Бялата кралица

Април 1483 г.

Времето е необичайно студено за сезона, и реките прииждат. В Уестминстър сме за Великден, аз гледам през прозореца си към пълноводната и бързо течаща река и си мисля за сина си Едуард, отвъд водите на голямата река Севърн, далече от мен. Виждам Англия като страна на пресичащи се водни пътища: езера, потоци и реки. Мелузина сигурно е навсякъде: това е страна, създадена по неин вкус.

Съпругът ми Едуард, човек на земята, изведнъж решава да отиде на риболов, излиза за целия ден и се връща у дома мокър до кости и весел. Настоява да изядем за вечеря сьомгата, която е хванал в реката, и слугите я внасят в трапезарията, като я държат на височината на раменете си, под съпровод на фанфари: кралски улов.

Тази нощ той има треска и аз го гълча, че се е намокрил и е настинал, сякаш е още момче, та излага така на опасност здравето си. На другия ден той е по-зле, става за малко, но после се връща в леглото: прекалено е отпаднал. На третия ден докторът казва, че трябва да му пуснат кръв, а Едуард заявява, че не им позволява да го докосват. Казвам на лекарите, че ще стане както настоява кралят, но отивам в стаята му, докато спи, и се вглеждам в пламналото му, зачервено лице, за да се уверя, че това е само мимолетна болест. Не е чума или сериозна треска. Той е силен мъж в добро здраве. Може да заболее от простуда и да се пребори с нея за по-малко от седмица.

Положението му не се подобрява. А сега започва да се оплаква и от стягащи болки в корема и ужасни приливи на горещина. След по-малко от седмица дворът е обзет от страх, а аз съм изпаднала в състояние на безмълвен ужас. Лекарите са безполезни: дори не знаят какво му е; не знаят какво е породило треската му; не знаят какво ще я изцери. Той не може да задържа нищо. Повръща всичко, което хапне, и се бори с болката в корема си, сякаш води нова война. Бдя в стаята му заедно с дъщеря ми Елизабет и го наглеждаме заедно с две болногледачки, на които имам доверие. Хейстингс, неговият приятел от момчешките години, и негов партньор във всяко начинание, включително и в безкрайно глупавия риболовен излет, бди в преддверието. Съобщават ми, че блудницата Шор прекарва цялото си време на колене пред олтара в Уестминстърското абатство, обзета от мъчителен страх за мъжа, когото обича.

— Пуснете ме да го видя — умолява ме Уилям Хейстингс.

Поглеждам го студено.

— Не. Той е болен. Не се нуждае от другар за скитосване по жени или пиене, или игра на комар. Следователно няма нужда от вас. Вие и всички като вас съсипахте здравето му. Сега ще се грижа за него, докато оздравее, и ако постигна своето, когато се оправи, той няма да ви види повече.

— Нека го видя — моли ме той. Дори не се защитава от гнева ми. — Искам единствено да го видя. Непоносимо ми е да не го виждам.

— Чакайте като куче тук навън — казвам безмилостно. — Или се върнете при блудницата Шор и ѝ кажете, че сега може да служи на вас, защото кралят е приключил и с двама ви.

— Ще чакам — казва Хейстингс. — Той ще попита за мен. Ще иска да ме види. Знае, че съм тук и чакам да го видя. Знае, че съм тук, отвън.

Подминавам го на път за спалнята на краля и затварям вратата, за да не може дори да зърне как мъжът, когото обича, се бори да си поеме дъх в голямото легло с балдахин.

Едуард вдига поглед, когато влизам.

— Елизабет.

Отивам при него и хващам ръката му.

— Да, любими.

— Помниш ли как се прибрах у дома при теб и ти казах, че съм се страхувал?

— Помня.

— Отново се страхувам.

— Ще оздравееш — прошепвам настойчиво. — Ще оздравееш, съпруже.

Той кимва и очите му се затварят за миг.

— Хейстингс отвън ли е?

— Не — казвам.

Той се усмихва.

— Искам да го видя.

— Не сега — казвам. Галя го по главата. Той изгаря в огън. Вземам кърпа, накисвам я в лавандулова вода и внимателно мия лицето му. — Сега не си достатъчно силен да се срещаш с никого.

— Елизабет, доведи го, доведи и всички от Частния ми съвет, които са в двореца. Повикай брат ми Ричард.

За миг си помислям, че съм прихванала болестта му, защото коремът ми се преобръща от силна болка, но после осъзнавам, че това е страх.

— Не е нужно да се срещаш с тях, Едуард. Всичко, от което имаш нужда, е да си починеш и да укрепнеш.

— Доведи ги — казва той.

Обръщам се и давам рязка заповед на болногледачката, тя изтичва до вратата и предава думите ми на стража. Из целия двор веднага се разнася вестта, че кралят е свикал съветниците си, и всички разбират, че той сигурно умира. Отивам до прозореца и загърбвам изгледа към реката. Не искам да виждам водата; не искам да виждам проблясването от опашката на русалка; не искам да чувам как Мелузина пее, за да извести за приближаваща смърт. Лордовете влизат в стаята един след друг: Станли, Норфолк, Хейстингс, кардинал Томас Баучър, братята ми, братовчедите ми, зетьовете ми и половин дузина други: всички видни мъже в кралството, мъже, които са били със съпруга ми още от дните на най-ранните му претенции за трона, или мъже като Станли, които винаги идеално са успявали да се ориентират към печелившата страна. Поглеждам ги с каменно изражение, а те ми се покланят с мрачни и сериозни лица.

Жените са повдигнали Едуард и са го подпрели с възглавници в леглото, за да може да вижда съветниците. Очите на Хейстингс са пълни със сълзи, лицето му — сгърчено от мъка. Едуард протяга ръка към него и те се вкопчват един в друг, сякаш Хейстингс иска да го задържи жив.

— Боя се, че не ми остава много — казва Едуард. Гласът му е дрезгав шепот.

— Не — прошепва Хейстингс. — Не го казвайте. Не.

Едуард обръща глава и заговаря на всички тях:

— Оставям малък син. Надявах се да го видя възмъжал. Надявах се да ви оставя мъж, който да бъде ваш крал. Вместо това трябва да ви поверя грижата за момчето си.

Притиснала съм юмрук към устата си, за да не изкрещя.

— Не — казвам.

— Хейстингс — казва Едуард.

— Господарю.

— И всички вие, и ти Елизабет, моя кралице.

Пристъпвам до леглото му и той взема ръката ми в своята, слага я в тази на Хейстингс и преплита пръстите ни, сякаш ни венчава.

— Трябва да работите заедно. Всички трябва да забравите враждите си, съперничествата си, омразата си. Всички имате сметки за уреждане; всички имате неправди, които не можете да забравите. Но трябва да забравите. Трябва да бъдете сплотени, за да опазите сина ми и да го отгледате, за да го поставите на трона. Моля ви за това, отправям това настояване към вас, от смъртното си ложе. Ще го направите ли?

Мисля си за всичките години, през които мразех Хейстингс, най-скъпия приятел и другар на Едуард, съучастника му във всички запои и ходене по развратници, приятеля, заставал редом до него в битка. Спомням си как, още от първия миг, сър Уилям Хейстингс ме презираше и гледаше отвисоко на мен, покачен върху високия си кон, докато аз стоях край пътя, как се противопоставяше на издигането на семейството ми и постоянно подтикваше краля да слуша други съветници и да държи на служба други приятели. Виждам, че ме гледа и макар че по лицето му се леят сълзи, очите му са сурови. Той мисли, че аз съм стояла край пътя и съм омагьосала едно младо момче, за да го съсипя. Никога няма да разбере какво се случи онзи ден между един млад мъж и една млада жена. Да, имаше магия, но нейното име беше „любов“.

— Ще работя с Хейстингс за безопасността на сина си — казвам аз. — Ще работя с всички вас и ще забравя всички огорчения, за да поставя сина си благополучно на трона.

— Аз също — съгласява се Хейстингс, а после и всички останали:

— И аз.

— И аз.

— И аз.

— Брат ми Ричард ще бъде негов настойник — казва Едуард. Трепвам и съм готова да отдръпна ръка, но Хейстингс я държи в здрава хватка.

— Както желаете, сир — казва той, като ме поглежда строго. Той знае, че мразя Ричард, и че това, че разполага с такава власт на север, не ми се нрави.

— Брат ми Антъни — прошепвам, подтиквайки краля да назове името му.

— Не — казва Едуард упорито. — Ричард, херцог Глостър, ще бъде негов настойник и протектор на кралството, докато принц Едуард заеме трона си.

— Не — прошепвам. Ако само можех да говоря с краля насаме, бих могла да го убедя, че с Антъни като протектор ние, фамилията Ривърс, можем да опазим страната. Не искам Ричард да застрашава властта ми. Искам синът ми да бъде заобиколен от моето семейство. Не искам никого от роднините ми по сватовство от фамилията Йорк в новото управление, което ще изградя около сина си. Искам той да бъде едно момче от фамилията Ривърс на трона на Англия.

— Кълнете ли се в това? — пита Едуард.

— Да — казват всички те.

Хейстингс ме поглежда:

— А вие заклевате ли се? Заклевате ли се, че както ние обещаваме да поставим сина ви на трона, вие обещавате да приемете Ричард, херцог Глостър, като протектор?

Разбира се, че не. Ричард не ми е приятел, а вече държи под свое разпореждане половин Англия. Защо да му вярвам, че ще постави сина ми на трона, когато сам той е принц от династията Йорк? Защо да не се опита да заграби трона за себе си? А и той има син, момче от малката Ан Невил, момче, което може да бъде Уелски принц на мястото на моя принц. Защо Ричард, който е водил половин дузина битки на страната на Едуард, да не поведе още една за себе си?

Лицето на Едуард е сиво от изтощение.

— Закълни се в това, Елизабет — прошепва той. — Заради мен. Заради Едуард.

— Мислиш ли, че това ще осигури безопасност на Едуард?

Той кимва.

— Това е единственият начин. Той ще бъде в безопасност, ако ти и лордовете постигнете съгласие, ако Ричард се съгласи.

Хваната съм натясно.

— Заклевам се — казвам.

Едуард отпуска здравата хватка, в която е стиснал ръцете ни, и се отпуска назад на възглавниците си. Хейстингс надава вой като куче, заравя лице в завивката и ръката на Едуард сляпо намира пътя си, за да докосне главата на стария си приятел, сякаш за благословия. Останалите се изнизват един по един: от двете страни на леглото оставаме Хейстингс и аз, а между нас — умиращият крал.

Нямам време за скръб, нямам време да осъзная колко огромна е загубата ми. Отвътре сърцето ми се къса заради мъжа, когото обичам, единственият мъж, когото съм обичала в целия си живот, единственият мъж, когото някога ще обичам. Едуард, момчето, което идваше при мен, когато го чаках. Моят любим. Нямам време да мисля за това, когато бъдещето на сина ми и изгледите за семейството ми зависят от това да имам твърда воля и сухи очи.

Същата нощ пиша на брат си Антъни:

Онова, което не знам, е, че Хейстингс пише на Ричард — листът е зацапан с петна от сълзите му, но достатъчно четлив — за да съобщи, че семейство Ривърс се въоръжава и се събира около своя принц и че ако Ричард иска да поеме длъжността на протектор, ако иска да опази младия принц Едуард от собственото му алчно семейство, е по-добре да дойде веднага, с толкова мъже от най-важните си владения на север, колкото успее да събере, преди принцът да бъде похитен от собствените си сродници. Той пише:

Онова, което не знам и което не си позволявам да помисля, е, че след като се научих да се боя от постоянните войни за престола на Англия, тепърва започвам своя собствена и че на карта този път е заложено наследството и дори животът на обичния ми син.

Той го отвлича.

Ричард се придвижва по-бързо и е по-добре въоръжен и по-решителен, отколкото някой от нас е можел да си представи. Придвижва се толкова бързо и решително, колкото щеше да го стори и Едуард — и е точно толкова безмилостен. Той причаква сина ми в засада по пътя му към Лондон, прогонва мъжете от Уелс, които са били предани на него и мен, арестува брат ми Антъни, сина ми Ричард Грей и нашия братовчед Томас Вон и взема Едуард под свое така наречено попечителство. Момчето ми още няма и тринайсет години, за Бога. Моят син все още е едва дванайсетгодишно момче. Гласът му мутира, брадичката му е гладка като на момиче, по горната му устна е набол съвсем лек мъх, който може да се види само когато лицето му е в профил срещу светлината. А когато Ричард отпраща неговите предани слуги — вуйчо му, когото обожава и полубратът, когото обича, той ги защитава с леко потрепване в гласа. Казва, че е сигурен, че баща му би го заобиколил само с добри и достойни мъже и че иска да ги задържи на служба при себе си.

Той е само момче. Трябва да излезе срещу един закален в битки мъж, решен да извърши вероломство. Когато Ричард казва, че родният ми брат Антъни, който е бил приятел, настойник и закрилник на сина ми през целия му живот, и по-младият от моите синове от първия брак, Ричард, трябва да се отделят от него, моят малък син се опитва да ги защити. Казва, че неговият полубрат Ричард му е близък сродник и другар, че знае, че вуйчо му Антъни винаги е вършил само това, което приляга на един изтъкнат рицар, на благороден рицар, какъвто е. Но херцог Ричард му казва, че всичко ще се уреди, а междувременно той и Бъкингамският херцог, бившия ми повереник, когото ожених против волята му за сестра ми Катрин и който сега се появява в тази изненадваща компания, ще бъдат спътници на принца в пътуването до Лондон.

Той е само едно малко момче. Винаги е бил внимателно пазен. Не знае как да се опълчи на чичо си Ричард, облечен в черно и с лице като буреносен облак, с две хиляди души свита и готов да се бие. Затова оставя вуйчо си Антъни да си отиде; оставя брат си Ричард да си отиде. Как би могъл да ги спаси? Той плаче горчиво. Съобщават ми това. Той заплаква като дете, когато никой не му се подчинява, но ги оставя да си отидат.