Бялата кралица

21-ви май 1471 г.

Едуард язди начело на хората си, като крал, който се завръща славно у дома: няма и следа от битката в осанката му, по коня му или в блестящата му сбруя. Ричард е от едната му страна, Джордж — от другата, синовете ми, изпълнени с възбуда — зад тях. Синовете на Йорк отново получиха своето, тримата като един, и Лондон полудява от радост да ги види. Трима херцози, шестима графове и шестнайсет барони влизат в града заедно с тях, всички до един искрени привърженици на Йорк и положили клетва за вярност. Кой би си помислил, че имаме толкова много приятели? Не и аз, когато бях в убежище, приличащо повече на затвор, раждайки детето, което е наследник на тази слава и блясък, в тъмнина, страх и почти сама.

Зад тяхната свита идва Маргарет Анжуйска с пребледняло лице и унило изражение, седнала на носилка, теглена от мулета. Не е точно с вързани ръце и крака и с провесена на шията сребърна верига, но си мисля, че всички разбират много добре, че тази жена е победена и няма да се съвземе от поражението си. Вземам Елизабет със себе си, когато посрещам Едуард пред портата на Тауър, защото искам малката ми дъщеря да види тази жена, която я ужасяваше през всичките ѝ пет години, да я види победена и да знае, че всички сме защитени и не ни заплашва опасност от жената, която тя нарича „лошата кралица“.

Едуард ме поздравява официално пред ликуващата тълпа, но прошепва в ухото ми: „Едва ще дочакам да остана насаме с теб.“

Но му се налага да почака. Посветил е в рицарско звание половината Лондон в знак на благодарност за верността на гражданите, и следва пиршество, за да отпразнуваме издигането на новите рицари към величието. И наистина, всички имаме много поводи да сме благодарни. Едуард отново се би за короната си, и отново победи, а аз все още съм съпруга на крал, който никога не е бил побеждаван в битка. Доближавам устни до ухото му и прошепвам: „Аз също не мога да чакам, съпруже.“

Лягаме си късно, в неговите покои, когато половината гости са пияни, а другата половина — извън себе си от щастие да се озоват отново в кралски двор, управляван от Йорк. Едуард ме дръпва на леглото до себе си и ме обладава така, сякаш сме младоженци в малката ловна хижа край реката, а аз го прегръщам отново, като човека, който ме спаси от бедността, и човека, който спаси Англия от постоянната война, и съм щастлива, че ме нарича: „Съпруго, моя скъпа съпруго.“

Той изрича с устни, притиснати в косата ми:

— Ти ме прегръщаше, когато се страхувах, любима моя. Благодаря ти за това. За първи път трябваше да потегля на бой, знаейки, че мога да загубя. Тази мисъл ме караше да се поболявам от страх.

— Видях битка. Дори не и битка — клане — казвам, притиснала чело към гърдите му. — Това е ужасно нещо, Едуард. Не знаех.

Той се отпуска назад с мрачно лице.

— Това е ужасно нещо — съгласява се той. — И никой не обича мира повече, отколкото един войник. Ще донеса мир на тази страна и ще сторя така, че тя да ни е вярна. Кълна се в това. Каквото и да е нужно да сторя, за да го постигна. Трябва да спрем тези безкрайни битки. Трябва да доведем тази война докрай.

— Ужасно е — казвам. — В това няма никаква чест.

— Това трябва да свърши — отвръща той. — Аз трябва да му сложа край.

И двамата мълчим, аз предполагам, че е заспал, но той лежи замислен, с ръце, сгънати зад главата, загледан в златния, поддържан от колони балдахин над леглото, и когато казвам: „Какво има, Едуард? Тревожи ли те нещо?“, той бавно ми отговаря:

— Не, но има нещо, което трябва да направя, преди да мога да заспя спокойно тази вечер.

— Да дойда ли с теб?

— Не, любима, това е мъжка работа.

— Какво има?

— Нищо. Нищо, за което да се тревожиш. Нищо. Заспивай. Ще дойда при теб по-късно.

Сега съм разтревожена. Сядам в леглото.

— Какво има, Едуард? Изглеждаш — не знам — какво става? Болен ли си?

Той се измъква от леглото с внезапна решителност и навлича дрехите си.

— Успокой се, любима. Трябва да отида и да направя нещо, и когато бъде свършено, ще мога да си отдъхна. Ще се върна, преди да е изтекъл този час. Заспивай, а аз ще те събудя и ще те любя отново.

При тези думи се засмивам и се отпускам назад, но след като той се облича и излиза тихо от стаята, се измъквам от леглото и нахлузвам нощницата си. На бос крак, без да вдигам никакъв шум, минавам на пръсти през личните покои и се озовавам пред залата за аудиенции. Стражите стоят безмълвно на вратата, аз им кимвам безмълвно и те вдигат алебардите си, за да ме пуснат да мина. Спирам в началото на стълбите и поглеждам надолу. Перилата се извиват до безкрайност и аз виждам ръката на Едуард да се спуска надолу и още надолу към етажа под нас, където са покоите на стария крал. Виждам тъмнокосата глава на Ричард далече под мен, на прага на стария крал, сякаш чака да влезе, и чувам как някъде отгоре се носи гласът на Джордж:

— Помислихме, че си променил решението си.

— Не. Това трябва да се направи.

Тогава осъзнавам какво са намислили: тримата златни братя Йорк, които спечелиха първата си битка под три слънца в небето, които са благословени от Бог никога да не губят. Но не извиквам, за да ги спра. Не изтичвам долу и не хващам ръката на Едуард, и не започвам да нареждам, че не бива да прави това. Знам, че се двоуми: но не изказвам мнението си, че трябва да проявим състрадание, да живеем с един враг, да вярваме, че Бог ще ни опази. Не си помислям: ако направят това, какво може някой да стори на нас? Виждам ключа в ръката на Едуард, чувам превъртането в ключалката, чувам как се отваря вратата към покоите на краля, и оставям тримата да влязат, без да кажа и дума.

Хенри, безумец или светец, е миропомазан крал: неговото тяло е свещено. Той е в сърцето на собственото си кралство, в собствения си град, в собствената си кула: трябва да е в безопасност тук. Охраняват го достойни мъже. Той е почетен пленник на династията Йорк. Би трябвало да е така сигурен и защитен, сякаш е в собствения си двор: той ни има доверие, че ще му осигурим безопасност.

Той е един крехък човек срещу трима млади воини. Как могат да не бъдат милостиви? Той е техен братовчед, техен родственик, и те и тримата някога са се клели да го обичат и да му бъдат верни. Той спи като дете, когато тримата влизат в стаята. Какво ще стане с всички нас, щом те могат да убият един човек, невинен и безпомощен като спящо дете?

Знам, че именно затова винаги съм мразила Тауър. Знам, че именно затова високият тъмен дворец досами Темза винаги ме е изпълвал с лошо предчувствие. Тази смърт тежеше на съвестта ми още преди да сме я причинили. Само Бог и съвестта ми знаят колко ще ми тежи отсега нататък. А каква цена ще трябва да платя за ролята си в нея, за това, че безмълвно слушам, без да възразя дори с една дума?

Не се връщам в леглото на Едуард. Не искам да бъда в леглото му, когато той се върне при мен с мирис на смърт по ръцете си. Изобщо не искам да бъда тук, в Тауър. Не искам синът ми да спи тук, в Лондонския Тауър, смятан от всички за най-безопасното място в Англия, където въоръжени мъже могат да влязат в стаята на един слабоумен човек и да притиснат възглавница върху лицето му. Отивам в собствените си покои, разбърквам огъня и седя до топлото огнище през цялата нощ, и знам без съмнение, че династията Йорк е направила стъпка по един път, който ще ни отведе в ада.