Бялата кралица

Пролетта на 1464 г.

Баща ми е сър Ричард Удвил, барон Ривърс, английски благородник, земевладелец и поддръжник на истинските крале на Англия — родът Ланкастър. Майка ми произхожда от херцозите на Бургундия и следователно във вените ѝ тече кръвта на богинята Мелузина, която основала тяхната кралска фамилия с омагьосания си любим, херцога, и все още може да бъде видяна във времена на необичайни беди, докато изрича с плач предупреждението си над покривите на замъците, когато синът и наследникът умира, а родът е обречен. Или така говорят — онези, които вярват в такива неща.

При този мой противоречив произход — твърда английска земя и френска водна богиня — човек би могъл да очаква от мен да бъда каква ли не: чародейка или обикновено момиче. Има такива, които ще кажат, че съм и двете. Но днес, докато реша косата си особено грижливо и я подреждам под най-високата си диадема, докато хващам за ръцете двете си останали без баща момчета и ги повеждам към пътя, който отива към Нортхамптън, бих дала всичко, което съм, за да бъда, само сега, само този единствен път, просто неустоима.

Трябва да привлека вниманието на един млад мъж, потеглящ към поредната битка, срещу враг, който не може да бъде сразен. Той може дори да не ме види. Няма вероятност да е в подходящо настроение за молители или кокетки. Аз трябва да възбудя съчувствието му към моето положение, да предизвикам у него съпричастност към моите нужди — и да се задържа в паметта му достатъчно дълго, за да направи нещо и по двата въпроса. А това е мъж, в чиито обятия се хвърлят красиви жени през всяка нощ от седмицата и който е заобиколен от по сто претенденти за всеки пост, на който има власт да назначи някого.

Той е узурпатор и тиранин, мой враг и син на мой враг, но аз вече отдавна не съм лоялна към никого освен към синовете си и към самата себе си. Родният ми баща потегли към битката в Тоутън срещу този мъж, който сега нарича себе си „крал на Англия“, макар да не е много повече от един млад самохвалко; и никога не съм виждала по-сломен човек от баща си, когато той се завърна от Тоутън, с кървяща през жакета дясна ръка, с побеляло лице, с думите, че това момче е пълководец, какъвто не сме виждали никога преди, че нашата кауза е изгубена и че всички сме лишени от надежда, докато той е жив. Двайсет хиляди мъже бяха покосени при Тоутън по заповед на това момче: никой не беше виждал толкова смърт в Англия дотогава. Баща ми каза, че било като жътва, в която покосявали привърженици на Ланкастър, а не битка. Законният крал Хенри и неговата съпруга, кралица Маргарет Анжуйска, избягаха в Шотландия, съкрушени от толкова много смърт.

Онези от нас, които останаха в Англия, не се предадоха лесно. Битката продължаваше все така, за да отблъсне мнимия крал, това момче от династията Йорк. Собственият ми съпруг загина, командвайки нашата конница, само преди три години при Сейнт Олбънс. И сега аз съм вдовица, а всички земи и състоянието, които някога наричах свои, ми бяха отнети от свекърва ми с благоволението на победителя, господарят на това момче-крал, великият кукловод, прочут като Създателя на крале: Ричард Невил, граф Уорик, който качи на престола това суетно и горделиво момче, сега едва на двадесет и две години, и ще превърне Англия в ад за онези от нас, които все още бранят династията Ланкастър.

Сега във всеки изтъкнат дом в страната има привърженици на Йорк, и всяко доходно занятие, пост или данък е в тяхна власт. Тяхното момче-крал е на престола, а новият двор е съставен от негови поддръжници. Ние, победените, сме просяци в собствените си домове и чужденци в собствената си страна, нашият крал е в изгнание, кралицата ни — жадуваща за мъст чужденка, която заговорничи със стария ни враг — Франция. Трябва да уговорим условия за предаване с тиранина Йорк, докато се молим Бог да се обърне срещу него и истинският ни крал да потегли като вихър на юг с армия за нова битка.

Междувременно, подобно на много жени, чиито съпрузи са мъртви, а бащите им — победени, аз трябва да сглобя живота си като покривка от разнородни парчета плат. Трябва да си върна състоянието по някакъв начин, макар да изглежда, че нито роднина, нито приятел може да постигне някакъв напредък от мое име. Всички сме известни като предатели. Ние сме помилвани, но не и обичани. Всички сме напълно безсилни. Ще трябва да бъда застъпница сама на себе си, и да докажа сама правотата си пред едно момче, което зачита справедливостта толкова малко, че дръзва да поведе армия срещу собствения си братовчед — миропомазан крал. Какво може да каже човек на такъв варварин, че той да го разбере?

Моите момчета — Томас, който е на девет години, и Ричард, който е на осем, са облечени в най-хубавите си дрехи, косите им са намокрени и пригладени, лицата им блестят от сапуна. Държа ги здраво за ръце, докато стоят от двете ми страни, защото те са истински момчета и привличат мръсотията към себе си сякаш с магия. Ако ги изпусна за секунда, единият ще си ожули обувките, другият ще си скъса панталона, двамата ще успеят да си напълнят косите с листа и да изкалят лицата си, а Томас със сигурност ще падне в потока. При това положение, възпирани от хватката ми, те подскачат от крак на крак, обзети от мъчително отегчение, и застават както трябва едва когато казвам: „Тихо, чувам коне.“

Отначало шумът напомня барабаненето на дъжд, а после, след миг — гръмотевичен тътен. Звънтенето на сбруите и плющенето на знамената, дрънченето на броните от метални брънки и пръхтенето на конете, звукът, мирисът и врявата от препускането на сто коня са завладяващи и, макар да съм твърдо решена да изляза напред и да ги накарам да спрат, не успявам да устоя и се отдръпвам назад. Какво ли трябва да е усещането да се изправиш срещу тези мъже, влизащи в битка с насочени напред копия като галопираща стена от бойни тояги? Как може някой да се изправи лице в лице с това?

Томас вижда русокосата глава насред целия хаос и шум и изкрещява: „Ура!“, като момче, каквото си е наистина, и при вика на пронизителното му дискантово гласче виждам как главата на мъжа се обръща, той вижда мен и момчетата, ръката му хваща здраво юздите и той изревава: „Стой!“ Конят му се изправя на задните си крака, принуден от силното дръпване да застане на място, и цялата кавалкада се обръща кръгом, заковава се и ругае внезапното спиране, а после всичко утихва рязко и прахта се издига около нас.

Конят издува ноздри и пръхти, но ездачът е като статуя върху високия му гръб. Гледа ме, а аз гледам него, и е толкова тихо, че чувам един дрозд в клоните на дъба над мен. Как само пее. Боже мой, песента му е като лека вълничка от блясък и красота, като радост, превърната в звук. Никога не съм чувала птица да пее така преди — сякаш възпява щастието.

Пристъпвам напред, като все още държа синовете си за ръце, и отварям уста да изложа молбата си, но в този миг, в този така важен миг, съм останала без думи. Упражнявах се достатъчно добре. Бях си подготвила истинска малка реч; но сега нямам нищо. И почти се чувствам така, сякаш нямам нужда от думи. Просто го гледам и някак очаквам да разбере всичко — страха ми от бъдещето и надеждите ми за моите момчета; липсата на пари и дразнещото съжаление на баща ми, което прави живота под неговия покрив толкова непоносим за мен; студеното ми легло през нощта, и копнежа ми за друго дете; чувството ми, че животът ми е приключил. Мили Боже, та аз съм само на двайсет и седем години, моята кауза е сразена, съпругът ми е мъртъв. Нима ще бъда една от многото бедни вдовици, които ще прекарат остатъка от дните си край нечие чуждо огнище, като се опитват да бъдат добри гостенки? Никога повече ли няма да бъда целувана? Никога ли няма да изпитам радост? Никога вече?

А птицата все така пее, сякаш за да каже, че насладата е достъпна за онези, които я желаят.

Той махва с ръка на по-възрастния мъж до себе си, мъжът излайва някаква заповед, войниците отбиват конете си от пътя и влизат в сянката на дърветата. После кралят скача от големия си кон, пуска поводите и тръгва към мен и моите момчета. Аз съм висока жена, но той ме превъзхожда на ръст с цяла глава: трябва да е висок далеч повече от шест фута. Моите момчета изпружват шии да го видят: струва им се като великан. Той е русокос, със сиви очи, загоряло, открито, усмихнато лице, изпълнен с обаяние, лесно даващ благоволението си. Това е крал, какъвто никога преди не сме виждали в Англия: това е човек, когото народът ще обикне на мига. Очите му са приковани върху лицето ми, сякаш знам тайна, до която той трябва да се добере, сякаш се познаваме от цяла вечност, и усещам, че бузите ми горят, но не мога да откъсна поглед от него.

В този свят една скромна жена свежда поглед, държи очите си наведени към обувките си; един просител се кланя ниско и протяга умолително ръка. Но аз стоя гордо изправена и непоколебима — удивена съм от себе си, че се взирам като невежа селянка, и откривам, че не мога да откъсна очи от неговите, от усмивката му, от погледа му, който изгаря лицето ми.

— Кой е това? — пита той, като все още ме гледа.

— Ваша светлост, това е майка ми, лейди Елизабет Грей — казва синът ми Томас Грей вежливо, смъква шапката си и пада на едно коляно.

Стоящият от другата ми страна Ричард също коленичи и промърморва, сякаш не могат да го чуят:

— Това кралят ли е? Наистина? Той е най-високият човек, когото съм виждал в живота си!

Снишавам се в реверанс, но не мога да откъсна поглед. Вместо това се взирам нагоре към него, както една жена може да се взира с разгорещен от страст поглед в мъж, когото обожава.

— Изправете се — казва той. Гласът му е нисък, предназначен само за моите уши. — С мен ли дойдохте да се срещнете?

— Имам нужда от помощта ви — отвръщам. Едва успявам да оформя думите. Чувствам се, сякаш любовната отвара, с която майка ми напои шала, диплещ се от диадемата ми, упоява мен, а не него. — Не мога да вляза във владение на земите, които получих като зестра, които са моето наследство, сега съм вдовица — заеквам, виждайки придружения му с усмивка интерес. — Сега съм вдовица. Нямам с какво да живея.

— Вдовица?

— Съпругът ми беше сър Джон Грей. Загина при Сейнт Олбънс — казвам. Това е все едно да призная измяната му и отхвърлянето, на което са осъдени синовете ми. Кралят ще разпознае името на командира на конницата на своя враг. Прехапвам устна. — Баща им изпълни дълга си, така, както го разбираше, ваша светлост: беше предан на човека, когото смяташе за крал. Моите момчета не са виновни в нищо.

— Той ви остави тези двама сина?

Кралят се навежда и се усмихва на моите момчета.

— Най-хубавата част от моето състояние — казвам аз. — Това е Ричард, а това е Томас Грей.

Той кимва на синовете ми, които гледат нагоре към него, сякаш е някакъв породист кон — твърде едър, за да го погалят, създание, към което трябва да се отнасят с благоговейно възхищение, а после поглежда отново към мен.

— Жаден съм — казва той. — Домът ви някъде тук наблизо ли е?

— За нас ще е чест… — хвърлям поглед към стражите, които го придружават. Трябва да са поне сто души. Той се подсмихва.

— Те могат да продължат нататък — решава. — Хейстингс! — по-възрастният мъж се обръща и чака. — Вие продължавайте към имението Графтън. Ще ви настигна. Смолет може да остане с мен, а също и Форбс. Ще се присъединя към вас след около час.

Сър Уилям Хейстингс ме оглежда от горе до долу, сякаш съм парче красива панделка за продан. Отвръщам му с твърд поглед, а той сваля шапка и ми се покланя, рязко отдава чест на краля и изкрещява на стражите да яхват конете.

— Къде отивате? — пита той краля.

Момчето-крал ме поглежда.

— Отиваме в къщата на баща ми, сър Ричард Удвил, барон Ривърс — казвам гордо, макар да знам, че кралят ще разпознае името на човек, който се ползваше с висше благоволение в двора на династията Ланкастър, би се на тяхна страна, и веднъж бе принуден да чуе тежки думи лично от него, когато положението между Йорк и Ланкастър се изостри. Всеки от нас познава другите достатъчно добре, но е всеобщо съблюдавана проява на вежливост да забравим, че някога всички бяхме верни на Хенри VI, докато те станаха предатели.

Сър Уилям посреща с вдигане на вежда избора на своя крал за място за спиране:

— Тогава се съмнявам, че ще искате да останете много дълго — казва той грубо и продължава нататък. Земята се разтърсва, когато те преминават, после прахта се сляга и те ни оставят обгърнати в топла тишина.

— Баща ми беше помилван, а титлата му — възстановена — казвам отбранително. — Вие лично му простихте след Тоутън.

— Помня баща ви и майка ви — казва кралят с равен тон. — Познавам ги от момче, познавал съм ги в добри и лоши времена. Изненадан съм само, че никога не са ме запознали с вас.

Налага се да потуша напиращия кикот. Този крал е пословичен прелъстител. Няма родители с достатъчно ум в главата, които биха позволили дъщеря им да се срещне с него.

— Бихте ли желали да минем оттук? — питам. — До къщата на баща ми няма много път.

— Искате ли да пояздите, момчета? — пита ги той. Те рязко надигат глави като любопитни патета. — Можете и двамата да се качите — казва той и повдига Ричард, а после и Томас на седлото. — Сега се дръжте здраво. Ти — за брат си, а ти — Томас, нали? — ти се хвани за лъка на седлото.

Кралят намотава повода на едната си ръка, а после ми предлага другата, и така вървим към дома ми, през гората, под сянката на дърветата. Усещам топлия допир на ръката му през прорезите в плата на ръкава му. Налага ми се да се възпра да не се навеждам към него. Поглеждам напред към къщата и към прозореца на майка ми и, от лекото движение зад разделените с вертикални колони стъкла на прозорците, разбирам, че е гледала навън и със силата на волята си е призовавала именно това.

Когато приближаваме, тя е на входната врата с иконома до себе си и прави нисък реверанс.

— Ваша светлост — изрича любезно, сякаш кралят идва на гости всеки ден. — Изключително добре дошли сте в имението Графтън.

Един коняр дотичва и поема поводите на коня, за да го отведе в двора на конюшнята. Моите момчета остават вкопчени в животното за последните няколко ярда, докато майка ми отстъпва назад и кани с поклон краля в къщата.

— Ще пиете ли една чаша ейл? — пита тя. — А имаме и много добро вино от моите братовчеди в Бургундия?

— Ще взема ейла, ако ви е угодно — казва той любезно. — От ездата доста се ожаднява. Горещо е за пролетта. Добър ден, лейди Ривърс.

Върху високата маса в голямата зала са подредени най-хубавите чаши и кана с ейл, както и виното.

— Гости ли очаквате? — пита той.

Майка ми му се усмихва:

— Никой мъж на света не може да подмине дъщеря ми — казва тя, — когато тя ми каза, че иска лично да изложи молбата си пред вас, накарах да извадят най-хубавия ни ейл. Предположих, че ще спрете тук.

Той се засмива на гордостта ѝ и се обръща да ми се усмихне.

— Наистина, само слепец би могъл да ви подмине — казва той.

Каня се да подхвърля някаква дребна забележка, но отново се случва същото. Очите ни се срещат, и аз не мога да измисля нищо, което да му кажа. Просто стоим, взирайки се един в друг, в продължение на един дълъг миг, докато майка ми му подава чаша и казва тихо:

— За ваше здраве, ваша светлост.

Кралят разтърсва глава, сякаш са го събудили.

— А баща ви тук ли е? — пита.

— Сър Ричард замина да се види със съседите ни — отвръщам аз. — Очакваме го да се върне за вечеря.

Майка ми взема чиста чаша, вдига я към светлината и цъка неодобрително с език, сякаш там има някакъв недостатък.

— Извинете ме — казва тя и излиза. Кралят и аз сме сами в голямата зала, слънцето нахлува през големия прозорец зад дългата маса, къщата е потънала в тишина, сякаш всички са затаили дъх и слушат.

Той минава зад масата и сяда на челното място.

— Моля, седнете — казва и посочва стола до себе си. Сядам от дясната му страна, сякаш съм неговата кралица, и го оставям да ми налее малка чаша ейл. — Ще разгледам вашето искане относно земите ви — казва той. — Собствена къща ли искате? Не сте ли щастлива да живеете тук с майка си и баща си?

— Те са мили към мен — отговарям аз. — Но съм свикнала със собствено домакинство, привикнала съм да управлявам собствени земи. А момчетата ми няма да имат нищо, ако не успея да си върна земите на баща им. Това е тяхното наследство. Трябва да защитя синовете си.

— Времената са тежки — казва той. — Но ако успея да запазя трона си, ще се погрижа законът на страната отново да се простира от единия бряг на Англия до другия и вашите момчета ще растат без страх от война.

Кимвам.

— На крал Хенри ли сте вярна? — пита ме той. — Следвате ли възгледите на семейството си като предани привърженици на Ланкастър?

Миналото ни не може да бъде отречено. Знам, че в Кале е имало яростен спор между този крал, тогава просто млад син на династията Йорк, и моя баща, тогава един от великите лордове на династията Ланкастър. Майка ми беше първата дама в двора на Маргарет Анжуйска: сигурно много пъти е срещала и гледала снизходително красивия млад син на династията Йорк. Но кой би могъл да знае тогава, че светът може да се обърне надолу с главата и че дъщерята на барон Ривърс ще трябва да умолява същото това момче собствените ѝ земи да ѝ бъдат върнати?

— Майка ми и баща ми бяха много изтъкнати личности в двора на крал Хенри, но сега моето семейство и аз приемаме вашето управление — казвам бързо.

Кралят се усмихва:

— Благоразумно от страна на всички ви, тъй като аз победих — казва той. — Приемам засвидетелстваната от вас почит.

Изкикотвам се леко и изражението му изведнъж се стопля.

— Ако е рекъл Господ, това трябва да свърши скоро — казва той. — Хенри не разполага с нищо повече от няколко замъка в размирната северна провинция. Може да свика грабители като последния разбойник, но не може да събере прилична армия. А неговата кралица не може до безкрайност да се съюзява с враговете на страната, за да се бие срещу собствения си народ. Онези, които се бият на моя страна, ще бъдат възнаградени, но дори онези, сражавали се срещу мен, ще видят, че ще бъда справедлив в победата си. И ще разпростра своето управление чак до северна Англия, дори през техните твърдини, чак до самата граница на Шотландия.

— На север ли отивате сега? — питам аз, отпивайки от малката чаша с ейл. Това е най-хубавият ейл на майка ми, но зад него се долавя друг, остър вкус: сигурно е добавила няколко капки от някаква тинктура, любовна отвара, нещо, което да накара желанието да се усили. На мен обаче не ми трябва нищо. Вече съм останала без дъх.

— Нуждаем се от мир — казва кралят. — Мир с Франция, мир с шотландците, мир на брат с брата, мир между братовчедите. Хенри трябва да се предаде, а съпругата му да спре да събира френски войски да се бият срещу англичаните. Вече не бива да се делим — Йорк срещу Ланкастър — всички трябва да бъдем англичани. Нищо не съсипва една страна повече от това собствените ѝ хора да се бият един срещу друг. Това унищожава семейства, убива ни всеки ден. То трябва да свърши, и аз ще го прекратя. Ще го прекратя тази година.

Обзема ме ужасният страх, който народът на тази страна познава от близо десетилетие.

— Ще има нова битка?

Той се усмихва:

— Ще се опитам да я държа далече от прага ви, милейди. Но това трябва да стане, и трябва да се направи скоро. Помилвах херцог Съмърсет и го приех за свой приятел, а сега той отново избяга при Хенри — изменник на страната на Ланкастър, неверен като всички от рода Боуфорт. Фамилията Пърси вдига Севера на бунт срещу мен. Те мразят фамилията Невил, а членовете на фамилията Невил са най-големите ми съюзници. Това, което става сега, наподобява танц: танцьорите са по местата си и трябва да изпълнят стъпките си. Ще си получат битката: тя не може да бъде избегната.

— Значи армията на кралицата ще мине оттук? — макар че майка ми я обичаше и беше първа сред нейните дами, трябва да кажа, че армията на кралицата е сила, вдъхваща огромен ужас. Наемни войници, които изобщо не се интересуват от страната; французи, които ни мразят, и варварите от северна Англия, според които нашите плодородни нивя и процъфтяващи градове не стават за нищо друго, освен за плячкосване. Последния път доведе шотландците със споразумението, че могат да вземат като заплащане всичко, което отмъкнат. Със същия успех можеше да наеме вълци.

— Аз ще ги спра — казва той простичко. — Ще ги пресрещна в северна Англия и ще ги победя.

— Как можете да сте толкова сигурен? — възкликвам.

Той ми хвърля бърза усмивка и аз затаявам дъх.

— Защото никога не съм губил битка. Никога няма да загубя. Аз съм бърз на бойното поле, и съм опитен; смел съм и имам късмет. Моята армия се придвижва по-бързо от всяка друга: карам войниците си да маршируват бързо и ги придвижвам напълно въоръжени. Предугаждам действията на врага си и го надминавам по бързина. Аз не губя битки. Имам късмет във войната, както имам късмет в любовта. Никога не съм губил в която и да е от тези две игри. Няма да загубя срещу Маргарет Анжуйска: ще победя.

Разсмивам се на увереността му, сякаш не съм впечатлена, но в действителност съм заслепена от него.

Той допива чашата си с ейл и се изправя.

— Благодаря за гостоприемството — казва кралят.

— Тръгвате ли? Тръгвате сега? — заеквам.

— Ще ми напишете ли подробностите по искането си?

— Да. Но…

— Ще ми трябва всичко — имена, дати; земята, която твърдите, че е ваша, и подробностите по правото ви на собственост.

Едва не се вкопчвам в ръкава му, за да го задържа при себе си, като просякиня.

— Ще го направя, но…

— Тогава ще се сбогувам с вас.

Не мога да направя нищо, за да го спра, освен ако майка ми не се е сетила да окуци коня му.

— Да, ваша светлост, и ви благодаря. Но сте добре дошли да останете. Скоро ще вечеряме… или…

— Не, трябва да вървя. Приятелят ми Уилям Хейстингс ще ме чака.

— Разбира се, разбира се. Не искам да ви задържам…

Изпращам го до вратата. Мъчно ми е, че си тръгва така внезапно, и въпреки това не мога да измисля нищо, за да го накарам да остане. На прага той се обръща и поема ръката ми. Свежда ниско русата си глава и с изящен жест обръща ръката ми. Целува дланта ми и сгъва пръстите ми върху целувката, сякаш за да я запази на сигурно място. Когато се изправя с усмивка, виждам, че знае много добре, че този жест ме е накарал да се разтопя и че ще държа ръката си стисната до времето за лягане, когато ще мога да я притисна към устата си.

Той свежда поглед към замаяното ми лице, към ръката ми, която се протяга против волята ми да докосне ръкава му. Тогава отстъпва:

— Аз лично ще взема утре документа, който ще подготвите — казва той. — Разбира се. Нима си помислихте нещо различно? Как можахте? Нима си мислехте, че мога да си тръгна от вас, и да не се върна? Разбира се, че ще се върна. Утре по пладне. Ще ви видя ли тогава?

Сигурно чува ахването ми. Цветът нахлува обратно в лицето ми, така че бузите ми са пламнали и зачервени.

— Да — заеквам. — Ут-утре.

— По пладне. После, ако позволите, ще остана за вечеря.

— За нас ще бъде чест.

Кралят ми се покланя, обръща се и тръгва надолу по коридора, минава през широко отворената двойна врата, и излиза на яркото слънце. Слагам ръце зад гърба си и се хващам за голямата дървена врата, за да не падна. Наистина, коленете ми са твърде омекнали и не ме държат.

— Отиде ли си? — пита майка ми, като влиза тихо през малката странична врата.

— Ще се върне утре — казвам аз. — Ще се върне утре! Ще се върне да ме види утре!

Когато слънцето вече залязва и моите момчета казват вечерните си молитви, свели руси глави върху сключените си ръце до краката на тесните си легла, майка ми излиза от входната врата на къщата, тръгва пред мен и ме повежда надолу по лъкатушещата пътека към мястото, където мостът — две дървени дъски — прекосява река Тоув. Тя минава от другата страна, докато причудливата ѝ диадема се удря в надвисналите клони на дърветата, и ми прави знак да я последвам. После полага длан върху едно голямо ясеново дърво и виждам, че около покрития с груба кора дебел ствол е увит тъмен копринен конец.

— Какво е това?

— Навий го — това е всичко, което казва тя. — Навивай го, по трийсетина сантиметра всеки ден.

Слагам ръка върху конеца и го дръпвам леко. Той се поддава лесно, в далечния край е завързано нещо малко. Но не мога да видя какво е, защото конецът минава през реката и се прехвърля в тръстиките от другата страна.

— Магия — казвам с равен тон. Баща ми е забранил тези ритуали в къщата си: законът на страната го забранява. Ако се докаже, че си вещица, това значи смърт: смърт чрез удавяне — потапят те в реката с ниско столче, привързано за дълъг прът, или удушаване от ковача на селския кръстопът. Днес в Англия на жени като майка ми не е позволено да имат нашите умения: ние сме обявени извън закона.

— Магия — съгласява се тя, без да се смути. — Мощна магия за добра кауза. Напълно си струва риска. Идвай всеки ден и навивай конеца, по трийсетина сантиметра всеки път.

— Какво ще се покаже? — питам я. — В края на тази твоя въдица? Каква голяма риба ще уловя?

Тя ми се усмихва и слага ръка на бузата ми.

— Най-съкровеното ти желание — казва тя нежно. — Не съм те отгледала, за да бъдеш бедна вдовица.

Майка ми се обръща и отново прекосява моста, а аз дръпвам конеца, както ми каза, намотавам дванайсет инча от него, затягам го отново и тръгвам след нея.

— А за какво си ме отгледала тогава? — питам я, докато вървим редом една до друга към къщата. — Каква трябва да стана? Какъв е твоят велик план? В един воюващ свят, където, изглежда, въпреки твоята прозорливост и магии, сме застанали на губещата страна?

Новата луна изгрява — като мъничък сърп. Без да изречем и дума, и двете отправяме към нея желания, снишаваме се в поклон, и чувам лекото дрънчене, когато преобръщаме дребните монети в джобовете си.

— Отгледах те, за да станеш най-доброто, което можеш да бъдеш — казва тя простичко. — Не знаех какво ще е то, и все още не знам. Но не съм те отгледала, за да бъдеш самотна жена, тъгуваща за съпруга си, бореща се да опази синовете си; жена, спяща сама в студено легло, жена, пропиляваща красотата си заради пусти земи.

— Е, амин — отвръщам, приковала очи върху тънкия сърп. — Амин за това. И дано новата луна ми донесе нещо по-добро.

По пладне на другия ден съм облечена в обикновената си рокля, седнала в личната си стая, когато прислужницата се втурва забързано вътре да съобщи, че кралят се задава надолу по пътя към имението. Не си позволявам да изтичам до прозореца, за да го потърся с поглед, не си разрешавам да се втурна към огледалото от ковано сребро в стаята на майка ми. Оставям ръкоделието си и слизам по големите дървени стълби, така че когато вратата се отваря и той влиза в къщата, аз вървя съвсем спокойно надолу, сякаш съм била принудена да се откъсна от домашните си задължения, за да посрещна този изненадващ гост.

Отивам при него с усмивка, а той ме поздравява с вежлива целувка по бузата, и аз усещам топлината на кожата му и през полузатворените си очи виждам колко меки са къдриците по тила му. Косата му мирише слабо на подправки, а от кожата на врата му лъха аромат на чисто. Когато ме поглежда, разпознавам в лицето му израза на страстта. Той бавно пуска ръката ми, и аз неохотно се отдръпвам от него. Обръщам се и правя реверанс, докато баща ми и двамата ми най-големи братя, Антъни и Джон, излизат напред, за да се поклонят.

Разговорът по време на вечерята е изпълнен с надути фрази, както и трябва да бъде. Семейството ми се отнася почтително към този нов крал на Англия, но не може да се отрече, че ние заложихме живота и състоянието си в битка срещу него, а съпругът ми не беше единственият от нашето семейство и роднините ми по сватовство, който не се завърна у дома. Но така трябва да бъде във война, която нарекоха „войната на братовчедите“, защото брат се бие срещу брата, а след тях на смърт отиват и техните синове. Баща ми беше помилван, братята ми също, а сега победителят дели трапеза с тях, сякаш за да забрави, че тържествуваше над тях в Кале, и че баща ми се уплаши и побягна, оставяйки армията си в окървавения сняг при Тоутън.

Крал Едуард е спокоен и непринуден. Проявява чара си пред майка ми, след това забавлява братята ми Антъни и Джон, а когато Ричард, Едуард и Лайънъл се присъединяват към нас по-късно — и тях. Три от по-младите ми сестри са си у дома и се хранят мълчаливо, с широко отворени и изпълнени с възхищение очи, но твърде изплашени, за да кажат и дума. Съпругата на Антъни, Елизабет, седи, сдържана и елегантна, до майка ми. Кралят внимателно наблюдава баща ми и го разпитва за дивеча и земята, за цената на пшеницата и дали лесно се намират работници. Когато поднасят плодовото сладко и захаросаните плодове, той вече бъбри като приятел на семейството и аз мога да се облегна назад в стола си и да го наблюдавам.

— А сега да се залавяме за работа — казва той на баща ми. — Лейди Елизабет ми каза, че е изгубила земите, които ѝ се полагат според правото ѝ на вдовица.

Баща ми кимва:

— Съжалявам, че ви обременявам с това, но безрезултатно се опитахме да убедим лейди Ферърс и лорд Уорик. Бяха конфискувани след — той прочиства гърло — след Сейнт Олбънс, нали разбирате. Съпругът ѝ загина там. А сега тя не може да си получи обратно земите, които ѝ се полагат като вдовишки дял. Дори и да смятате съпруга ѝ за предател, самата тя е невинна и е редно да получи поне наследството, което ѝ се полага.

Кралят се обръща към мен:

— Написахте ли титлата си и искането за земите?

— Да — казвам аз. Подавам му листа и той му хвърля поглед.

— Ще говоря със сър Уилям Хейстингс и ще го помоля да се погрижи искането ви да бъде удовлетворено — казва простичко. — Той ще бъде ваш застъпник.

Изглежда толкова лесно. Едновременно ще бъда освободена от бедността и отново ще имам своя собственост; синовете ми ще имат наследство и вече няма да бъде бреме за семейството си. Ако някой ме поиска за жена, ще му донеса имущество. Вече не се налага да живея от чуждото милосърдие. Няма да се налага да съм признателна, че някой ми е направил предложение. Няма да е нужно да благодаря на някой мъж, че се е оженил за мен.

— Вие сте наистина великодушен, сир — казва непринудено баща ми и ми кимва.

Покорно се надигам от стола си и правя нисък реверанс.

— Благодаря ви — казвам. — Това е безкрайно важно и ценно за мен.

— Ще бъда справедлив крал — казва той, като поглежда баща ми. — Не бих искал никой англичанин да страда заради възкачването ми на престола.

Баща ми прави видимо усилие да потисне отговора, който напира в него: че някои от нас вече са пострадали.

— Още вино? — прекъсва го бързо майка ми. — Ваша светлост? Съпруже?

— Не, трябва да вървя — казва кралят. — Събираме войски из цял Нортхамптъншър и ги въоръжаваме — той отблъсква стола си назад и всички ние — баща ми и братята ми, майка ми, сестрите ми и аз — скачаме изведнъж като кукли на конци, за да се изправим, когато той става. — Ще ме разведете ли из градината, преди да си тръгна, лейди Елизабет?

— За мен ще бъде чест.

Баща ми отваря уста да предложи да ни придружи, но майка ми казва бързо: „Да, иди, Елизабет“, и двамата се измъкваме от стаята без придружител.

Когато излизаме от тъмния коридор, е топло като през лятото, той ми предлага ръката си и ние слизаме мълчаливо по стъпалата към парка, хванати под ръка. Тръгваме по пътеката, която заобикаля малката градина, засадена с храсти, оформени в причудливи форми, и с лъкатушене си проправяме път из нея, като разглеждаме подрязаните живи плетове и спретнатите бели камъни: но аз не виждам нищо. Той придърпва дланта ми малко по-плътно под ръката си, и усещам топлината на тялото му. Лавандулата започва да цъфти, и аз долавям уханието, сладко като портокалов цвят, остро като дъх на лимони.

— Имам много малко време — казва той. — Съмърсет и Пърси събират армия срещу мен. Сам Хенри ще излезе от замъка си и ще поведе армията си, ако е с ума си и може да командва. Бедният: съобщиха ми, че сега е с ума си, но може да го изгуби отново всеки момент. Кралицата сигурно планира да стовари на суша армия от французи в тяхна подкрепа, и ще трябва да се изправя пред мощта на Франция на английска земя.

— Ще се моля за вас — казвам.

— Смъртта е близо до всички ни — казва той сериозно. — Но тя е постоянен спътник на крал, който е спечелил короната си чрез битки, а сега отново потегля на бой.

Кралят спира за миг и аз спирам заедно с него. Съвсем тихо е, ако не се брои пеенето на една-единствена птица. Лицето му е мрачно.

— Може ли да изпратя един паж да ви доведе при мен тази вечер? — пита той тихо. — Изпитвам към вас копнеж, лейди Елизабет Грей, какъвто не съм изпитвал към никоя жена преди. Ще дойдете ли при мен? Отправям към вас тази молба не като крал, дори не и като войник, който може да загине в битка, а като обикновен мъж към най-красивата жена, която е виждал. Елате при мен, умолявам ви, елате при мен. Това може да е сетното ми желание. Ще дойдете ли при мен тази вечер?

Поклащам глава:

— Простете ми, ваша светлост, но аз съм почтена жена.

— Може да не ви помоля никога повече. Бог знае, че може никога вече да не помоля никоя жена. В това не може да има безчестие. Мога да умра другата седмица.

— Дори така да е.

— Не сте ли самотна? — толкова е близо до мен, че устните му почти докосват челото ми; усещам топлия му дъх върху бузата си. — И нима не изпитвате нищо към мен? Можете ли да кажете, че не ме желаете? Само веднъж? Не ме ли желаете сега?

Оставям очите си да се вдигнат, колкото може по-бавно към лицето му. Погледът ми се задържа за миг върху устата му, после вдигам очи.

— Мили Боже, трябва да ви имам — прошепва той.

— Не мога да бъда ваша метреса — казвам простичко. — По-скоро бих умряла, отколкото да опозоря името си. Не мога да навлека този срам на семейството си — правя пауза. Боя се да не звуча твърде обезсърчаващо. — Независимо от желанието на сърцето си — добавям много тихо.

— Но желаете ли ме? — пита той по момчешки нетърпеливо и аз го оставям да види топлината в лицето ми.

— Ах — изричам. — Не би трябвало да ви казвам…

Той чака.

— Не би трябвало да ви казвам колко много.

— Значи ще дойдете?

— Не.

— Нима тогава трябва да си вървя? Нима трябва да ви оставя? Не мога ли… — той навежда лице към мен, а аз повдигам моето. Целувката му е нежна като полъх, като докосване на перце върху устата ми. Устните ми се разтварят леко и усещам как той потрепва като кон, който държат на стегната юзда. — Лейди Елизабет… кълна се… трябва да…

Правя стъпка назад в този изящен танц и казвам:

— Ако само…

— Ще дойда утре — казва той рязко. — Вечерта. По залез-слънце. Ще ме чакате ли там, където ви видях за първи път? Под дъба? Ще ме чакате ли там? Искам да се сбогувам, преди да замина на север. Трябва да ви видя отново, Елизабет. Та дори да е само това. Трябва.

Кимвам мълчаливо и го проследявам как се обръща на пета и се упътва обратно към къщата. Виждам го как заобикаля и отива към двора на конюшнята, а няколко мига по-късно конят му препуска с грохот по пътеката, докато двамата му пажове пришпорват конете си, за да не изостават от него. Наблюдавам го, докато се изгубва от поглед, след което прекосявам мостчето над реката и намирам конеца, омотан около ясена. Грижливо намотавам конеца още малко и го завързвам. После си отивам у дома.

На вечеря на другия ден има нещо като семейно съвещание. Кралят е изпратил писмо да съобщи, че неговият приятел сър Уилям Хейстингс ще подкрепи моето искане за къщата и земята ми в Брадгейт, и аз мога да бъда сигурна, че ще си върна състоянието. Баща ми е доволен, но всичките ми братя — Антъни, Джон, Ричард, Едуард и Лайънъл — единодушно хранят подозрение към краля, с будната гордост, присъща на всички момчета.

— Той е всеизвестен развратник. Със сигурност ще настоява да се срещне с нея; със сигурност ще я повика в двора — заявява уверено Джон.

— Не ѝ е върнал земите просто от великодушие. Ще поиска заплащане — съгласява се Ричард. — В двора няма жена, с която не си е лягал. Защо да не пробва и с Елизабет?

— Привърженица на Ланкастър — казва Едуард, сякаш това е достатъчно да потвърди, че сме врагове, и Лайънъл кимва мъдро.

— Трудно се отблъсква такъв човек — казва замислено Антъни. Той е далеч по-светски и практичен човек от Джон: пътувал е из целия християнски свят и е учил при велики мислители, а и родителите ми винаги го слушат. — Елизабет, мисля, че може би ще се почувстваш злепоставена. Боя се да не смяташ, че си му задължена.

Свивам рамене.

— Ни най-малко. Нямам нищо освен собствеността, която си върнах. Поисках от краля справедливост и я получих, както е редно да я получи всеки молител, когато правото е на негова страна.

— Въпреки това, ако прати да те повикат, няма да отиваш в двора — казва баща ми. — Това е човек, който е прелъстил половината съпруги в Лондон, а сега се опитва да се добере и до дамите-привърженички на Ланкастър. Той не е свят човек като благословения крал Хенри.

„Нито пък слабоумен като благословения крал Хенри“, помислям си, но на глас казвам:

— Разбира се, татко, както наредите.

Той ме поглежда остро, изпълнен с подозрение, че се подчинявам толкова лесно.

— Не мислиш, че му дължиш благоволението си? Усмивките си? Нещо повече?

Свивам рамене.

— Поисках от него кралска справедливост, а не услуга — отвръщам аз. — Не съм слуга, чиято служба може да бъде купена, или селянин, който може да бъде принуден да положи клетва като васал. Аз съм дама от добро семейство. Имам собствени чувства на вярност и задължения, които зачитам и уважавам. Те не са на негово разположение. Не са на разположение на никой мъж.

Майка ми навежда глава, за да скрие усмивката си. Тя е дъщеря на Бургундия, потомка на водната богиня Мелузина. Никога в живота си не се е смятала за длъжна да прави каквото и да е; никога не би си помислила, че дъщеря ѝ е длъжна да прави каквото и да било.

Баща ми премества погледа си от нея към мен и свива рамене, сякаш примирен с опърничавото чувство за независимост на упоритите жени. Кимва на брат ми Джон и казва:

— Отивам до селото Олд Стратфорд. Ще дойдеш ли с мен?

Двамата излизат заедно.

— Искаш ли да отидеш в двора? Възхищаваш ли му се? Въпреки всичко? — пита ме тихо Антъни, когато другите ми братя излизат от стаята.

— Той е крал на Англия — казвам аз. — Разбира се, че ще отида, ако ме покани. Какво друго бих могла да сторя?

— Например да не отидеш, защото татко и аз току-що те посъветвахме да не го правиш.

Свивам рамене.

— Да, чух ви.

— Как иначе може една бедна вдовица да си проправи път в един коварен свят? — подкача ме той.

— Наистина.

— Ще си глупачка, ако се продадеш евтино — предупреждава ме Антъни.

Поглеждам го изпод ресниците си.

— Аз изобщо не се предлагам за продан — казвам. — Не съм парче панделка. Не съм бут шунка. Не се продавам на никого.

По залез го чакам под дъба, скрита в зелените сенки. Изпитвам облекчение, когато чувам тропот само на един кон по пътя. Ако беше дошъл със стража, щях да се промъкна обратно до вкъщи, обзета от страх за безопасността си. Независимо колко нежен може да бъде в границите на бащината ми градина, не забравям, че той е така нареченият крал на йоркистката армия и че тези войници похищават жени и убиват съпрузите им, сякаш това е напълно в реда на нещата. Сигурно е закалил волята си да привикне да вижда неща, на каквито никой не би трябвало да става свидетел; навярно сам той е вършил неща, които са най-черни грехове. Не мога да му имам доверие. Независимо колко очарователна е усмивката му, и колко честни са очите му, независимо дали мисля за него като за момче, пламенно подтикнато от собствената си амбиция да се устреми към величието — не мога да му се доверя. Това не са времена на благородни постъпки; това не са времената на рицарите в тъмната гора и красивите дами в осветените от луната водоскоци и обещанията за любов, превърнати в балади, които ще се пеят вечно.

Въпреки това, когато кралят спира коня си и скача на земята с едно леко движение, той прилича именно на рицар, излязъл от някоя тъмна гора.

— Вие дойдохте! — възкликва той.

— Не мога да остана дълго.

— Толкова се радвам, че изобщо дойдохте — той се засмива тихо, почти озадачено. — Днес съм като момче — цяла нощ не можах да спя от мисли за вас, цял ден се питах дали изобщо ще дойдете, а сега вие дойдохте!

Той връзва юздите на коня си върху един клон на дървото и плъзва ръка около талията ми.

— Сладка лейди — прошепва в ухото ми. — Ще бъдете ли така добра да свалите диадемата си и да разпуснете коси?

Това е последното нещо, което ми е хрумвало, че ще поиска от мен, и съм толкова стресната, че мигновено се съгласявам. Ръката ми веднага се вдига към панделките на диадемата.

— Знам, че молбата ми е странна. Мисля, че ме подлудявате. Всичко, за което можех да мисля през целия ден, беше дали ще ми позволите да разпусна косите ви.

В отговор развързвам стегнатите връзки на конусовидната си диадема и я повдигам от главата си. Поставям я внимателно на земята и се обръщам към него. По-предпазливо и от придворна дама, той полага длан върху главата ми и издърпва фуркетите от слонова кост, като пъха всеки от тях в джоба на жакета си. Усещам как гъстата ми, копринено нежна коса се спуска по гърба ми и пада върху лицето ми. Тръсвам глава и я отмятам назад като гъста златиста грива, и го чувам как простенва от желание.

Кралят развързва наметалото си и го мята на земята в краката ми.

— Седнете при мен! — нарежда, макар да има предвид: „Легнете с мен!“ и ние и двамата знаем това.

Сядам предпазливо на крайчеца на наметката му, с прибрани колене, с обвити около тях ръце, и диплеща се около тялото фина копринена рокля. Той гали разпуснатата ми коса и пръстите му проникват все по-дълбоко и по-дълбоко, докато вече милва шията ми, а после обръща лицето ми към своето за целувка.

Внимателно се отпуска върху мен. Усещам как ръката му дърпа роклята ми, дърпа я нагоре, опирам двете си длани върху гърдите му и нежно го отблъсквам.

— Елизабет — гласът му прозвучава като стенание.

— Казах ви „не“ — изричам овладяно. — Наистина го мислех.

— Вие се срещнахте с мен!

— Вие ме помолихте. Да си вървя ли сега?

— Не! Стойте! Стойте! Не бягайте, кълна се, че няма… Само ми позволете да ви целуна отново.

Собственото ми сърце бие толкова силно и съм така готова за докосването му, че започвам да си мисля, че бих могла да си позволя това удоволствие само веднъж… но после се отдръпвам и казвам:

— Не. Не. Не.

— Да — казва той по-настойчиво. — Нищо лошо няма да ви се случи, кълна се. Ще дойдете в двора. Каквото поискате. Мили боже, Елизабет, позволете ми да ви имам, отчаяно копнея за вас. От мига, в който ви видях тук…

Усещам тежестта му върху мен: той ме притиска надолу. Извръщам глава, но устата му е върху шията ми, върху гърдите ми; задъхвам се от желание, а после, неочаквано, изпитвам внезапен прилив на гняв при осъзнаването, че той вече не ме прегръща, а ме насилва, притискайки ме надолу, сякаш съм някаква блудница зад купа сено. Вдига роклята ми, сякаш съм развратница; бута коляното си между краката ми, сякаш съм дала съгласието си, и гневът ми ме изпълва с такава яростна сила, че отново го отблъсквам, а после, върху дебелия му кожен колан, напипвам ръкохватката на кинжала му.

Той е вдигнал роклята ми, и припряно смъква късото си палто и тесните си панталони: след миг ще бъде твърде късно за оплаквания. Измъквам кинжала му от ножницата. При изсъскването на метала той стреснато пада назад на колене, и аз се извивам, отскубвам се от него и скачам: кинжалът е изваден от ножницата, острието е ярко и ужасно на последните лъчи на слънцето.

Той се изправя в миг, гъвкав и нащрек, истински боец.

— Нима измъквате кинжал срещу своя крал? — процежда той. — Давате ли си сметка, че вършите държавна измяна, мадам?

— Извадих нож срещу себе си — казвам бързо. Допирам острия връх до гърлото си и виждам очите му да се присвиват. — Кълна се, ако се приближите само на още една стъпка, ако се приближите само още на сантиметър, ще си прережа гърлото пред вас и ще умра от загуба на кръв тук, на земята, където се готвехте да ме обезчестите.

— Преструвки!

— Не. За мен това не е игра, ваша светлост. Не мога да бъда ваша държанка. Най-напред дойдох при вас за справедливост, а тази вечер дойдох от любов, но съм глупачка, задето правя това, и ви моля да ми простите за глупостта. Но аз също не мога да спя — и също не мога да мисля за нищо друго, освен за вас, и също можех само да се питам отново и отново дали ще дойдете. Но дори при това положение… дори при това положение вие не бива…

— Мога в един миг да изтръгна този нож от вас — заплашва той.

— Забравяте, че имам петима братя. От дете си играя със саби и кинжали. Ще си прережа гърлото, преди да стигнете до мен.

— Никога не бихте го направили. Вие сте жена, която не притежава нищо повече от женска смелост.

— Изпитайте ме! Изпитайте ме! Не знаете какъв е куражът ми. После обаче може да съжалявате за онова, което ще се случи.

Той се поколебава за секунда, докато собственото му сърце бие силно като чук в опасна смесица от гняв и похот, а после се овладява, вдига ръце в знак, че се предава, и отстъпва назад.

— Вие печелите — казва. — Вие печелите, мадам. И можете да задържите кинжала като трофей от победата си. Ето… — той сваля ножницата от колана си и я хвърля на земята. — Защо не вземете и проклетата ножница?

Скъпоценните камъни и емайлираното злато искрят в здрача. Без да откъсвам очи от него дори за миг, коленича и я вдигам.

— Ще ви придружа до дома ви — добавя кралят. — Ще се уверя, че сте стигнали благополучно до вратата си.

Поклащам глава:

— Не. Не мога да допусна да ме виждат с вас. Никой не трябва да знае, че сме се срещали тайно. Ще бъда опозорена.

За миг си помислям, че ще възрази, но той свежда глава.

— Вие тръгнете първа тогава — казва той, — а аз ще ви следвам отзад като паж. Ето че успяхте да ме направите на глупак. Е, можете да се наслаждавате на триумфа си.

Не мога да кажа нищо срещу гнева му, затова кимвам и тръгвам пред него, както той каза, че е редно да направя.

Вървим мълчаливо. Дочувам шумоленето на наметалото му зад мен. Когато стигаме до края на гората и вече могат да ни видят от къщата, спирам за миг и се обръщам към него.

— Вече съм в безопасност — казвам. — Моля ви още веднъж да ми простите за глупостта.

— Аз трябва да ви помоля да ми простите за силата, която използвах — отвръща той сковано. — Навярно съм твърде привикнал да постигам своето. Но трябва да ви кажа, че никога преди не съм бил отблъскван с острието на нож. Собственият ми нож при това.

Обръщам кинжала и му го подавам.

— Искате ли си го обратно, ваша светлост?

Той поклаща глава.

— Запазете го като спомен от мен. Това ще бъде единственият ми подарък за вас. Прощален подарък.

— Няма ли да ви видя отново?

— Никога — казва той простичко и се отдалечава с лек поклон.

— Ваша светлост! — повиквам го, той се обръща и спира.

— Не искам да се разделяме като врагове — казвам немощно. — Надявам се, че можете да ми простите.

— Вие ме направихте на глупак — отговаря той с леден глас. — Можете да се поздравите, че сте първата жена, която прави това. Но ще бъдете последната. И никога повече няма да се подиграете с мен.

Снишавам се в реверанс, а после до слуха ми стига шумът от отдалечаващите му се стъпки и шумоленето на наметалото му, когато се удря в храстите от двете страни на пътеката. Изчаквам, докато вече изобщо не го чувам, а после се изправям да си вървя у дома.

Тъй като съм млада жена, една частица от мен иска да изтичам вътре, да се хвърля на леглото си и да плача, докато заспя. Но не го правя. Не съм като някоя от сестрите си, които лесно се разсмиват и лесно избухват в плач. Те са момичета, на които се случват разни неща, и те го приемат тежко. Но аз се държа като нещо повече от глупаво момиче. Аз съм дъщеря на водна богиня. Аз съм жена с вода във вените, възпитана в сила и твърдост. Аз съм жена, която кара нещата да се случват, и още не съм победена. Не съм победена от едно момче с току-що завоювана корона, и никой мъж няма да си тръгне от мен, сигурен, че няма да се върне повече.

Затова все още не се прибирам у дома. Тръгвам по пътеката към мостчето над реката към мястото, където около ясеновото дърво е завързан конецът на майка ми. Правя нов клуп в конеца и го завързвам здраво, едва тогава си тръгвам към къщи, умислена под светлината на тънкия лунен сърп.

После чакам. Всяка вечер в продължение на двайсет и две вечери слизам до реката и подръпвам конеца като търпелива рибарка. Един ден го усещам как се удря в нещо и въдицата се изопва, когато предметът в края ѝ, какъвто и да е той, се освобождава от тръстиките досами водата. Дърпам леко, сякаш изтеглям на брега улов, после усещам как въдицата се отпуска и се чува лек плясък, когато нещо малко, но тежко, пада по-надълбоко, претъркулва се от течението, а после остава да лежи неподвижно сред чакъла на дъното на потока.

Прибирам се у дома. Майка ми ме чака край езерцето с шараните, загледана надолу в собственото си преобърнато отражение във водата, сребристо в сивия здрач. Образът ѝ прилича на продълговата сребриста риба, вдигаща леки вълнички в езерото, или на плуваща жена. Небето зад нея е препречено от облаци, подобни на бели пера върху бледа коприна. Луната изгрява — сега намаляла и нащърбена. Тази вечер водата се надига високо, плискайки се в малкия кей. Когато заставам до майка си и поглеждам надолу, бихте си помислили, че и двете се надигаме от водата като езерни духове.

— Всяка вечер ли го правиш? — пита ме тя. — Дърпаш ли въдицата?

— Да.

— Добре. Това е добре. Той изпрати ли ти някакъв знак? Някаква вест?

— Не очаквам нищо. Той каза, че няма да се видим никога повече.

Тя въздиша:

— О, добре.

Тръгваме обратно към къщата.

— Говори се, че кралят събира войска при Нортхамптън — казва майка ми. — Крал Хенри събира войските си в Нортъмбърланд и ще потегли на юг към Лондон. Кралицата ще се присъедини към него с френска армия, акостирала на суша в Хъл. Ако крал Хенри победи, тогава няма да има значение какво казва или какво мисли Едуард, защото ще е мъртъв, а истинският крал — възстановен на власт.

Ръката ми се стрелва мигновено и сграбчва ръкава ѝ. Бързо като нападаща змия, майка ми стисва пръстите ми.

— Какво има? Не можеш да понесеш да слушаш за поражението му?

— Не го казвай. Не казвай това.

— Да не казвам кое?

— Непоносимо ми е да си го представям победен. Непоносимо ми е да си го представям мъртъв. Той ме помоли да легна с него като войник, тръгнал на смърт.

Тя се изсмива остро.

— Разбира се, че го е направил. Кой мъж, потеглящ на война, някога е устоявал на възможността да извлече от това най-голяма полза?

— Е, отказах. И ако той не се върне, ще съжалявам за този отказ до края на живота си. Съжалявам за него сега. Ще съжалявам за него завинаги.

— Защо да съжаляваш? — подхвърля насмешливо майка ми. — И в двата случая получаваш обратно земята си. Или си я получаваш обратно по заповед на крал Едуард, или той загива, крал Хенри се възкачва на престола и ти я връща. Хенри е истинският крал от нашата династия Ланкастър. Бих си помислила, че трябва да пожелаем победа на него, и смърт на узурпатора Едуард.

— Не го изричай — повтарям аз. — Не му пожелавай злото.

— Независимо какво казвам, спри и помисли — съветва ме тя рязко. — Ти си от династията Ланкастър. Не можеш да се влюбиш в наследника на династията Йорк, освен ако не е победоносен крал и в любовта ви има някаква изгода за теб. Живеем в тежки времена. Смъртта е наш спътник, ходи по петите ни като призрак. Не трябва да мислиш, че можеш да я държиш на разстояние. Ще откриеш, че тя винаги е наблизо. Тя отне съпруга ти. Чуй ме! Тя ще отнесе баща ти, братята и синовете ти.

Протягам двете си ръце, за да я спра.

— Тихо, тихо. Говориш като Мелузина, която предупреждава рода си за смъртта на мъжете.

— Наистина те предупреждавам — казва майка ми мрачно. — Ти ме превръщаш в Мелузина, когато се разхождаш с усмивка, сякаш животът е лесен, мислейки си, че можеш да кокетничиш с един узурпатор. Не си родена в спокойно време. Ще живееш в една разделена страна. Ще трябва да си проправяш път сред кръв и ще познаеш загуби.

— Нищо добро ли не ме чака? — запитвам през стиснати зъби. — Нима ти, като любяща майка, не предвиждаш нищо добро за дъщеря си? Безсмислено е да ме проклинаш, защото вече съм готова да заплача.

Тя млъква, и суровото лице на пророчицата се разтваря в топлото изражение на майката, която обичам.

— Мисля, че ще го имаш, ако това е, което искаш — казва тя.

— Повече от самия живот.

Майка ми се смее, но изражението ѝ е ласкаво.

— Ах, не казвай това, дете. Нищо на света не е по-важно от живота. Имаш да извървиш дълъг път и да научиш много уроци, ако не знаеш това.

Свивам рамене, хващам я под ръка и тръгваме една до друга към къщи.

— Когато битката приключи, независимо кой ще спечели, сестрите ти трябва да отидат в двора — казва майка ми. Тя вечно крои планове. — Могат да отседнат при семейство Баучър или при семейство Вон. Трябваше да заминат преди месеци, но не можех да понеса мисълта да са далече от дома, докато в страната цари безпорядък, и никога да не знам какво може да се случи в следващия миг, и да не мога да получа новини. Но когато тази битка приключи, може би животът пак ще стане същият като преди, само че под управлението на Йорк, вместо на Ланкастър, и момичетата ще могат да отидат да получат образование при нашите сродници.

— Да.

— А синът ти Томас скоро ще е достатъчно голям да напусне дома. Редно е да живее с роднините си: редно е да се научи да бъде джентълмен.

— Не — казвам с такава внезапна жар, че тя се обръща и ме поглежда.

— Какво има?

— Ще задържа синовете си при себе си — заявявам. — Моите момчета няма да ми бъдат отнети.

— Те ще имат нужда от подходящо образование; ще трябва да постъпят на служба в домакинството на някой лорд. Баща ти ще намери някого, собствените им кръстници могат…

— Не — повтарям. — Не, майко, не. Не мога да обмислям въпроса. Те няма да напуснат дома.

— Дъще? — тя обръща лицето ми към лунната светлина, за да може да ме вижда по-ясно. — Не ти е присъщо да си наумяваш нещо така, без причина. А всяка майка на света трябва да позволи на синовете си да напуснат дома и да се научат да бъдат мъже.

— Моите момчета няма да ми бъдат отнети — гласът ми потреперва. — Страхувам се… страхувам се за тях. Боя се… боя се за тях. Дори не знам от какво. Но не мога да оставя синовете си да отидат сред непознати.

Майка ми обвива топлата си ръка около кръста ми:

— Е, напълно естествено е — казва тя нежно. — Ти изгуби съпруга си; неизбежно е да искаш да опазиш момчетата си. Но те ще трябва да заминат някой ден, знаеш.

Не се поддавам на лекия ѝ натиск.

— Това е нещо повече от прищявка — казвам. — Струва ми се повече като…

— Прозрение ли е? — пита тя с много нисък глас. — Знаеш, че нещо може да им се случи? Да не си се сдобила със Зрението, Елизабет?

Поклащам глава и сълзите идват.

— Не знам. Не знам. Не мога да кажа. Но мисълта те да си отидат от мен и за тях да се грижат непознати, да се будя нощем и да знам, че не са под моя покрив, да ставам сутрин и да не чувам гласовете им; мисълта, че са в непозната стая и им прислужват чужди хора, без те да могат да ме видят — не мога да понеса това. Не мога да понеса дори мисълта за това.

Майка ми ме притегля в прегръдките си.

— Тихо — казва. — Тихо. Няма нужда да мислиш за това. Ще говоря с баща ти. Не е нужно те да заминават, докато не свикнеш с тази мисъл — тя взема ръката ми. — Та ти си ледено студена! — възкликва изненадана и докосва лицето ми с внезапна увереност. — Това не е просто каприз, щом едновременно изпитваш топлина и студ на лунна светлина. Това е Зрение. Мила моя, ти получаваш предупреждение за опасност, която грози синовете ти.

Поклащам глава.

— Не знам. Не мога да съм сигурна. Просто знам, че никой не бива да отвежда момчетата ми от мен. Никога не бива да ги пускам да се отделят от мен.

Тя кимва.

— Много добре. Мен поне успя да убедиш. Видяла си опасност за синовете си, ако бъдат отведени далече от теб. Така да бъде. Не плачи. Ще задържиш твоите момчета близо до себе си, а ние ще ги опазим.

Продължавам да чакам. Той ми каза съвсем ясно, че няма да го видя никога повече, затова изцяло си давам сметка, че чакам напразно. Но по някаква причина не мога да спра. Сънувам го: страстни, изпълнени с копнеж сънища, които ме събуждат в тъмнината, омотана в чаршафа, потна от желание. Баща ми ме пита защо не се храня. Антъни поклаща глава към мен в израз на престорена тъга.

Майка ми ме стрелва с един поглед на ясните си очи и казва:

— Тя е добре. Ще се храни.

Сестрите ми ме питат шепнешком дали вехна от любов по красивия крал и аз отговарям остро:

— В това не би имало особен смисъл.

И продължавам да чакам.

Чакам още седем нощи и седем дни като девица в кула от някоя вълшебна приказка, като Мелузина, къпеща се в езерцето при горския извор в очакване някой рицар да се зададе на кон по неутъпканите пътища и да я обикне. Всяка вечер придърпвам конеца малко по-близо, докато на осмия ден се чува леко издрънчаване на метал върху камък, поглеждам във водата и виждам проблясване на нещо златно. Навеждам се да го измъкна. Това е златен пръстен, прост и красив. Едната страна е права, но другата е назъбена, цялата в заострени върхове, като зъбците на корона. Слагам пръстена върху дланта си, на мястото, където кралят положи целувката си, и той прилича на миниатюрна коронка. Плъзвам го върху един пръст на дясната си ръка, но не изкушавам лошия късмет и не го слагам на безименния пръст, на който се слага венчален пръстен. Пръстенът ми става идеално и ми отива. Свалям го, свивайки рамене, сякаш това не е най-хубавото изковано в Бургундия злато. Пъхам го в джоба си, прибирайки го на сигурно място у себе си, и тръгвам обратно към къщи.

А там — най-изненадващо — пред вратата стои кон, а на гърба му се извисява ездач със знаме над главата: бялата роза на Йорк се развява в лекия бриз. Баща ми стои в рамката на отворената врата, четейки писмо. Чувам го да казва:

— Съобщете на негова светлост, че за мен ще бъде чест. Ще бъда там вдругиден.

Мъжът се привежда на седлото, небрежно ми отдава чест, обръща коня си кръгом и си отива.

— Какво има? — питам аз, като се качвам по стълбите.

— Събират войска — казва баща ми мрачно. — Всички трябва да тръгнем отново на война.

— Не и ти! — възкликвам, обзета от страх. — Не и ти, татко. Не отново.

— Не. Кралят ми нарежда да осигуря десетима мъже от Графтън и петима от Стоуни Стратфорд, екипирани и въоръжени да потеглят под негово командване срещу краля от династията Ланкастър. Трябва да преминем на другата страна. Доста скъпа ни излезе вечерята, която му дадохме.

— Кой ще ги води? — толкова се страхувам, че ще назове имената на братята ми. — Нали не Антъни? Или Джон?

— Те ще служат под командването на сър Уилям Хейстингс — отвръща той. — Ще бъдат сред обучени войници.

Поколебавам се.

— Каза ли нещо друго?

— Това е набиране на войска — казва баща ми раздразнено. — Не покана за закуска по случай майския празник. Разбира се, че не каза нищо, освен че ще пристигнат вдругиден сутринта, и мъжете тогава трябва да са готови да влязат в строя.

Той се обръща рязко и влиза в къщата, оставяйки ме със златния пръстен с форма на корона, който усещам като трън в джоба си.

На закуска майка ми предполага, че аз, сестрите ми и двете братовчедки, които са отседнали при нас, може би ще искаме да гледаме как армията минава, и да изпратим нашите мъже на война.

— Не проумявам защо — казва баща ми ядосано. — Мислех, че вече си видяла достатъчно мъже да отиват на война.

— Прави добро впечатление да покажем подкрепата си — казва тя тихо. — Ако той победи, ще бъде по-добре за нас, ако мисли, че сме изпратили мъжете по своя воля и с желание. Ако изгуби, никой няма да помни, че сме го гледали как минава, и можем да го отречем.

— Аз им плащам, нали? Нали ги въоръжавам с каквото имам? Оръжията, които са ми останали от миналия път, когато потеглих на война — което, по една случайност, беше срещу него? Аз ги събирам и ги изпращам на бой, и купувам ботуши за онези, които нямат. Мисля, че оказвам подкрепа.

— Тогава би трябвало да го направим с готовност — казва майка ми.

Баща ми кимва. Винаги отстъпва на майка ми по тези въпроси. Тя била херцогиня, омъжена за принадлежащия към кралската фамилия херцог Бедфорд, когато баща ми не бил нищо повече от негов оръженосец. Тя е дъщеря на граф Сен-Пол, от кралската фамилия на Бургундия, и е изтънчена жена, която няма равна на себе си.

— Бих искала да дойдеш с нас — продължава тя. — И навярно бихме могли да намерим една кесия злато от хранилището за пари и скъпоценности, за негова светлост.

— Кесия злато! Кесия злато! За да воюва срещу крал Хенри! Йоркисти ли сме сега?

Майка ми изчаква, докато възмущението му се поуталожи.

— За да покажем предаността си — казва тя. — Ако той победи крал Хенри и се върне в Лондон като победител, тогава именно неговият двор и неговото кралско благоволение ще са изворът на всички богатства и всички благоприятни възможности. Именно той ще раздава земите и покровителството и именно той ще разрешава браковете. А ние имаме голямо семейство с много момичета, сър Ричард.

За миг всички застиваме със сведени глави, очаквайки някой от гръмките яростни изблици на баща ми. После, неохотно, той се засмива:

— Бог да те благослови, моя омайнице — казва той. — Права си, както винаги. Ще направя каквото казваш, макар да не ми е приятно, и можеш да кажеш на момичетата да си сложат бели рози, ако могат да намерят някакви толкова рано.

Майка ми се навежда към него и го целува по бузата.

— Шипките в живия плет са напъпили — казва тя. — Не е толкова хубаво, колкото ако са напълно разцъфнали, но той ще разбере какво искаме да кажем, а това е най-важното.

Разбира се, през остатъка от деня сестрите и братовчедките ми са като обезумели, докато пробват дрехи, мият си косите, разменят си панделки, и репетират реверансите си. Съпругата на Антъни, Елизабет, и две от по-сдържаните ни компаньонки казват, че няма да дойдат, но всичките ми сестри са извън себе си от вълнение. Кралят и повечето лордове от двора му ще минат край нас. Каква добра възможност да направим впечатление на мъжете, които ще бъдат новите господари на страната! Ако спечелят.

— Какво ще си облечеш? — пита ме Маргарет, като ме вижда да стоя настрана от суматохата.

— Ще си сложа сивата рокля и сивия воал.

— Това не са най-хубавите ти дрехи: те са просто онези, които носиш в неделя. Защо не си облечеш синята рокля?

Свивам рамене:

— Отивам, защото майка ни иска да отидем — казвам. — Не очаквам никой да ни обърне внимание — изваждам роклята от дрешника и я изтръсквам. Тя е с оскъдно деколте с малък шлейф отзад. Нося я със сив колан, който пада ниско на талията ми. Не казвам нищо на Маргарет, но знам, че ми стои по-добре от синята рокля.

— Забрави ли, че кралят дойде на вечеря по твоя покана? — възкликва тя. — Защо да не ти обърне внимание сега? Доста добре те огледа първия път. Сигурно те харесва — върна ти земята, вечеря със семейството ти. Разходи се в градината с теб. Защо да не дойде отново в къщата? Защо да не покаже благосклонност към теб?

— Защото между тогавашния и сегашния момент аз получих каквото исках, а той — не — казвам грубо, като мятам роклята настрани. — И се оказа, че не е толкова щедър и великодушен крал като онези в баладите. Цената за неговата благосклонност беше висока, твърде висока за мен.

— Нима е поискал да те има? — прошепва тя, отвратена.

— Именно.

— О, Боже мой, Елизабет. Ти какво каза? Какво направи?

— Отказах му. Но не беше лесно.

Маргарет изглежда скандализирана:

— Опита ли се да те насили?

— Не много… няма значение — промърморвам. — И не мисля, че за него съм била нещо повече от крайпътна блудница.

— Може би не бива да идваш утре — предлага тя. — Щом те е оскърбил. Можеш да кажеш на майка ни, че си болна. Аз ще ѝ кажа, ако искаш.

— О, ще дойда — казвам, сякаш не ме е грижа.

На сутринта не съм толкова смела. Една безсънна нощ и закуска от парче хляб и резен говеждо не спомагат за добрия ми външен вид. Бледа съм като мрамор и въпреки че Маргарет втрива червена охра в устните ми, все още изглеждам изпита и бледа: призрачна красавица. Сред ярко облечените си сестри и братовчедките си, аз, в сивата си рокля и диадема с воал, се откроявам като послушница в метох. Но когато майка ми ме вижда, кимва, доволна.

— Изглеждаш като дама — казва тя. — Не като някоя селска девойка, натруфена в най-хубавите си дрехи, за да отиде на панаир.

Този укор не постига успех. Момичетата са толкова възхитени, задето изобщо им е позволено да отидат да гледат събирането на войници, та ни най-малко не възразяват за това, че ги упрекват, задето изглеждат твърде ярко облечени. Тръгваме заедно надолу по пътя за Графтън и виждаме пред нас, отстрани на главния път, да се тътрят дузина мъже, въоръжени с тояга и един-двама — с големи дървени пръти: наемниците на баща ми. Той е дал на всички тях отличителен знак, представляващ бяла роза, и им е напомнил, че сега ще трябва да се бият за династията Йорк. Някога те са били пеши войници на страната на Ланкастър: трябва да помнят, че сега са изменници. Разбира се, те са безразлични към тази смяна на верността. Бият се, както им нареди баща ми, понеже той е техният наемодател, собственикът на земите, които обработват, на къщите им и на почти всичко, което виждат около себе си. Негова е мелницата, където мелят зърното си, кръчмата, в която пият, му плаща наем. Някои от тях никога не са напускали земите, които притежава. Трудно могат да си представят свят, в който „скуайър“ не означава просто сър Ричард Удвил, или сина, който ще го наследи. Когато той беше поддръжник на Ланкастър, такива бяха и те. После той беше удостоен с титлата Ривърс, но те бяха все така негови, а той — техен. Сега той ги изпраща да се бият за Йорк и те, както винаги, ще направят най-доброто, на което са способни. Обещали са им, че ще им платят, задето се бият, и че ще се погрижат за вдовиците и децата им, ако загинат. Това е всичко, което ги интересува. То не ги превръща във въодушевена армия, но въпреки това надават нестроен ликуващ възглас за баща ми и с одобрителни усмивки на уста свалят шапки пред сестрите ми и мен, а съпругите и децата им се снишават в реверанс, когато се приближаваме към тях.

Разнася се тръбен зов и всички глави се обръщат по посока на звука. Иззад ъгъла в уверен тръс се задават знамето и тръбачите на краля, зад тях — херолдите, зад тях — йомените от домакинство му, а в средата на цялата тази глъчка и развети знамена е самият той.

За миг имам чувството, че ще припадна, но ръката на майка ми ме държи здраво под мишницата, и аз успявам да се задържа на крака. Кралят вдига ръка, за да даде знак за спиране, и кавалкадата се заковава на място. След първите коне и ездачи следва дълга редица въоръжени стражи, зад тях — още нови наемници със смутен вид като нашите хора, а после — керван от каруци с храна, провизии, оръжия, голям оръдеен лафет, теглен от четири едри впрегатни коня, и върволица от понита и жени, цивилни, пътуващи заедно с войската, и скитащи безделници. Прилича на придвижващ се малък град: малък смъртоносен град, потеглил да сее беди.

Крал Едуард слиза от коня си и отива при баща ми, който се покланя ниско.

— Боя се, че това са всички мъже, които успяхме да съберем, ваша светлост. Но са се заклели да ви служат — казва баща ми. — Ето и още нещо в помощ на каузата ви.

Майка ми пристъпва напред и поднася кесията злато. Крал Едуард я поема и я претегля в дланта си, а след това целува въодушевено майка ми по двете бузи.

— Вие сте много щедри — казва той. — И няма да забравя подкрепата ви.

Погледът му се плъзва покрай нея към мен, застанала при сестрите си, и всички заедно правим реверанс. Когато се изправям, той все още ме гледа и в един миг цялата глъчка на армията, конете и строяващите се мъже, секва и сякаш сме само аз и той, сами, в целия свят. Без да помисля какво правя, сякаш той ме е повикал без думи, правя една крачка към него, а после още една, подминавам баща ми и майка ми и заставам лице в лице с него, толкова близо, че ако пожелае, може да ме целуне.

— Не мога да спя — изрича той толкова тихо, че само аз го чувам. — Не мога да спя. Не мога да спя. Не мога да спя.

— Нито пък аз.

— Нито вие?

— Не.

— Наистина ли?

— Да.

Той въздиша дълбоко, сякаш от облекчение.

— Любов ли е това тогава?

— Предполагам.

— Не мога да ям.

— И аз.

— Не мога да мисля за нищо друго, освен за вас. Не мога да продължавам така и миг повече; не мога да вляза в битка така. Оглупях от любов. Луд съм по вас, като момче. Не мога да живея без вас, не искам да живея без вас. Каквото и да ми струва.

Усещам как цветът нахлува като горещина в бузите ми, и за пръв път от дни чувствам, че се усмихвам.

— Не мога да мисля за нищо друго, освен за вас — прошепвам. — За нищо. Мислех, че съм болна.

Пръстенът с форма на коронка тежи в джоба ми, диадемата опъва косата ми, но аз стоя, без да си давам сметка за нищо, без да виждам нищо освен него, без да чувствам нищо освен топлия му дъх върху бузата си, и без да долавям мириса на нищо освен мириса на коня му, кожата на седлото, и неговата миризма: подправки, розова вода, пот.

— Луд съм по вас — казва той.

Усещам как устните ми се извиват нагоре в усмивка, когато най-после го поглеждам в лицето.

— И аз по вас — казвам тихо. — Наистина.

— Тогава омъжете се за мен.

— Какво?

— Омъжете се за мен. Няма какво друго да се направи.

Надавам лек, нервен смях:

— Шегувате се с мен.

— Говоря сериозно. Мисля, че ще умра, ако не мога да ви имам. Ще се омъжите ли за мен?

— Да — прошепвам.

— Утре сутринта ще пристигна рано. Омъжете се за мен утре сутринта в малкия параклис в имението ви. Ще доведа дворцовия си свещеник, вие доведете свидетели. Изберете някого, на когото можете да се доверите. За известно време това ще трябва да се пази в тайна. Искате ли?

— Да.

За първи път кралят се усмихва — топъл лъч, който се разпростира по красивото му, широко лице.

— Мили Боже, бих могъл да ви взема в обятията си още сега.

— Утре — прошепвам.

— В девет сутринта — казва той, а после се обръща към баща ми.

— Можем ли да ви предложим нещо освежаващо? — пита баща ми, като премества поглед от пламналото ми и зачервено лице към усмихнатия крал.

— Не, но ако позволите, ще вечерям с вас утре — отвръща кралят. — Ще ловувам наблизо, и се надявам да имам добър ден — той се покланя на майка ми и на мен, отривисто отдава чест на сестрите и братовчедките ми и ловко се мята на седлото. — Строявайте се — нарежда на мъжете. — Походът е кратък и за добра кауза, а когато спрете, ви чака вечеря. Бъдете ми верни и аз ще ви бъда добър господар. Никога не съм губил битка, така че с мен ще бъдете в безопасност. Ще ви отведа до голяма плячка и ще ви върна благополучно вкъщи.

Точно това трябваше да им каже. Те веднага придобиват по-бодри изражения и тръгват бавно към тила на строя, сестрите ми размахват белите напъпили рози, тръбачите дават сигнал и цялата армия отново потегля напред. Кралят ми кимва, без да се усмихва, и аз вдигам ръка за сбогом.

— Утре — прошепвам, докато си отива.

Съмнявам се в него, дори докато нареждам на пажа на майка ми да стане рано сутринта и да дойде в параклиса, за да изпее един псалм. Съмнявам се в него, дори когато отивам при майка ми и ѝ съобщавам, че сам кралят на Англия е казал, че иска да се ожени за мен тайно, и я моля да ми стане свидетелка заедно с почетната си дама Катрин. Съмнявам се в него, когато стоя, облечена в най-хубавата си синя рокля, в студения утринен въздух на малкия параклис. Съмнявам се в него чак до момента, в който чувам бързите му крачки нагоре по късата пътека към параклиса, докато усещам ръката му около талията си, и целувката му — върху устните си, и го чувам да казва на свещеника: „Венчайте ни, отче. Бързам.“

Момчето изпява псалма, а свещеникът изрича думите. Давам брачния си обет и кралят дава своя. Смътно виждам възторженото лице на майка ми и цветовете на прозореца от рисувано стъкло, които хвърлят дъга в краката ни, върху каменния под на параклиса.

После свещеникът казва:

— А пръстенът?

— Пръстен ли? — възкликва кралят. — Аз съм истински глупак! Забравих. Нямам пръстен, който да ви дам — той се обръща към майка ми: — ваше благородие, можете ли да ми заемете пръстен?

— О, но аз имам — казвам аз, почти изненадана от себе си. — Имам един тук! — измъквам от джоба си пръстена, който съм вадила така бавно и така търпеливо от водата; пръстена с формата на короната на Англия, който се появи с водна магия, за да сбъдне най-съкровеното ми желание, и сам кралят на Англия го слага на пръста ми като венчална халка. И ето че ставам негова съпруга.

Както и кралица на Англия — или поне кралица на Англия от династията Йорк.

Ръката на краля обгръща здраво талията ми, докато момчето пее заключителната молитва за душите на дарителите, после той се обръща към майка ми и пита:

— Ваша светлост? Къде мога да отведа моята невяста?

Майка ми се усмихва и му дава един ключ.

— Има една ловна хижа край реката — тя се обръща към мен. — Ривър Лодж. Накарах да я приготвят за вас.

Той кимва, бързо ме извежда от малкия параклис и ме качва върху едрия си ловен кон. Качва се зад мен и усещам как ръцете му ме обвиват здраво, когато хваща юздите. Движим се в бавен ход покрай речния бряг и когато се облягам назад, чувствам как бие сърцето му. Виждаме малката хижа през дърветата. От комина ѝ се вие дим. Той скача от коня, повдига ме и отвежда животното до обора зад къщата, докато аз отварям вратата. Това е скромна хижа с огън в огнището, кана сватбен ейл и две чаши върху дървената маса, две столчета, на които ще седнем, за да изядем хляба, сиренето и месото, и голямо дървено легло, застлано с най-хубавите ленени чаршафи. Стаята притъмнява, когато той се появява на прага, привеждайки се под ниските греди, за да не си удари главата.

— Ваша светлост… — подхващам, а после се поправям: — Милорд. Съпруже.

— Съпруго — казва той с едва сдържано задоволство. — В леглото.

Утринното слънце, което грееше толкова ярко върху гредите и варосания таван, когато си легнахме, облива стаята в златиста светлина в късния следобед, когато той ми казва:

— Благодаря на Небесната Владичица, че баща ти ме покани на вечеря. Омаломощен съм и умирам от глад. Пусни ме да стана от леглото, вещице такава.

— Предложих ти хляб и сирене преди два часа — отбелязвам, — но ти не ми позволи да извървя трите крачки до масата, за да ти ги донеса.

— Бях зает — казва той и ме притегля обратно към голото си рамо. При мириса му и допира на кожата му усещам как страстта ми към него се надига отново и започваме да се движим заедно. Когато се отпускаме назад, стаята е порозовяла от залеза и той се измъква от леглото.

— Трябва да се измия — казва той. — Да ти донеса ли кана вода от двора?

Главата му докосва тавана: тялото му е съвършено. Оглеждам го със задоволство, сякаш съм търговец на коне, попаднал на красив жребец. Той е висок и строен, мускулите му — твърди, гърдите — широки, а плещите — яки. Усмихва ми се и сърцето ми се изпълва с обич към него.

— Изглеждаш така, сякаш се каниш да ме изядеш — казва той.

— Да — отвръщам. — Не знам как да утоля желанието си към теб. Мисля, че ще трябва да те държа в плен тук и да те ям на малки порции, ден след ден.

— Ако аз те държах в плен, щях да те погълна на една лакома хапка — засмива се той. — Но няма да те пусна да излезеш, докато не заченеш.

— О! — сега ме осенява най-възхитителната мисъл. — О, ще те даря със синове, и те ще бъдат принцове.

— Ти ще бъдеш майка на краля на Англия, и майка на династията Йорк, която ще управлява вечно, ако е рекъл Господ.

— Амин — изричам набожно, без да усещам и намек за безпокойство. — Дано Бог те върне благополучно при мен след твоята битка.

— Аз винаги побеждавам — уверява ме той. — Бъди спокойна, Елизабет. Няма да загина на бойното поле.

— И ще бъда кралица — казвам и за първи път разбирам, истински разбирам, че ако той се завърне от битката и Хенри умре, тогава този млад мъж ще бъде безспорният крал на Англия, а аз — първа дама в страната.

След вечеря новият ми съпруг се сбогува с баща ми и се приготвя да потегли за Нортхамптън. Пажът му е дошъл в конюшнята, нахранил е и е напоил конете, и ги държи готови пред вратата.

— Ще се върна утре вечер — казва кралят. — Трябва да видя войниците си и да събера армията си през деня. Но по здрач ще бъда при теб.

— Ела в ловната хижа — прошепвам. — А аз ще те чакам там с приготвена вечеря като добра съпруга.

— Утре вечер — обещава той. После се обръща към баща ми и майка ми и им благодари за гостоприемството, кимва в отговор, когато му се покланят, и си тръгва.

— Негова светлост е много внимателен към теб — отбелязва баща ми. — Не позволявай да ти се замае главата.

— Елизабет е най-красивата жена в Англия — отвръща ласкаво майка ми. — А той обича хубавите лица, но тя знае дълга си.

После трябва да чакам отново. През цялата вечер, докато играя на карти с момчетата си, а после ги слушам как казват молитвите си и се приготвят за лягане. През цялата нощ, когато, макар да съм изтощена и измъчвана от сладка болка, не мога да спя. През целия следващ ден, когато вървя и говоря като насън в очакване на мига, в който любимият ми навежда глава под горния праг на вратата, влиза в малката стая и ме взема в обятията, като казва:

— Съпруго, да вървим в леглото.

Три нощи минават в тази мъгла от наслада, до последната сутрин, когато той казва:

— Трябва да вървя, любов моя — ще те видя, когато всичко приключи.

Чувствам се, сякаш някой е плиснал ледена вода в лицето ми, ахвам и питам:

— На война ли потегляш?

— Събрал съм армия, а моите шпиони ми съобщават, че съпругата на Хенри му е наредила да я чака на източното крайбрежие с нейните войски. Ще тръгна веднага и ще предизвикам съперника си на битка, а после ще потегля към крайбрежието, за да посрещна жена му, веднага щом стъпи на суша.

Вкопчвам се в ризата му, докато той я облича.

— Нима тръгваш веднага?

— Днес — казва той, като ме отблъсква внимателно и продължава да се облича.

— Но за мен ще е непоносимо да съм без теб.

— Да. Но ще го понесеш. Сега слушай.

Този човек е различен от омаяния млад любовник от нашия продължил едва три нощи меден месец. Аз не мислех за нищо освен за насладите, но той е правил планове. Той е крал, бранещ своето кралство. Чакам да чуя какво ще нареди.

— Ако спечеля — а аз ще спечеля — ще се върна за теб и възможно най-скоро ще оповестим женитбата си. Мнозина няма да бъдат доволни, но това е свършен факт, и те няма да има какво да направят, освен да го приемат.

Кимвам. Зная, че изтъкнатият му съветник, лорд Уорик, подготвя женитбата му с френска принцеса, а лорд Уорик е свикнал да командва младия ми съпруг.

— Ако късметът ми изневери и загина, няма да казваш нищо за тази женитба и тези дни — той вдига ръка, за да възпре възражението ми. — Няма да спечелиш нищо от това, че си вдовица на един мъртъв самозванец, чиято глава ще бъде набучена на кол и изложена над портите на Йорк. Това ще те унищожи. В очите на хората ти си дъщеря на семейство, предано на династията Ланкастър. Такава и трябва да си останеш. Надявам се, че ще ме споменаваш в молитвите си. Но бракът ни ще бъде тайна между теб, мен и Бог.

— Майка ми знае…

— Майка ти знае, че най-добрият начин да те опази, ще бъде да осигури мълчанието на пажа и на почетната си дама. Вече съм я подготвил за подобен развой и съм ѝ дал пари.

Преглъщам едно ридание.

— Много добре.

— Освен това бих искал да се омъжиш отново. Избери си добър съпруг, някой, който ще те обича и ще се грижи за момчетата, и бъди щастлива. Бих искал да бъдеш щастлива.

Свеждам глава, толкова нещастна, че не мога да говоря.

— Но ако откриеш, че чакаш дете, ще трябва да напуснеш Англия — нарежда той. — Съобщи на майка си веднага. Говорил съм с нея и тя знае какво да прави. Херцогът на Бургундия владее цяла Фландрия и заради роднинството си с майка ти и от почит към мен ще ти даде собствена къща. Ако родиш момиче, можеш да изчакаш известно време, да поискаш опрощение от Хенри и да се върнеш в Англия. Ако изчакаш една година, ще бъдеш скандално прочута — мъжете ще бъдат луди по теб. Ще бъдеш красивата вдовица на един мъртъв претендент. Наслаждавай се на всичко това заради мен, умолявам те.

— Но ако родиш момче, това вече е напълно различен случай. Моят син ще бъде наследник на трона; наследник на династията Йорк и ти ще трябва да се погрижиш да бъде в безопасност. Може да живее под чуждо име; може да живее с бедни хора. Не проявявай лицемерна гордост. Скрий го някъде на сигурно място, докато стане достатъчно голям и силен, за да предяви претенции към наследството си. Ричард и Джордж, моите братя, ще бъдат негови чичовци и настойници. Можеш да им се довериш — те ще защитят всеки мой син. Възможно е Хенри и неговият син да умрат млади, и тогава синът ти ще бъде единственият наследник на престола на Англия. Не броя онази жена от династията Ланкастър, Маргарет Боуфорт. Редно е моят син да получи трона, разбира се, ако успее да го спечели или ако Ричард и Джордж успеят да го завоюват за него. Разбираш ли? Трябва да скриеш сина ми във Фландрия и да го опазиш заради мен. Той може да е следващият крал от династията Йорк.

— Да — отвръщам простичко. Виждам, че скръбта ми и страхът ми за него вече не са личен въпрос. Ако сме създали дете през тези дълги нощи, прекарани в правене на любов, тогава то няма да е просто дете на любовта, а наследник на трона, претендент, нов играч в дългото и смъртоносно съперничество между династиите Йорк и Ланкастър.

— Знам, че ти е тежко — казва той, когато вижда бледото ми лице. — Надявам се никога да не се стигне дотам. Но помни: ако се наложи да заведеш сина ми на сигурно място, твоето убежище е Фландрия. Майка ти има пари и знае къде да отиде.

— Ще запомня — казвам аз. — Върни се при мен.

Той се разсмива. Това не е насилен смях: това е смехът на един щастлив мъж, уверен в късмета си и в способностите си.

— Ще се върна — казва той. — Довери ми се. Омъжила си се за човек, който ще умре в леглото си, за предпочитане — след като се е любил с най-красивата жена в Англия.

Той протяга ръце, аз пристъпвам към него и усещам топлината на прегръдката му.

— Погрижи се наистина да го направиш — казвам. — А аз ще се погрижа да си остана най-красивата жена в твоите очи.

Той ме целува, но набързо, припряно, сякаш умът му е вече другаде, и се откъсва от вкопчените ми в него ръце. Отишъл си е от мен много преди да наведе глава, за да мине под горния праг на вратата, и виждам, че пажът е довел коня му до вратата и е готов за тръгване.

Изтичвам навън да му помахам. Той вече е на седлото. Конят му танцува на място: едро животно, с кафяв косъм, яко и силно. Извива врат и се опитва да се изправи на задни крака, съпротивлявайки се на стегнатата юзда, на която го държи Едуард. Кралят на Англия се извисява на фона на слънцето върху едрия си боен кон, и за миг аз също вярвам, че е непобедим.

— Сбогом, успех! — провиквам се, а той ме поздравява, обръща коня си и потегля — той, законният крал на Англия — да се бие с другия законен крал на Англия за самото кралство.

Стоя с вдигната за сбогуване ръка, докато вече не мога да виждам знамето му с бялата роза, което носят пред него, докато вече не чувам тропота от копитата на коня му, докато той си отива от мен: а после, за мой ужас, брат ми Антъни, който е видял всичко това, който наблюдава кой знае откога, излиза от сянката на дървото и тръгва към мен.

— Ти, блуднице — казва той.

Гледам го втренчено, сякаш не разбирам значението на думата.

— Какво?

— Блудница. Ти опозори дома ни и името си, и името на клетия си мъртъв съпруг, който загина, сражавайки се с този узурпатор. Да ти прости Господ, Елизабет. Веднага ще кажа на баща ми, и той ще те изпрати в манастир, ако първо не те удуши.

— Не! — пристъпвам напред и го сграбчвам за ръката, но той ме отблъсква.

— Не ме докосвай, развратнице. Нима мислиш, че искам ръцете ти да докосват тялото ми, след като с тях си обхождала неговото?

— Антъни, не е това, което си мислиш.

— Значи очите ме лъжат? — изсъсква той яростно. — Това е магия? Ти си Мелузина? Красива богиня, която се къпе в гората, а този, който току-що си тръгна, беше рицар, заклел се да ти служи? Значи сега това е Камелот? Почтена и чиста любов? Това е поезия, а не мръсна страст?

— Почтена е! — принудена съм да отговоря.

— Ти не познаваш значението на тази дума. Ти си развратница, а той ще те прехвърли на сър Уилям Хейстингс, когато мине следващия път оттук, както прави с всичките си развратници.

— Той ме обича!

— Както казва на всяка жена.

— Обича ме. Ще се върне при мен…

— Както обещава винаги.

Разярена, размахвам юмрук към него, и той се отдръпва, очаквайки удар в лицето. После вижда проблясването на злато върху пръста ми и едва не се разсмива:

— Дал ти е това? Пръстен? И от мен се очаква да се впечатля от един знак за любов?

— Не е знак за любов, това е венчален пръстен. Истински пръстен, даден в брак. Женени сме.

Заявявам го тържествуващо, но оставам разочарована.

— Мили Боже, той те е измамил — казва Антъни, с болка в гласа. Взема ме в обятията си и притиска главата ми към гърдите си. — Бедната ми сестра, бедната ми глупачка.

Освобождавам се с усилие.

— Пусни ме. Никой не може да ме прави на глупачка. Какво искаш да кажеш?

Той ме поглежда с тъга; устата му е извита в горчива усмивка:

— Нека позная, това е таен брак, сключен в уединен параклис, нали? Никой от приятелите и придворните му не е присъствал? И лорд Уорик няма да бъде уведомен? В тайна ли ще се пази станалото? Ще го отречеш ли, ако те попитат?

— Да. Но…

— Не сте женени, Елизабет. Измамили са те. Било е фалшива църковна служба, която няма стойност нито пред Бога, нито пред хората. Той те е измамил с евтин пръстен и фалшив свещеник, за да може да те вкара в леглото.

— Не.

— Този човек се надява да стане крал на Англия. Той трябва да се ожени за принцеса. Няма да вземе някаква си презряна вдовица от лагера на врага си, която го е причакала на пътя, за да го помоли да ѝ възстанови имуществото, полагащо ѝ се като на вдовица. Ако изобщо се ожени за англичанка, тя ще бъде някоя от изтъкнатите дами в двора на Ланкастър, вероятно дъщерята на Уорик, Изабел. Няма да се венчае за момиче, чийто роден баща се е бил срещу него. По-вероятно е да се ожени за някоя велика принцеса от Европа, инфанта от Испания или дофина от Франция. Той трябва да се ожени, за да подсигури положението си на трона, да сключи съюзи. Лорд Уорик никога не би допуснал Едуард да встъпи в брак по любов. А кралят не е такъв глупак, че да тръгне срещу собствените си интереси.

— Той не е длъжен да прави каквото иска лорд Уорик. Той е кралят.

— Той е марионетка на Уорик — казва брат ми грубо. — Лорд Уорик реши да го подкрепи, точно както бащата на Уорик подкрепи бащата на Едуард. Без подкрепата на семейство Уорик нито твоят любим, нито баща му щяха да са в състояние да постигнат нещо. Именно Уорик, Създателя на крале направи твоя любовник крал на Англия. Бъди напълно сигурна, че той ще създаде и кралицата. Той ще избере за коя трябва да се ожени Едуард, и Едуард ще се ожени за нея.

Млъквам зашеметена.

— Но той не може да го направи. Едуард се ожени за мен.

— Било е игра, преструвка, нищо повече.

— Не беше. Имаше свидетели.

— Кои?

— Майка ни — казвам накрая.

— Нашата майка?

— Да, заедно с почетната си дама Катрин.

— Татко знае ли? Беше ли там?

Поклащам глава.

— Ето, виждаш ли — продължава да упорства той. — Кои са многото ти свидетели?

— Майка ни, Катрин, свещеникът и едно момче, което пееше — отвръщам.

— Кой свещеник?

— Непознат. Кралят му нареди да дойде.

Антъни свива рамене.

— Ако изобщо е бил свещеник. По-вероятно е някой шут или актьор, престорил се на свещеник, за да направи услуга на краля. Но дори и да е ръкоположен, Едуард пак може да отрече, че бракът е бил законен и думата на три жени и едно момче ще бъде противопоставена на тази на краля на Англия. Съвсем лесно е да нареди да арестуват трите ви по някакво обвинение и да ви задържат за около година, докато той се ожени за принцесата, която си избере. Направил е теб и майка ни на глупачки.

— Кълна ти се, че той ме обича.

— Може би те обича — признава брат ми. — Както може би е обичал всяка една от жените, с които си е лягал, а те са стотици. Но какво ще стане, ако когато битката приключи и той тръгне да се връща у дома, срещне по пътя си друго красиво момиче? Обзалагам се, че ще те забрави за една седмица.

Потривам лице с ръка и откривам, че бузите ми са мокри от сълзи.

— Ще кажа на майка ни — изричам немощно. Това е заканата от нашето детство, която, за съжаление, не го плашеше още тогава.

— Да ѝ кажем двамата. Сигурен съм, че няма да се зарадва, когато осъзнае, че с измама е била принудена да тласне дъщеря си към безчестие.

Вървим мълчаливо през гората, а после прекосяваме мостчето. Докато минаваме покрай големия ясен, хвърлям поглед към ствола. Завързаният за него конец е изчезнал. Водите на реката там, където изтеглих пръстена си от течението, са се затворили. Нямам доказателство, че магията изобщо е била там. Имам само един малък златен пръстен с форма на корона, който може да не означава нищо.

Майка ми е в градината с билките отстрани на къщата и когато ни вижда двамата с брат ми да вървим потънали в мълчание на крачка разстояние един от друг, се изправя с кошницата си и ни чака да се приближим към нея, като се подготвя за неприятности.

— Синко — поздравява тя брат ми. Антъни коленичи за благословията ѝ и тя полага длан върху русата му глава, свежда поглед и му се усмихва. Той се изправя на крака, взема ръката ѝ в своята и казва:

— Мисля, че кралят е излъгал теб и сестра ми. Брачната церемония е била толкова тайна, че няма никой авторитетен човек, който да я докаже. Мисля, че Едуард е скалъпил всичко това, за да вкара Елизабет в леглото си, и ще отрече, че са женени.

— О, наистина ли мислиш така? — отвръща майка ни, без да се смути.

— Да — казва Антъни. — И не за първи път сключва фалшив брак с някоя жена, за да задоволи похотта си. Правил го е и преди, а накрая жената остана с копеле на ръце и без венчален пръстен.

Майка ми, с надменно изражение, свива рамене.

— Какво е правил в миналото, е негова работа — възразява тя. — Но аз го видях женен и споделил легло и съм готова да се обзаложа, че ще се върне, за да предяви права към Елизабет като към своя съпруга.

— Едва ли — казва Антъни простичко. — И сестра ми ще бъде съсипана. А ако чака дете, ще бъде напълно опозорена.

Майка ми вдига усмихнат поглед към сърдитото му лице.

— Ако си прав и Едуард смята да отрече женитбата, изгледите за Елизабет наистина ще са лоши — съгласява се тя.

Извръщам глава от тях. Само преди миг моят любим ме наставляваше как да опазя сина му. Сега същото това дете е описвано като мой провал.

— Отивам да видя синовете си — казвам студено на двамата. — Не желая да ви слушам. Двамата с Едуард ще останем верни един на друг, а вие ще съжалявате, че сте се усъмнили в нас.

— Ти си глупачка — казва брат ми, без да се впечатли, а после се обръща към майка ни. — А ти си поела огромен риск, залагайки живота и щастието ѝ на думата на един прочут лъжец.

— Може би — отвръща майка ми, без да се трогне. — А ти си мъдър човек, сине мой, философ. Някои неща обаче знам по-добре от теб, дори сега.

Бавно се отдалечавам. Никой от двамата не ме повиква да се върна.

Трябва да чакам, цялото кралство трябва да чака отново, за да научи кого да приветства като крал и кой ще командва. Брат ми Антъни изпраща човек на север, за да разузнае какво е положението, а после всички го чакаме да се върне да ни съобщи дали към битката са се присъединили още войски, и дали късметът на крал Едуард се е задържал. Най-сетне, през май, слугата на брат ми се връща у дома и казва, че е бил в далечния север, близо до Хексъм, и срещнал един човек, който му разказал всичко за сражението. Битката била тежка и кървава. Поколебавам се на вратата: искам да узная изхода, не подробностите. Вече не ми е нужно да видя битка, за да си я представя: превърнали сме се в страна, привикнала с разказите от бойното поле. Всеки е чувал за армиите, строени на позициите си, или е виждал нападението, отстъплението и спирането, когато се прегрупират изтощени. Всеки познава някого, който е посещавал град, през който войниците-победители са минавали, решени да гуляят, крадат и насилват; всеки има истории за жени, избягали в някоя църква, за да потърсят свещено убежище, пищейки за помощ. Всеки знае, че тези войни разкъсаха страната ни, унищожиха благоденствието ни, приятелските отношения между съседите, доверието ни към странниците, обичта между братята, безопасността на пътищата ни, привързаността ни към нашия крал, и въпреки това, битките продължават. Все още се стремим към окончателна победа и тържествуващ крал, който ще донесе мир, но победата така и не идва, мирът така и не настъпва и не става ясно кой има правото да бъде крал.

Накрая пратеникът на Антъни стига до най-важния въпрос. Армията на крал Едуард е спечелила решителна победа. Войските на Ланкастър са обърнати в бяг, крал Хенри, бедният, слабоумен, объркан крал Хенри, който не осъзнава напълно къде се намира, дори когато е в двореца си в Уайтхол — е избягал в тресавищата на Нортъмбърланд, а за главата му била обявена цена, сякаш е престъпник, без придружители и слуги, без приятели, дори без свита, като бунтовник от пограничните райони, подивял като горска врана.

Съпругата му, кралица Маргарет Анжуйска, някогашната най-скъпа приятелка на майка ми, е избягала в Шотландия с принца, техния наследник. Тя е победена, а съпругът ѝ е смазан. Но всички знаят, че кралицата няма да приеме поражението си, ще крои заговори и планове за сина си, точно както Едуард ми каза, че трябва да постъпя и аз, ако ни се роди син. Тя няма да спре, докато не се върне в Англия и битката не бъде подхваната отново. Няма да спре, докато съпругът ѝ и синът ѝ са живи и все още има кой да постави на трона. Това означава да бъдеш кралица на Англия в наши дни. Така стоят нещата за нея от близо десет години, още откакто съпругът ѝ стана негоден да управлява, а неговата страна заприлича на изплашен заек, опитващ се да избяга от глутница ловни кучета. Нещо по-лошо — знам, че същото очаква и мен, ако Едуард се върне у дома, обяви ме за своя кралица и създадем син и наследник. Младият мъж, когото обичам, ще бъде крал на едно несигурно кралство, а аз ще трябва да бъда претендентка за титлата на кралица.

И той наистина се връща. Изпраща ми вест, че е спечелил битката, пробил е обсадата на замъка Бамбърг и ще се отбие, когато армията му потегли на юг. Пише на баща ми, че ще дойде за вечеря, а в лична бележка до мен набързо е надраскал, че ще остане за през нощта.

Показвам бележката на майка ми.

— Можеш да кажеш на Антъни, че моят съпруг ми е верен — казвам с гордост.

— Нищо няма да казвам на Антъни — отвръща ми тя сопнато.

Баща ми във всеки случай е доволен, че победителят ще ни гостува.

— Прави бяхме да му дадем нашите войници — казва той на майка ми. — Благословена да си за това, любима. Той е кралят победител и благодарение на теб ние отново сме на печелившата страна.

Тя му се усмихва.

— Положението можеше да се развие и в двете посоки, — казва тя. — Елизабет е тази, която му завъртя главата. Нея идва да види.

— Имаме ли добре осолено говеждо? — пита баща ми. — Ние с Джон и момчетата ще отидем на лов със соколи и ще донесем дивеч.

— Ще му поднесем хубава вечеря — уверява го майка ми. Но не му казва, че има по-важен повод за празнуване; че кралят на Англия се е оженил за мен. Запазва мълчание, което пък ме кара да се запитам дали тя също смята, че Едуард ме мами.

Така или иначе, по нищо не личи какво си мисли майка ми, когато поздравява краля с нисък реверанс. Не проявява фамилиарност, каквато една жена би показала към зет си. Но не се държи и студено с него, както със сигурност би се държала, ако смяташе, че е направил на глупачки и двете ни. Вместо това го посреща като победоносно завръщащ се крал, той я поздравява като знатна дама, някогашна херцогиня, а двамата се отнасят към мен като към любимата дъщеря на семейството.

Вечерята е толкова успешна, колкото е възможно при тези обстоятелства. Баща ми е наперен и развълнуван, майка ми е елегантна, както винаги, сестрите ми — в обичайното си състояние на зашеметено обожание, а братята ми — напрегнати и мълчаливи. Кралят се сбогува с родителите ми и се отправя надолу по пътя, сякаш ще се връща в Нортхамптън, а аз намятам пелерината си и хуквам надолу по пътеката към ловната хижа край реката.

Едуард е пристигнал преди мен: едрият му боен кон е в обора, пажът му — в плевника, и той ме взема в обятията си, без да каже и дума. Аз също не казвам нищо. Не съм такава глупачка, че да посрещна един мъж с подозрения и оплаквания, а и освен това единственото, за което копнея, е докосването му, целувките му и думите му:

— Съпруго. В леглото.

На сутринта реша косата си пред малкото посребрено огледало и я забождам с игли. Той стои зад мен, наблюдава ме, и от време на време хваща някой златист кичур коса, и го навива около пръста си, за да види дали улавя светлината.

— Не ми помагаш — казвам аз с усмивка.

— Не искам да помагам, искам да преча. Обожавам косата ти, харесва ми да я виждам разпусната.

— А кога ще обявим женитбата си, милорд? — питам аз, взирайки се в отражението му в огледалото.

— Рано е още — отвръща той бързо, твърде бързо: това е предварително подготвен отговор. — Милорд Уорик си е наумил, че трябва да се оженя за принцеса Бон Савойска, за да гарантираме мира с Франция. Трябва ми малко време да му съобщя, че това е невъзможно. Ще трябва да свикне с мисълта.

— Няколко дни? — предполагам.

— Да кажем, седмици — казва уклончиво кралят. — Уорик ще бъде разочарован, а да не говорим за подкупите, които най-вероятно е взел, за да осъществи тази женитба.

— Значи е нелоялен? Подкупен?

— Не. Не и той. Уорик взема парите на французите, но не за да ме предаде: ние сме като един човек. Познаваме се от момчета. Той ме научи да се дуелирам, подари ми първата ми сабя. Баща му ми беше като роден баща, а той — като по-голям брат. Нямаше да се бия за правото си над трона, ако Уорик не беше с мен. Неговият баща издигна моя до самия престол и го направи наследник на краля на Англия, а Ричард Невил на свой ред подкрепи мен. Той е моят велик покровител, моят голям приятел. Той ме научи на почти всичко, което знам за битките и за управляването на кралство. Трябва да имам достатъчно време, за да му разкажа за нас и да обясня, че не съм могъл да ти устоя. Дължа му го.

— Толкова ли е важен за теб?

— Най-важният човек в живота ми.

— Но ти ще му кажеш и ще ме отведеш в двора, нали — питам, като се старая да запазя небрежен и спокоен тон. — И ще ме представиш на придворните си като твоя съпруга?

— Когато дойде подходящият момент.

— Мога ли поне да кажа на баща си, за да можем да се срещаме открито като съпруг и съпруга?

Той се засмива:

— Все едно да кажеш на градския глашатай. Не, любов моя, трябва да запазиш тайната ни още малко време.

Вземам високата си диадема с развяващия се воал и я слагам на главата си, без да продумам. Главата ме заболява от тежестта ѝ.

— Имаш ми доверие, нали, Елизабет? — пита Едуард нежно.

— Да — лъжа аз. — Напълно.

Антъни стои до мен, докато кралят потегля: с вдигната за поздрав ръка, с фалшива усмивка на лицето.

— Няма ли да отидеш с него? — пита той саркастично. — Няма ли да отидеш в Лондон да си купиш нови дрехи? Няма ли да те представи в двора? Няма ли да присъстваш на благодарствената литургия като кралица?

— Той трябва да съобщи на лорд Уорик — казвам. — Трябва да обясни.

— Лорд Уорик ще му обясни на него — казва безцеремонно брат ми. — Ще му каже, че никой крал на Англия не може да си позволи да се ожени за жена, която не произхожда от висшата аристокрация, не е доказана девица и не разполага със състояние. А твоят скъп съпруг ще обясни, че на венчавката ви не е присъствал като свидетел нито един лорд или дворцов служител, че неговата невяста дори не е казала на семейството си; че носи пръстена си в джоба, и двамата ще се съгласят, че тази женитба може да бъде пренебрегната, сякаш никога не се е състояла. После кралят ще продължи постарому и така, докато в кралството има глупави жени, което ще рече — завинаги.

Обръщам се към него и измъченото ми изражение го кара да престане да ме дразни.

— Ах, Елизабет, не гледай така.

— Не ме е грижа, ако не ме признае, глупако — избухвам аз. — Не става въпрос дали искам да бъда кралица; въпросът вече не е дори и в това дали искам почтена любов. Луда съм по него, обичам го безумно. Бих отишла при него, дори ако трябва да вървя с боси нозе. Кажи ми, че съм една от многото: не ме е грижа! Вече не ме е грижа за името ми или за гордостта ми. Стига да мога да го имам още веднъж, това е всичко, което искам. Единственото ми желание е да го обичам и да знам, че и той ме обича.

Антъни ме взема в обятията си и ме потупва по гърба.

— Разбира се, че те обича — казва той. — Кой мъж би могъл да не те обича? А ако ли не, то значи е глупак.

— Обичам го — отвръщам нещастно. — Щях да го обичам, дори да не беше крал.

— Не, нямаше — казва брат ми нежно. — Ти си дъщеря на майка ни до мозъка на костите; не току-така в теб тече кръвта на богиня. Ти си родена да бъдеш кралица и може би всичко ще свърши добре. Може би Едуард наистина те обича и ще остане до теб.

Накланям глава назад, за да огледам лицето му.

— Но ти не го вярваш.

— Не — отговаря той искрено. — Да ти кажа честно, мисля, че го видя за последен път.