Оказвам се права: това в никакъв случай не беше последното ми оттегляне преди раждане. Съпругът ми продължава да е все така плодовит като бик в крайречна ливада, с какъвто обвинително го сравнявах. През втората година след раждането на Ричард отново забременях и през ноември родих ново бебе — момиче, което нарекохме Ан. Едуард ме възнаграждава за родилните ми мъки, като удостоява сина ми Томас Грей с титлата „маркиз на Дорсет“, а аз го омъжвам за едно приятно момиче — наследница на много голямо състояние. Едуард се беше надявал на момче и бяхме обещали да го кръстим Джордж като комплимент към другия херцог на Йорк, и по този начин да има отново три момчета от династията Йорк на име Едуард, Ричард и Джордж, но херцогът не показва признаци на признателност. Той беше разглезено алчно момче и когато порасна, се превърна в разочарован, злонравен мъж. Сега той е в средата на двайсетте си години, и подобната му на розова пъпка уста е постоянно разкривена в злобна и презрителна усмивка. Когато беше вдъхващо надежди момче, той се перчеше с това, че е един от синовете на Йорк; оттогава е бил първият в редицата от наследници за трона на Англия като наследникът, избран от Уорик, а после — изместен, когато Уорик проявяваше благоволение към Ланкастър. Когато Едуард спечели отново трона, Джордж стана пръв в списъка на наследниците, но после беше изтикан на второ място при раждането на моето бебе, принц Едуард. След раждането на принц Ричард Джордж изпадна до трето място в списъка от наследници за трона на Англия. Всъщност всеки път, когато родя син, херцог Джордж се отдалечава на още една стъпка от трона и затъва все по-дълбоко в завист. И тъй като Едуард е известен със силната си обич към мен, а аз — прочута с плодовитостта си, вероятността Джордж да наследи трона е станала изключително неправдоподобна, и той е Херцогът на разочарованието.
Ричард, другият брат Йорк, изглежда не възразява на това, но се обръща срещу нас, след като фамилията Йорк се връща от Франция, спечелила мир, без да е водила война. Моят съпруг, кралят, и всеки разумен мъж и жена из цялата страна ликуват, че Едуард е сключил мир с Франция, който би трябвало да продължи с години, с договор, според който французите ще ни платят цяло състояние, за да не предявяваме претенции за земите си във Франция. Всички са възхитени, че ще избегнат една скъпа и мъчителна война в чужбина, освен херцог Ричард, момчето, което отрасна на бойното поле и сега се позовава на правата на англичаните над нашите земи във Франция, вкопчва се в спомена за баща си, който прекара по-голямата част от живота си, сражавайки се с французите, и почти нарича брат си, краля, ленив страхливец заради това, че не е повел още един скъп и опасен военен поход.
Едуард се смее с добродушния си смях и не обръща внимание на оскърблението, но Ричард гневно се оттегля в земите си на север, като взема със себе си своята покорна съпруга Ан Невил, и се установява там като дребен владетел, отказвайки да дойде на юг при нас, смятайки себе си за единствения истински Йорк в Англия, единственият истински наследник на баща си във враждата му с Франция.
Нищо не тревожи Едуард и той се усмихва, когато влиза да ме намери в конюшните, където оглеждам една нова кобила — подарък от краля на Франция, за да отбележи новите приятелски отношения между страните ни. Тя е красиво животно, но е нервна в новото обкръжение, и отказва дори да се приближи до мен, макар да държа в ръката си изкусителна ябълка.
— Брат ти дойде при мен днес, за да поиска разрешение да се отправи на поклонение и за известно време да остави Едуард на грижите на неговия полубрат, сър Ричард.
Излизам от конюшнята и внимателно затварям вратата зад гърба си, за да остане конят на сигурно място вътре.
— Защо? Къде иска да замине?
— Иска да отиде в Рим — отвръща Едуард. — Каза ми, че иска да прекара известно време далече от света — той ми отправя странна крива усмивка. — Изглежда, че в Лъдлоу е развил вкус към усамотението. Иска да бъде светец. Твърди, че иска да открие поета в себе си. Казва, че иска тишина и пуст път. Иска да намери тишина и мъдрост.
— О, глупости — казвам със сестринско пренебрежение. — Винаги е имал тази идея — да се махне. Още от момче възнамеряваше да отиде в Йерусалим. Той обича да пътува и си мисли, че гърците и мюсюлманите знаят всичко. Може и да иска да замине, но животът му и работата му са тук. Просто му откажи и го накарай да остане.
Едуард се поколебава.
— Той има силно желание да направи това, Елизабет. И е един от най-великите рицари в християнския свят. Не мисля, че някой може да го победи на арената за турнири, когато е в добра форма. А поезията му е по-прекрасна от всичко, писано от друг. Той е толкова начетен и с толкова обширни познания, и владее езици по-добре от всеки друг в Англия. Не е обикновен човек. Може би съдбата му е да замине надалече и да учи още. Той ни служи добре, по-добре от всеки друг, но ако Бог го е призовал да поеме на път, навярно трябва да го оставим да замине.
Кобилата идва и подава глава над горната част на хоризонтално разделената на две половини врата, за да подуши рамото ми. Стоя неподвижно, за да не я изплаша. Топлият ѝ дъх с мирис на овес полъхва по врата ми.
— Много си грижлив към талантите му — казвам с подозрение. — Защо изведнъж започна така да му се възхищаваш?
Той свива рамене и в този малък жест, както подобава на една съпруга, успявам да го разкрия. Пристъпвам напред и вземам двете му ръце в своите, за да не може да избегне критичния ми поглед.
— Е, коя е тя?
— Какво? За какво говориш?
— Новата. Новата блудница. Онази, която харесва поезията на Антъни — казвам хапливо. — Ти самият никога не я четеш. Никога преди не си имал толкова високо мнение за неговата начетеност и за предопределената му съдба. Значи някой ти е чел писанията му. Предполагам, че тя ти ги чете. И ако предположението ми е правилно, тази поезия ѝ е известна, защото той ѝ я е чел. Вероятно Хейстингс също я познава, и всички мислите, че тя е невероятно прекрасна. Но ти ще си легнеш с нея, а останалите ще душат наоколо като кучета. Имаш нова, привлекателна и благосклонна блудница и аз разбирам това. Но ако си мислиш, че ще споделяш глупавите ѝ мнения с мен, то тогава тя ще трябва да си отиде.
Едуард извръща поглед от мен — към ботушите си, към небето, към новата кобила.
— Как се казва? — питам. — Можеш да ми кажеш поне това.
Той ме притегля към себе си и ме взема в обятията си.
— Не се гневи, любима — прошепва в ухото ми. — Знаеш, че за мен съществуваш само ти. Винаги и само ти.
— Аз и още дузина други — казвам раздразнено, но не се отдръпвам от него. — Минават през спалнята ти като шествие за майския празник.
— Не — уверява ме той. — Наистина. Съществуваш само ти. Аз имам само една съпруга. Имам дузини блудници, навярно стотици. Но само една съпруга. Това означава нещо, нали?
— Твоите блудници са достатъчно млади да ми бъдат дъщери — казвам сърдито. — А ти ходиш из града да ги преследваш. И търговците от града ми се оплакват, че съпругите и дъщерите им не са в безопасност от теб.
— Не — казва съпругът ми със суетността на красив мъж. — Не са. Надявам се, че никоя жена не може да ми устои. Но никога не съм вземал никоя със сила, Елизабет. Единствената жена, която някога ми се е съпротивлявала, си ти. Помниш ли как измъкна онзи кинжал срещу мен?
Усмихвам се против волята си.
— Разбира се, че помня. И как ти изруга, че ще ми дадеш и ножницата, но това ще е последното нещо, което ще ми дадеш.
— Няма друга като теб — той целува челото ми, след това — затворените ми клепачи, а после — устните ми. — Няма друга освен теб. Никоя друга жена освен прекрасната ми съпруга, не държи сърцето ми в прекрасните си ръце.
— Е, как ѝ е името? — питам, докато той ме целува, за да се помирим. — Как е името на новата блудница?
— Елизабет Шор — казва той, с устни върху шията ми. — Но това няма значение.
Антъни идва в покоите ми веднага щом пристига в двора след пътуването от Уелс, а аз го посрещам с категоричен отказ да го пусна да замине.
— Не, наистина, скъпа моя — казва той. — Трябва да ме пуснеш да замина. Не отивам в Йерусалим, не и тази година, но искам да отида в Рим и да изповядам греховете си. Искам да бъда далече от двора за известно време и да мисля за неща, които наистина имат значение, а не за ежедневието. Искам да пътувам от манастир на манастир и да ставам призори, за да се моля, а когато няма религиозна обител, в която да пренощувам, искам да спя под звездите и да търся Бог в тишината.
— Няма ли да ти липсвам? — питам детински. — Няма ли да ти е мъчно за Бебето? И за момичетата?
— Да, и точно затова дори не обмислям да тръгна на кръстоносен поход. Не мога да понеса да отсъствам прекалено дълго. Но Едуард е добре настанен в Лъдлоу с другарите си за игра и възпитателите си, а младият Ричард Грей е чудесен другар и пример за него. Безопасно е да го оставя за малко. Изпитвам копнеж да пътувам по пусти пътища и трябва да го последвам.
— Ти си син на Мелузина — казвам, като се опитвам да се усмихна. — Звучиш като нея, когато е изпитала нужда да бъде свободна и да се върне във водата.
— Нещо такова е — съгласява се той. — Представи си, че ще отплувам, а после приливът ще ме върне обратно.
— Твърдо ли си решил?
Той кимва:
— Нуждая се от тишина, за да чуя Божия глас — казва. — И от тишина, за да пиша поезията, за да бъда себе си.
— Но ще се върнеш?
— След няколко месеца — обещава той.
Протягам ръце към него и той ги целува и двете.
— Трябва да се върнеш — казвам.
— Ще се върна — уверява ме той. — Дадох дума, че само смъртта ще ме отнеме от теб и семейството ти.