Бялата кралица

Пролетта на 1473 г.

Младият Едуард, Уелски принц, чичо му, граф Ривърс, синът ми Ричард Грей, сега вече сър Ричард по заповед на пастрока си, кралят, и аз се отправяме на бляскаво пътуване към Уелс, за да може малкият принц да види страната си и да бъде видян от възможно най-много хора. Баща му казва, че именно по този начин ще подсигурим управлението си: показваме се пред хората и като демонстрираме богатството, плодовитостта и елегантността си, ги караме да се чувстват сигурни в своите владетели.

Придвижваме се бавно. Едуард е силен, но още няма и три години и за него е твърде изморително да язди цял ден. Нареждам да си почива всеки следобед и да си ляга в моите покои рано вечер. Радвам се на бавното темпо и заради самата себе си, докато яздя върху прикрепена на седлото възглавница, така че да мога да седя странично, тъй като новата заобленост на корема ми започва да си личи. Стигаме до красивото градче Лъдлоу без произшествия, и аз решавам да остана в Уелс с първородния си син за първата половин година, докато се уверя, че домакинството е организирано така, че да му е удобно, да е в безопасност и щастлив в новия си дом.

Той е винаги радостен: тъгата и съжалението са непознати за него. Липсва му компанията на сестрите му, но много му харесва да бъде малкият принц в собствения си двор, и се наслаждава на компанията на своя полубрат, Ричард, и на тази на вуйчо си. Започва да изучава земята около замъка, дълбоките долини и красивите планини. Има свои слуги, които са с него още откакто беше бебе. Има нови приятели сред децата от двора си, които водят да учат и да играят с него, и има бдителната грижа на брат ми. Аз съм тази, която не може да спи през седмицата, преди да дойде време да го оставя. Антъни е спокоен, Ричард е щастлив, Бебето се радва на новия си дом.

Разбира се, за мен е почти непоносимо да го оставя, защото ние не сме обикновено кралско семейство. Не сме водили живот на студена официалност и сдържаност. Това момче се роди в убежище, под смъртна заплаха. Спеше в леглото ми през първите няколко месеца от живота си — нещо нечувано за един принц с кралска кръв. Нямаше дойка: аз го кърмих сама, и ръчичките му се вкопчваха в моите пръсти, докато се учеше да ходи. Нито той, нито някой от другите е бил изпратен да бъде отглеждан от бавачки, или в отредена за кралските деца детска стая в друг дворец. Едуард държеше децата си наблизо и най-големият му син е първият, който ни напуска, за да поеме кралските си задължения. Обичам го пламенно: той е моето златно момче, момчето, което се появи най-сетне, за да подсигури положението ми на кралица и да даде на баща си, тогава просто претендент за престола от рода Йорк, по-голямо право над трона. Той е моят принц, той е венецът на нашия брак, той е нашето бъдеще.

Едуард идва да се присъедини към мен за последния ми месец в Лъдлоу през юни, донасяйки вестта, че съпругата на Антъни, лейди Елизабет, е починала. Тя беше в лошо здраве от години, измъчвана от болест, която изпиваше силите ѝ. Антъни нарежда да четат литургии за душата ѝ, а аз, тайно и срамувайки се от себе си, започвам да се питам коя може да е следващата съпруга за брат ми.

— Има достатъчно време за това — казва Едуард. — Но Антъни ще трябва да изиграе ролята си за безопасността на кралството. Може би ще трябва да се ожени за френска принцеса. Нуждая се от съюзници.

— Но не и да напусне страната — казвам. — И не и да остави Едуард.

— Не. Виждам, че той се устрои добре в Лъдлоу. А Едуард ще има нужда от него тук, когато заминем. А ние трябва да заминем скоро. Дадох заповеди да потеглим, преди да е изтекъл месецът.

Ахвам, макар в действителност да знаех, че този ден трябва да настъпи.

— Ще дойдем отново да го видим — обещава ми Едуард. — И той ще идва при нас. Няма нужда да добиваш такова трагично изражение, любов моя. Той започва своята работа като принц от династията Йорк: това е неговото бъдеще. Трябва да се радваш за него.

— Радвам се — казвам, но думите ми не звучат убедително.

Когато идва време да замина, трябва да щипя бузите си, за да им придам малко цвят, и да хапя устни, за да сдържа плача си. Антъни знае какво ми струва да оставя тях тримата, но Бебето е щастлив, уверен, че скоро ще дойде на гости в двора в Лондон, наслаждава се на новата си свобода и на важното си положение като принц на собствена страна. Позволява ми да го целуна и да го прегърна, без да се дърпа. Дори прошепва в ухото ми: „Обичам те, мамо“, после коленичи за благословията ми, но се изправя усмихнат.

Антъни ме повдига на страничното седло зад началника на конницата ми, и аз се хващам здраво за колана му. Доста съм тромава сега, в седмия месец на бременността си. Внезапно ме залива ужасно, мрачно безпокойство, и аз премествам поглед от брат си към двамата си синове, обзета от истински страх. „Пази се“ — казвам на Бебето.

— Грижи се за него — обръщам се към Антъни. — Пиши ми. Не му позволявай да скача с понито си. Знам, че иска, но е твърде малък. И не го оставяй да се простуди. Не му давай да чете на слаба светлина и го дръж далеч от болни хора. Ако в града избухне чума, веднага го отведи — не ми идва на ум за какво още да ги предупредя: просто съм залята от тревога, докато местя поглед от едно усмихнато лице към друго. — Наистина — казвам немощно. — Наистина, Антъни: пази го.

Той пристъпва до коня, хваща носа на ботуша ми и го разтърсва леко.

— Ваша светлост — казва простичко. — Наистина. Аз съм тук, за да го пазя. Ще го пазя. Ще се погрижа да е в безопасност.

— И ти — прошепвам. — Ти също се пази, Антъни. Толкова съм уплашена, но не зная от какво се страхувам. Не зная какво да кажа. Искам да те предупредя, но не знам каква опасност те заплашва — хвърлям поглед към сина си Ричард Грей, облегнат на портата на замъка: млад мъж, вече висок и красив. — И другият ми син — казвам. — Моят Ричард. Не мога да ти обясня защо, но съм изпълнена със страх за всички ви.

Той се отдръпва назад и свива рамене.

— Сестро — казва нежно. — Винаги има опасност. Синовете ти и аз ще се държим като мъже и ще се изправим пред всичко като мъже. Не започвай да плашиш сама себе си с въображаеми заплахи. И ти желая безпрепятствено пътуване и благополучно раждане. Всички се надяваме на нов принц, толкова добър, колкото и този!

Едуард дава заповед за изтегляне и поема начело: знамето му се вее пред него, заобиколен е от личната си стража. Кралската процесия започва да се изнизва бавно през портите на замъка, подобно на размотаваща се навита на руло алена панделка: яркочервеният цвят на ливреите се съчетава с цвета на веещите се знамена. Прозвучават тръбите и птиците литват от покривите на замъка, и се устремяват вихрено към небето, оповестявайки, че кралят и кралицата оставят скъпия си син. Не мога да спра устремения напред поход и не би трябвало да го спирам. Но гледам назад през рамо към малкия си син, към порасналия си син, и към брат си, докато пътят се спуска от вътрешната укрепена кула към външната стена и ги скрива, и вече не ги виждам. И когато вече не мога да ги видя, за миг ме изпълва такъв мрак, че ми се струва, че е паднала нощта и никога вече няма да има зора.