Бялата кралица

Април 1484 г.

Новият ми дом, Хийтсбъри, се намира в красива част на страната, Уилтшър, в откритата хълмиста област на равнината Солсбъри. Джон Несфийлд е снизходителен пазач. Вижда ползата от това да бъде на страната на краля: няма истинско желание да играе ролята на моя бавачка. Щом се увери в безопасността ми и отсъди, че няма да се опитам да избягам, той замина при краля в Шериф Хътън на север, където Ричард е разположил големия си двор. Той си обзавежда дворец, който да може да се мери с Гринич, сред хората на север, които го уважават и обичат съпругата му, последната Невил.

Несфийлд нарежда да управлявам къщата му, както ми е угодно и аз много бързо се обграждам с мебелите и вещите, които поръчвам да ми донесат от кралските дворци. Имам истинска детска стая и учебна стая за момичетата. Отглеждам любимите си плодове в градините и съм купила няколко добри коня за конюшните.

След толкова много месеци в убежище се будя всяка сутрин с усещането за безкрайна наслада, че мога да отворя вратата и да изляза на въздух. Пролетта е топла и това да слушам птиците как пеят, да поръчам да ми доведат кон от конюшните и да изляза на езда е такава огромна радост, че се чувствам преродена. Слагам пачи яйца под кокошките и гледам как патетата се излюпват и щъпукат из двора. Смея се, когато ги виждам как тръгват към патешкото езеро, а кокошките кудкудякат сърдито на брега, боейки се от водата. Гледам жребчетата в малката заградена ливада до конюшнята и обсъждам с главния коняр от кои може да излязат добри ездитни коне и кои трябва да бъдат научени да теглят каруца. Излизам в пасбищата с пастира и виждам новите агънца. Говоря с краваря за теленцата и кога трябва да бъдат отбити от майките си. Превръщам се отново в онова, което бях някога — жена от английската провинция, чиито мисли са съсредоточени върху земята.

По-малките момичета почти полудяват от радост, че са освободени от своя затвор. Всеки ден ги хващам да правят нещо забранено — да плуват в бързата дълбока река, да се катерят по купите сено и да ги развалят, по ябълковите дървета, кършейки цветовете; да тичат по поляната, където е бикът, и да се втурват към портите, пищейки, когато бикът повдига едрата си глава и ги поглежда. Не мога да ги наказвам за такива изблици на радост. Те са като теленца, пуснати на полето за пръв път в живота си. Изпитват желание да лудуват и да тичат с всичка сила и не знаят какво да направят, за да изразят удивлението си от това колко високо е небето и колко широк — светът. Ядат два пъти повече, отколкото в убежището. Мотаят се из кухнята и врънкат готвачката за остатъци от храна, а млекарките с удоволствие им дават прясно избито масло, за да го мажат върху топлия хляб. Те отново са се превърнали в безгрижни деца, вече не са затворници, които се страхуват дори от самата светлина.

В двора на конюшнята съм, тъкмо слизам от коня си след сутрешна езда, когато с изненада виждам самия Несфийлд да язди към главния вход на къщата. Когато вижда коня ми, той се обръща да заобиколи към двора и слиза от ловния си кон, като хвърля поводите на един коняр. От самия начин, по който слиза от коня, тежко и с приведени рамене, разбирам, че се е случило нещо лошо. Ръката ми посяга към шията на коня ми и аз хващам шепа гъста грива, за да се успокоя.

— Какво има, сър Джон? Изглеждате много мрачен.

— Помислих си, че е редно да дойда и да ви съобщя новината — казва той кратко.

— Елизабет? Не и моята Елизабет!

— Тя е в безопасност и е добре — успокоява ме той. — Става дума за сина на краля, Едуард, Бог да го прости, Бог да го благослови. Дано Бог го прибере до небесния Си престол.

Усещам как пулсът започва предупредително да блъска в слепоочието ми като чук.

— Мъртъв ли е?

— Винаги е бил крехък — казва сломено Несфийлд. — Никога не е бил силно момче. Но на церемонията изглеждаше толкова добре — когато го провъзгласихме за Уелски принц и смятахме, че той със сигурност ще наследи… — той млъква насред изречението, спомняйки си, че аз също имах син, който беше Уелски принц и изглеждаше сигурно, че ще наследи трона. — Съжалявам — казва той. — Не исках да кажа… във всеки случай, кралят обяви траур за двора. Помислих си, че е редно да узнаете веднага.

Кимвам мрачно, но умът ми препуска. Дали тази смърт е изпратена от Мелузина? Дали това е дело на проклятието? Дали това е доказателството, което казах, че ще видим — че синът и наследникът на убиеца на моя син и наследник ще умре и така ще го позная? Това ли е нейният знак към мен, че Ричард е убиецът на сина ми?

— Ще изпратя съболезнованията си на краля и кралица Ан — казвам и се обръщам да вляза в къщата.

— Той няма наследник — повтаря Джон Несфийлд, сякаш не може да повярва колко мрачна и ужасна е новината, която ми е донесъл. — Всичко това, всичко, което направи, неговата защита на кралството, неговото… неговото приемане на трона, всичко, което направи, цялата борба… и сега няма наследник, който да дойде след него.

— Да — съгласявам се: думите ми са като замръзнали камъни. — Той направи всичко това напразно и изгуби сина си, и родът му ще отмре.

Дъщеря ми Елизабет ми съобщава, че дворът потъва в траур, сякаш той е отворен гроб, и на всички им е непоносимо да живеят без своя принц. Ричард не иска да чува смях или музика; хората трябва да вървят безшумно с приковани в земята очи и няма игри или спорт, макар че времето се затопля и те са в самото сърце на раззеленяващата се Англия и хълмовете и долините навсякъде около тях гъмжат от дивеч. Ричард е неутешим. Дванайсетгодишният му брак с Ан Невил го дари само с едно дете, а сега той го изгуби. Невъзможно е да имат друго, твърде късно е, а дори и да имат, едно бебе в люлката не е гаранция за наличието на Уелски принц в тази жестока Англия, която ние, династията Йорк, създадохме. Кой знае по-добре от Ричард, че едно момче трябва да е напълно пораснало и достатъчно силно, за да отстоява правата си, да се сражава за живота си, ако смята да бъде крал на Англия?

Той посочва за свой наследник Едуард, сина на своя брат, Джордж Кларънс, единственото момче от династията Йорк, за което се знае, че е останало на света; но след няколко месеца чувам слух, че ще бъде лишен от наследство. Това не ме изненадва. Ричард е осъзнал, че момчето е твърде слабохарактерно, за да задържи трона, както знаехме всички. Джордж, херцог Кларънс, притежаваше фатална смесица от суетност, амбиция и неподправена лудост: никой негов син не би могъл да бъде крал. Той беше сладко, усмихнато бебе, но с ленив ум, бедното дете. Всеки, който иска трона на Англия, ще трябва да притежава бързината и лукавството на змия. Ще трябва да бъде момче, родено за принц, отгледано в кралски двор. Ще трябва да бъде момче, привикнало към опасности, възпитано в смелост. Бедното малоумно момче на Джордж никога не би могло да се справи. Но ако не той, кой тогава? Защото Ричард трябва да посочи наследник и да остави наследник, а сега родът Йорк се състои само от момичета, доколкото му е известно. Само аз знам със сигурност, че има принц, който като в приказките чака в Турне, който живее като бедно момче, изучава книги и музика, учи езици, наглеждан от разстояние от леля си. Едно цвете на Йорк, което расте силно и здраво в чужда почва и чака своето време. Сега той е единственият наследник на трона на Йорк и ако чичо му знае, че е жив, навярно ще го посочи за свой наследник.

Пиша на Елизабет: