Бялата кралица

Март 1485 г.

Елизабет ми пише накратко за влошаващото се здраве на кралицата. Не казва нищо повече — не е нужно да казва повече — и двете си даваме сметка, че ако кралицата умре, няма да има нужда от анулирането на брака или настаняването на кралица Ан в някое абатство: тя ще се махне от пътя ѝ по най-удобния възможен начин. Кралицата е измъчвана от скръб, плаче без причина по цели часове, а кралят не се доближава до нея. Дъщеря ми отбелязва това като вярна придворна дама на кралицата и не ми съобщава дали се измъква от стаята на болната, за да се разхожда с краля в градините, дали жълтурчетата в живия плет и маргаритките на ливадата напомнят на нея и на него, че животът е мимолетен и радостен, точно както напомнят на кралицата, че той е мимолетен и тъжен.

После една сутрин в средата на март се събуждам и виждам неестествено тъмно небе, слънце, почти закрито от кръг тъмнина. Кокошките отказват да излязат от курника; патиците заравят глави под крилете си и приклякат на бреговете на реката. Извеждам двете си малки момичета навън и се разхождаме неспокойно, гледайки към конете на полето, които лягат, а после тромаво се изправят отново, сякаш не знаят дали е нощ, или ден.

— Поличба ли е това? — пита Бриджет: от всичките ми деца именно тя се стреми да види Божията воля във всичко.

— Това е движение на небесата — казвам. — Виждала съм го да се случва с луната преди, но никога със слънцето. Ще отмине.

— Дали означава поличба за рода Йорк? — повтаря като ехо Катрин. — Като трите слънца при Тоутън?

— Не зная — казвам. — Но не мисля, че някоя от нас е в опасност. Би ли почувствала в сърцето си, ако сестра ти е в беда?

Бриджет придобива замислено изражение за миг, после, като прозаичното дете, каквото си е, поклаща глава.

— Само ако Бог ми проговори с много силен глас — казва тя. — Само ако изкрещи и свещеникът каже, че това е Той.

— Тогава мисля, че нямаме от какво да се боим — казвам. — Нямам лошо предчувствие, макар че затъмненото слънце прави света около нас да изглежда толкова зловещ и непознат.

Наистина, не са минали и три дни, когато Джон Несфийлд пристига на кон в Хийтсбъри, с веещо се пред него черно знаме и вестта, че кралицата е издъхнала след дълго боледуване. Идва да съобщи на мен, но се постарава да разнесе вестта из страната и другите слуги на Ричард вероятно правят същото. Всички ще подчертаят, че е имало продължително боледуване и кралицата най-после е отишла на заслуженото си място в небесата, оплаквана от предан и любящ съпруг.

— Разбира се, някои твърдят, че е отровена — казва ми бодро готвачката. — Във всеки случай, така се говори на пазара в Солсбъри. Каза ми разносвачът.

— Колко нелепо! Кой би отровил кралицата? — питам аз.

— Говори се, че бил самият крал — казва готвачката, като накланя глава настрани и придобива мъдро изражение, сякаш знае големи дворцови тайни.

— Да убие съпругата си? — питам аз. — Смятат, че той би убил жената, която му е съпруга от дванайсет години? Просто така, изведнъж?

Готвачката поклаща глава.

— Никой в Солсбъри не казва и една добра дума за него — отбелязва тя. — Отначало го харесваха доста и смятаха, че ще донесе справедливост и честно заплащане за обикновените хора, но откакто поставя лордовете от Севера над всичко — е, оттогава говорят против него какво ли не.

— Можеш да им кажеш, че кралицата винаги е била с крехко здраве и че така и не се е съвзела от загубата на сина си — казвам твърдо.

Готвачката ми се усмихва лъчезарно.

— И нищо ли не бива да говоря за това коя може да вземе той за своя следваща кралица?

Млъквам. Не бях осъзнала, че клюките са стигнали толкова далече.

— И нищо за това — казвам безцеремонно.

Чакам това писмо още откакто ми донесоха вестта, че кралица Ан е мъртва и всички говореха, че крал Ричард ще се ожени за дъщеря ми. То пристига, покрито с петна от сълзи, както винаги, с почерка на лейди Маргарет:

Смея се на превзетия стил на тази жена, но когато смехът ми утихва, усещам студ, тръпка на студ, лошо предчувствие. Лейди Маргарет цял живот е очаквала трона, който аз получих. Имам всички основания да мисля, че синът ѝ Хенри Тюдор също ще продължи да очаква трона на Англия, наричайки себе си крал, привличайки на своя страна отхвърлените, бунтовниците, недоволните: мъже, които не могат да живеят в Англия. Ще продължи да се опитва да отнеме трона на Йорк до смъртта си и може би е по-добре да бъде предизвикан на бой и убит по-скоро рано, отколкото късно.

Ричард, особено с дъщеря ми до себе си, може да усмири всички критики и със сигурност ще спечели всяка битка срещу всяка армия, която Хенри може да доведе. Но студените бодежи като от иглички по тила ми подсказват друго. Вземам отново писмото и усещам желязната убеденост на тази наследница на Ланкастър. Това е жена, чиято утроба е изпълнена с гордост. От близо трийсет години тя се храни единствено със собствената си амбиция. Добре ще сторя да се пазя от нея сега, когато е решила, че съм толкова останала без сили, та вече не е нужно да се преструва на моя приятелка.

Питам се, коя ли гласи за съпруга на Хенри сега? Предполагам, че упорито ще търси някоя наследница, може би дъщерята на Хърбърт, но никоя освен дъщеря ми не може да донесе на претендента от рода на Тюдорите обичта на Англия и предаността на фамилията Йорк. Лейди Маргарет може да излива злобата си, но това няма значение. Ако Хенри иска да управлява Англия, ще трябва да се съюзи с Йорк: ще трябва да си имат работа с нас по един или друг начин. Вземам перото.

Подписвам се „Кралица Елизабет“, което напоследък никога не правя, но докато сгъвам листа, докато капвам восък и го запечатвам с личния си печат, откривам, че се усмихвам на арогантността си. „Кралица Елизабет“, казвам на пергамента. „И ще бъда Нейна светлост, майката на кралицата, докато вие ще сте все още само лейди Станли със син, загинал на бойното поле. Кралица Елизабет. Така ти се полага“ — казвам на писмото. „Ти, стара вещице.“