, което крие и едновременно с това подчертава бялата кожа на раменете ми. Бавно като бриз, който повява през короните на дърветата, събралите се докосват почтително шапките си и се покланят, и аз осъзнавам, че ме поздравяват като кралица, кралица на мястото на Маргарет Анжуйска, кралица на Англия, най-великата жена в кралството, и че отсега нататък нищо в живота ми няма да бъде същото. Раздавам усмивки на всички страни, приемайки благословиите и хвалебствения шепот, но откривам, че стискам по-здраво ръката на Уорик, а той свежда глава към мен и ми се усмихва, сякаш доволен да долови страха ми, и казва: „Естествено е да сте смутена, ваша светлост.“ Наистина е естествено за една жена със скромен произход, но никога не би минало през ума на една принцеса, така че аз му се усмихвам в отговор, неспособна да кажа каквото и да било в своя защита.

Тази нощ в леглото, след като сме се любили, казвам на Едуард:

— Не ми хареса граф Уорик.

— Той ме превърна в това, което съм днес — казва той простичко. — Трябва да го обичаш заради мен.

— А брат ти Джордж? А Уилям Хейстингс?

Той се претъркулва на една страна и ми се усмихва широко.

— Те са мои другари и мои братя по оръжие — казва. — Сключваш брак в редиците на една воюваща армия. Не можем да избираме съюзниците си; не можем да избираме приятелите си. Просто се радваме, че ги имаме. Обичай ги заради мен, любима.

Кимвам, сякаш в знак на подчинение. Но мисля, че познавам враговете си.