Бялата кралица

Лятото на 1469 г.

Това е грешка, голяма грешка. Не сме толкова могъщи, не сме достатъчно могъщи. А трябваше да бъда и по-внимателна. Не помислих, а тъкмо аз, която се страхувах от Уорик още преди да го срещна, трябваше да помисля за завистта и враждебността му. Не предвидих — а тъкмо аз от всички кралици, аз, която имах собствени растящи синове, трябваше да предвидя, че Уорик и упоритата майка на Едуард може да обединят сили и да се опитат да сложат на трона друго момче от династията Йорк вместо първото момче, което бяха избрали; че Създателя на крале може да създаде нов крал.

Трябваше да бъда по-нащрек с Уорик, когато моето семейство го пропъди от службите, които заемаше, и спечели земите, които той може би щеше да поиска за себе си. Трябваше да видя също и че Джордж, младият херцог Кларънс, непременно ще събуди интереса му. Също като Едуард и Джордж е син на династията Йорк, но е мек и отстъпчив, податлив на изкушения, и преди всичко — неженен. Уорик видя Едуард с мен, видя нарастващата сила и богатство на семейство Ривърс, с които обградих Едуард, и започна да си мисли, че навярно ще успее да създаде още един крал, поредния крал, който ще му бъде по-покорен.

Имаме три красиви дъщери, едната — новородена, и се надяваме — с растящо нетърпение — на син, когато Едуард получава вест за някакъв бунтовник в Йоркшър, който наричал себе си Робин. Робин от Редсдейл, дребен бунтовник, криещ се зад легендарно име, който събира войска, злослови срещу семейството ми и настоява за справедливост и свобода — обичайните безсмислици, чрез които добри мъже са изкушавани да се откъснат от обработването на нивите си, за да отидат на смърт. Отначало Едуард не обръща голямо внимание, а аз, лекомислено, изобщо не се задълбочавам върху това. Едуард е на поклонническо пътуване с моите синове от първия брак — Ричард и Томас — и с младия си брат Ричард, показва се пред народа и отправя благодарност към Бог, а аз потеглям да го посрещна заедно с момичетата и, макар да си пишем всеки ден, мислим толкова малко за бунта, че той дори не го споменава в писмата си.

Дори когато баща ми отбелязва пред мен, че някой плаща на тези мъже — не били въоръжени с вили за сено, имали хубави ботуши и марширували в строен ред — не му обръщам внимание. Дори когато, няколко дни по-късно той казва, че това са мъже, които принадлежат на някого: селяни или арендатори, или мъже, дали клетва за вярност на някой лорд, аз почти не се вслушвам в изстраданите му разумни съвети. Не му обръщам внимание дори когато изтъква, че никой мъж не вдига просто така сърпа си и не тръгва на война, без да е получил заповед за това. После брат ми Джон казва, че тези земи принадлежат на Уорик и най-вероятно бунтовниците са разбунени от негови хора, но аз пак не изпитвам тревога. Имам новородена дъщеря и целият ми свят се върти около резбованата ѝ, боядисана със златна боя люлка. Пътуваме из югоизточна Англия, където ни обичат, лятото е прекрасно и аз си мисля — когато изобщо мисля — че бунтовниците най-вероятно ще се върнат у дома навреме, за да приберат реколтата, и вълнението ще утихне от само себе си.

Не се обезпокоявам, докато при мен не идва брат ми Джон с мрачно лице и не се заклева, че има стотици, може би хиляди въоръжени мъже, и че това трябва да е дело на граф Уорик, заел се със старата си задача да създава неприятности, тъй като никой друг не може да събере толкова много хора. Той отново създава крале. Последния път създаде Едуард, за да замести крал Хенри: този път иска да направи така, че Джордж, херцог Кларънс, братът на краля, по-незначителният син, да замести моя съпруг Едуард. И следователно да замести мен и моите близки.

Едуард ме чака във Фодърингей, както сме се уговорили, изпълнен със сдържана ярост. Бяхме планирали да се наслаждаваме на красивата къща и парка, а после да отпътуваме към процъфтяващия град Норич, за величествено церемониално посрещане. Планът ни беше да се включваме в честванията и празненствата на провинциалните градчета, да раздаваме правосъдие и покровителство, да бъдем виждани като крал и кралица сред своя народ — нищо подобно на лудия крал в Тауър и неговата още по-луда кралица във Франция.

— Но сега трябва да замина на север и да се справя с това — оплаква ми се Едуард. — Нови бунтове се надигат като ручеи по време на потоп. Мислех, че става дума само за един недоволен земевладелец, но изглежда, че целият север отново се вдига на оръжие. Това е дело на Уорик, трябва да е дело на Уорик, макар че той не ми каза нито дума. Но аз го повиках да дойде при мен, а той не дойде. Помислих си, че това е странно, но знаех, че ми е сърдит, а ето че в същия този ден научавам, че той и Джордж са потеглили с кораб. Заминали са за Кале заедно. Проклети да са, Елизабет, аз бях доверчив глупак. Уорик избяга от Англия, и Джордж с него; отишли са в най-силния английски гарнизон, те са неразделни, а всички войници, които казват, че са тръгнали да заловят Робин от Редсдейл, всъщност са платени служители на Джордж или Уорик.

Ужасена съм. Изведнъж кралството, което изглеждаше спокойно при нашето управление, започва да се разпада.

— Сигурно планът на Уорик е да използва срещу мен всички хитрости, които той и аз използвахме срещу Хенри — Едуард мисли на глас. — Сега той подкрепя Джордж, както някога подкрепи мен. Ако продължи така, ако използва крепостта Кале като изходна позиция, от която да нахлуе в Англия, това ще бъде война между братя, както някога беше война между братовчеди. Това е ужасно, Елизабет. И това е човекът, на когото гледах като на свой брат. Това е човекът, с чиято помощ стигнах до трона. Това е моят сродник и мой пръв съюзник. Това беше най-големият ми приятел!

Той се извръща от мен, за да не мога да видя гнева и страданието, изписани на лицето му, а аз почти се задушавам при мисълта за този велик човек, този страховит военачалник, който идва срещу нас.

— Сигурен ли си? Джордж е с него? И са заминали за Кале заедно? Той иска трона за Джордж?

— Не съм сигурен в нищо — възкликва той раздразнено. — Това е първият ми и най-важен приятел, а с него е родният ми брат. Бяхме рамо до рамо на бойното поле, бяхме както братя по оръжие, така и родственици. По време на битката при Мортимърс Крос в небето имаше три слънца — видях ги с очите си — три слънца. Всички казваха, че това било Божи знак за мен, за Джордж и Ричард, тримата синове на Йорк. Как може едното слънце да остави другите? И кой друг ме предава заедно с него? Ако не мога да имам доверие на собствения си брат, кой ще ме подкрепи? Майка ми сигурно знае за това: Джордж е неин любимец. Той сигурно ѝ е казал, че заговорничи срещу мен, а тя е запазила тайната му. Как може той да ме предаде? Как може да го стори тя?

— Майка ти? — повтарям. — Майка ти да подкрепя Джордж срещу теб? Защо би сторила такова нещо?

Той свива рамене:

— Старата история. Дали съм син на баща си. Дали съм законородено дете, възпитано като Йорк. Джордж казва, че съм копеле и че това го превръща в истинския наследник. Бог знае защо майка ни би подкрепила такова твърдение. Сигурно ме мрази за това, че се ожених за теб и се застъпих за теб.

— Как се осмелява?

— Не мога да имам доверие на никого, освен на теб и близките ти — възкликва Едуард. — Всички други, на които мога да се доверя, са ми отнети, а сега научавам, че този Робин в Йоркшър има списък с искания, които настоява да изпълня, и че Уорик е оповестил пред хората, че според него тези искания са разумни. Разумни! Той обещава, че двамата с Джордж ще слязат на суша с армия, за да преговарят с мен. Да преговарят? Знам какво има предвид той с това! Нима това не е същото, което причинихме на Хенри? Нима не знам как се унищожава един крал? Нима бащата на Уорик не отведе родния ми баща, за да преговаря с крал Хенри, планирайки да го откъсне от съпругата и съюзниците му? Сега Уорик смята да ме унищожи със същата хитрост. За глупак ли ме смята?

— А Ричард? — питам тревожно, като си мисля за другия му брат, стеснителното момче, което се е превърнало в мълчалив и вглъбен млад мъж. — На кого е верен Ричард? На страната на майка ви ли е?

Кралят за пръв път се усмихва.

— Моят Ричард ми остава верен, слава на Бога — казва той кратко. — Ричард винаги ми е бил верен. Зная, че го смяташ за несръчно, намусено момче. Знам, че сестрите ти му се смеят, но той е честно момче и е лоялен към мен. Докато Джордж може да бъде подкупен от всеки. Той е алчно дете, а не мъж. Един Бог знае какво му е обещал Уорик.

— Мога да ти кажа — отвръщам ожесточено. — Лесно е. Трона ти. И наследството на моите дъщери.

— Аз ще опазя всичко това — той хваща ръцете ми и ги целува. — Кълна се. Ти иди в Норич, както планирахме. Изпълни дълга си, изиграй ролята на кралицата, придавай си вид на невъзмутима. Покажи им усмихнато и уверено лице. А аз ще отида и ще смажа заговора на тези змии, преди да е започнал да се развива.

— Признават ли, че се надяват да те свалят от власт? Или настояват, че просто искат да преговарят с теб?

Той прави гримаса:

— По-скоро искат да съборят от трона теб, скъпа. Искат близките ти и съветниците ти да бъдат прогонени от двора ми. Най-голямото им оплакване е, че аз съм зле съветван и че твоето семейство ме унищожава.

Ахвам.

— Те ме клеветят?

— Това е прикритие, един истински маскарад — казва той. — Не му обръщай внимание. Обичайната песен, че това не е бунт срещу краля, а срещу лошите му съветници. Аз самият съм пял тази песен, както и баща ми, както и Уорик против Хенри. После казахме, че за всичко са виновни кралицата и херцог Съмърсет. Сега казват, че сте виновни ти и близките ти. Лесно е да виниш съпругата. Винаги е по-лесно да обвиниш кралицата, че оказва лошо влияние, отколкото да се обявиш против краля. Те искат да унищожат теб и семейството ти, разбира се. После, щом остана сам пред тях, без приятели и близки, ще унищожат и мен. Ще ме принудят да заявя, че бракът ни е недействителен, а всичките ни момичета — незаконородени. Ще ме накарат да посоча Джордж за свой наследник, може би — да му отстъпя трона. Трябва да ги принудя да окажат открита съпротива, при която ще мога да ги победя. Имай ми доверие, ще съумея да те опазя.

Допирам чело до неговото.

— Иска ми се да те бях дарила със син — прошепвам едва чуто. — Тогава те щяха да знаят, че може да има само един наследник. Иска ми се да ти бях родила принц.

— За това има достатъчно време — казва той спокойно. — А аз обичам нашите момичета. Ще се яви и син, не се съмнявам в това, любима. Междувременно ще опазя трона за него. Довери ми се.

Оставям го да си тръгне. И двамата имаме работа за вършене. Той потегля от Фодърингей зад плющящото знаме, заобиколен от готови за битка телохранители, за да отиде в голямата крепост в Нотингам и да чака врагът да се покаже. Аз продължавам към Норич с дъщерите си, за да се държа така, сякаш цяла Англия е моя, сякаш тя все още цялата е прекрасна градина за розата на Йорк, и сякаш не се боя от нищо. С мен са и моите синове от сър Джон Грей. Едуард предложи да ги вземе да яздят с него, за да усетят за пръв път вкуса на битката, но аз се страхувам за тях и ги вземам със себе си и момичетата. Така че сега, докато напредвам към Норич, ме съпровождат двама много нацупени младежи, на по петнайсет и тринайсет години, на които с нищо не може да се угоди, тъй като пропускат първата си битка.

Устроено ми е посрещане, достойно за държавен глава, пеят хорове и хвърлят цветя пред мен, а пиеси възхваляват добродетелите ми и поздравяват моите момичета с „добре дошли“. Едуард чака благоприятен случай в Нотингам, като свиква отново войниците си в очакване врагът му да стъпи на суша.

Докато чакаме, като играем различните си роли и се питаме кога ще дойдат враговете ни и къде ще слязат на суша, научаваме още новини. В Кале със специално разрешение от папата — което собствените ни архиепископи сигурно са поискали и получили тайно — Джордж се е оженил за дъщерята на Уорик, Изабел Невил. Сега той е зет на Уорик и, ако Уорик успее да постави Джордж на трона на Едуард, той ще направи кралица собствената си дъщеря и тя ще ми вземе короната.

Изсъсквам като котка при мисълта как нашите архиепископи-изменници пишат тайно на папата да помогне на враговете ни, за Джордж пред олтара с дъщерята на Уорик и за отдавнашната, бавно разгаряща се амбиция на Уорик. После се сещам за онова бледо момиче, едно от двете момичета на Невил, защото Уорик няма син и, изглежда, не може да има повече деца, и се заклевам, че тя никога няма да носи короната на Англия, докато аз съм жива. Мисля си как Джордж променя верността си като разглезено момче, каквото наистина е, и се включва в плановете на Уорик като глупаво дете, каквото също наистина е, и се заричам да отмъстя и на двамата. Толкова съм сигурна, че ще се стигне до битка, и то жестока битка между съпруга ми и неговия бивш наставник във военните въпроси, че съм напълно изненадана, както е напълно изненадан и Едуард, когато Уорик слиза неочаквано на суша и пресреща, и смазва събиращата се кралска армия при Еджкоут Мур близо до Банбъри, преди още Едуард да е излязъл от Нотингамската крепост.

Това е пълна катастрофа. Сър Уилям Хърбърт, граф Пемброук, лежи мъртъв на полето, заобиколен от хиляда уелсци, а неговият повереник, момчето от династията Ланкастър, Хенри Тюдор, остава без настойник. Едуард е на път към Лондон, яздейки възможно най-бързо, за да въоръжи града за обсада, и да ги предупреди, че Уорик е в Англия, когато въоръжени фигури препречват пътя му.

Архиепископ Невил, назначеният от нас на този пост сродник на Уорик, пристъпва и взема Едуард за свой пленник, като му казва, докато го обкръжават, че Уорик и Джордж вече са в кралството, а кралската армия вече е победена. Всичко е свършено, Едуард е победен, още преди битката да е обявена, още преди да е наредил да оседлаят бойния му кон. Войните, за които си мислех, че са приключили с мир, нашия мир, приключват с нашето поражение, без Едуард дори да извади меча си, и династията Йорк ще има за свой основател марионетката Джордж, а не неродения ми син.

Аз съм в Норич, придавайки си увереност, опитвайки се да запазя подобаващо за една кралица достойнство, когато ми водят изкалян пратеник от съпруга ми. Отварям писмото:

Почукването на вратата на приемната ми и рязкото ѝ отваряне ме карат да скоча на крака, очаквайки, че самият граф Уорик идва с вързоп сурови дърва, за да изгори на клада майка ми и мен. Оказва се обаче, че е кметът на Норич, който ме посрещна с такива пищни церемонии само преди броени дни.

— Ваша светлост, имам новини, които трябва спешно да ви съобщя. Лоши новини. Съжалявам.

Леко си поемам дъх, за да се овладея.

— Кажете ми.

— Става дума за баща ви и брат ви.

Зная какво ще каже. Не благодарение на някаква способност за предсказване на бъдещето, а от начина, по който кръглото му лице се сбърчва от тревога при мисълта за болката, която ще ми причини. Разбирам го от начина, по който мъжете зад него се събират, чувствайки се неловко като хора, които носят възможно най-лоши новини, както и от начина, по който собствените ми придворни дами въздишат като утринен бриз и се събират зад стола ми.

— Не — казвам. — Не. Те са пленници. Задържани са от почтени англичани. Трябва да бъдат освободени срещу откуп.

— Да ви оставя ли? — пита той. Гледа ме, сякаш съм болна. Не знае какво да каже на една кралица, която влезе в неговия град сред блясък и слава, а ще го напусне в смъртна опасност. — Мога да се върна по-късно, ваша светлост?

— Кажете ми — настоявам. — Кажете ми сега най-лошото и някак ще го понеса.

Той поглежда към дамите ми за помощ, а после тъмните му очи отново се спират върху мен.

— Съжалявам, ваша светлост. Съжалявам повече, отколкото съм в състояние да изразя. Вашият баща граф Ривърс и брат ви сър Джон Удвил са били пленени в битка — нова битка между нови врагове — армията на краля срещу родния брат на краля, Джордж, херцог Кларънс. Изглежда сега херцогът е в съюз с граф Уорик срещу съпруга ви — навярно знаехте? В съюз срещу милостивия ви съпруг и вас. Баща ви и брат ви са били пленени, докато се сражавали за негова светлост и били убити. Обезглавени — той ми хвърля един бърз поглед. — Сигурно не са страдали — добавя, без да го питам. — Сигурен съм, че е станало бързо.

— Обвинението? — едва говоря. Устата ми е схваната, сякаш някой ме е ударил с юмрук в лицето. — Те се биеха на страната на миропомазан крал срещу бунтовници. Какво може да каже някой срещу тях? Какво може да е обвинението?

Той поклаща глава.

— Екзекутирани са по заповед на лорд Уорик — казва тихо. — Нямаше процес, нямаше обвинение. Изглежда, че сега думата на лорд Уорик е закон. Той нареди да ги обезглавят без съд и присъда, без правосъдие. Да наредя ли да ви ескортират до Лондон? Или да уредя кораб? В чужбина ли ще отидете?

— Трябва да отида в Лондон — казвам. — Това е моята столица, а Англия е моето кралство. Не съм кралица-чужденка, за да бягам във Франция. Аз съм англичанка. Ще живея и ще умра тук — поправям се: — Ще живея и ще се сражавам тук.

— Ще позволите ли да ви поднеса най-искрените си съболезнования? На вас и на краля?

— Имате ли новини за краля?

— Надявахме се, че ваша милост може да ни успокои…

— Не съм чула нищо — лъжа аз. Няма да чуят от мен, че кралят е пленник в замъка Мидълхам, че сме победени. — Ще тръгна днес следобед, преди да са изтекли два часа: кажете на хората си. Ще потегля да предявя правата си над моя град Лондон, а след това ще си върнем Англия. Съпругът ми никога не е губил битка. Той ще победи враговете си, ще изправи на съд всички предатели и ще въздаде правосъдие.

Той се покланя, всички до един се покланят, и излизат заднешком. Седя на стола си като кралица, с балдахина от златен брокат над главата ми, докато вратата се затваря зад тях, а после казвам на дамите си:

— Оставете ме. Подгответе се за пътуването ни.

Те се суетят и се колебаят. Копнеят да останат и да ме утешат, но виждат мрачното ми изражение и си тръгват, влачейки крака. Оставам сама в огряната от слънцето стая и виждам, че столът, на който седя, е нащърбен, резбата под дланта ми е повредена. Златотканият балдахин над главата ми е прашен. Изгубих баща си и брат си, най-милия и най-любящ баща, който някоя дъщеря е имала, и един добър брат. Изгубих ги заради един нащърбен стол и един прашен балдахин. Страстта ми към Едуард и амбицията ми за трона ни постави, всички нас, в най-предните редици на битката и ми струваше скъпия брат и обичания баща.

Спомням си как баща ми ме качи на първото ми пони и ми каза да държа брадичката си изправена, да отпусна ръце, да стискам здраво поводите и да покажа на понито кой е господарят. Спомням си как обгръщаше бузата на майка ми с длан и ѝ казваше, че тя е най-умната жена в Англия и той няма да се води от никого освен от нея, а после правеше каквото си е наумил. Мисля си как се е влюбил в нея, когато е бил оръженосец на първия ѝ съпруг, а тя — негова господарка, която изобщо не бивало да го поглежда. Представям си как се оженил за нея в мига, в който овдовяла, в разрез с всички правила, и как са ги наричали най-красивата двойка в Англия, женени по любов — нещо, което никой освен тях двамата не би се осмелил да направи. Представям си го в Рединг, както го описа Антъни, преструващ се, че знае всичко, и въртящ очи. Дори ми идва да се засмея от обич към него, когато си спомням как ми каза, че сега, когато вече съм кралица, може да ме нарича Елизабет само насаме, и че трябва да свикнем с това. Спомням си как изпъчи гърди, когато му съобщих, че омъжвам сина му за херцогиня и че самият той ще бъде граф.

А после си помислям как майка ми ще понесе загубата му, и че именно аз ще трябва да ѝ съобщя, че съпругът ѝ е умрял като предател заради това, че се е сражавал за моята кауза, след като цял живот се е бил за другата страна. Мисля си за всичко това и се чувствам уморена и ужасена до дън душа; толкова уморена и ужасена, колкото не съм се чувствала през целия си живот; по-зле, отколкото когато баща ми се прибра у дома от битката при Тоутън и каза, че нашата кауза е изгубена; дори по-зле, отколкото когато съпругът ми така и не се завърна от Сейнт Олбънс и ми съобщиха, че е загинал храбро в нападение срещу привържениците на Йорк.

Чувствам се по-зле, отколкото когато и да било преди, защото сега знам, че е по-лесно да въвлечеш една страна във война, отколкото да направиш така, че да се възцари мир, а една страна във война е непоносимо място за живеене, рисковано място да имаш дъщери и опасно място да се надяваш на син.

В Лондон ме посрещат като героиня, и целият град подкрепя Едуард, но това няма да има никакво значение, ако онзи главорез Уорик го убие в тъмницата. Засега се настанявам в добре укрепения Тауър в Лондон заедно с момичетата си и синовете си от Джон Грей — те са покорни и изплашени като кученца сега, когато виждат, че не всяка битка се печели и не всеки любим син се връща невредим у дома. Разтърсени са от загубата на дядо си и вуйчо си Джон и всеки ден питат дали кралят е в безопасност. Всички скърбим: моите момичета изгубиха един добър дядо и любим вуйчо и знаят, че баща им е в ужасна опасност. Пиша на сродника си, херцога на Бургундия, и го моля да подготви безопасно укритие във Фландрия за мен, моите синове и за момичетата ми, дъщерите на краля. Казвам му, че трябва да намерим някое малко градче, някое невзрачно място и бедно семейство, което може да се престори, че приютява английски братовчеди. Трябва да намеря за дъщерите си скривалище, където никога няма да ги открият.

Херцогът се кълне, че ще стори повече от това. Ще подкрепи гражданите на Лондон, ако излязат да се бият за мен и за Йорк. Обещава войници и армия. Пита ме какви новини имам от краля. В безопасност ли е?

Не мога да му пиша, за да го успокоя. Новините за моя съпруг са непонятни. Той е крал в плен, също като бедния крал Хенри. Как е възможно това? Как може подобно нещо да продължава? Уорик все още го държи в замъка Мидълхам и убеждава лордовете да отрекат, че Едуард някога е бил крал. Има хора, които твърдят, че на съпруга ми ще бъде предложен избор: или да абдикира от престола в полза на брат си, или да се качи на ешафода. Уорик иска или короната, или главата му. Има хора, които казват, че само след броени дни ще научим, че Едуард е свален от трона и е избягал в Бургундия, или че е мъртъв. Трябва да слушам такива клюки вместо новини, а междувременно се питам дали ще остана вдовица през същия месец, в който изгубих баща си и брат си. И как ще понеса това?

Майка ми идва при мен през втората седмица от бдението ми. Пристига от стария ни дом в Графтън, със сухи очи и някак превита, сякаш е ранена в корема и се е свила от болка. В мига щом я виждам, разбирам, че няма да се наложи да ѝ съобщавам, че е вдовица. Тя знае, че е изгубила голямата любов на живота си, и ръката ѝ остава отпусната върху възела на колана ѝ през цялото време, сякаш притиска смъртоносна рана. Тя знае, че съпругът ѝ е мъртъв, но никой не ѝ е казал как е умрял. Налага се да я въведа в личната си стая, да затворя вратата, за да не влязат децата, и да намеря думите, за да опиша смъртта на съпруга ѝ и сина ѝ. А за тези достойни мъже смъртта от ръката на предател е била позорна смърт.

— Толкова съжалявам — казвам аз. Коленича в краката ѝ и стискам ръцете ѝ. — Толкова съжалявам, майко. Ще взема главата на Уорик заради това. Ще убия Джордж.

Тя поклаща глава. Вдигам поглед към нея и виждам по лицето ѝ бръчки, за които мога да се закълна, че не са били там преди. Майка ми е изгубила блясъка на доволна жена, а радостта е изчезнала от лицето ѝ и е оставила бръчки на умора.

— Не — отвръща ми тя, галейки сплетената ми коса. — Тихо, тихо. Баща ти не би искал да скърбиш. Той знаеше рисковете много добре. В крайна сметка това не беше първата му битка. Ето — тя бърка в роклята си и ми подава написана на ръка бележка. — Последното му писмо до мен. Той ми изпраща благословията си и обичта си към теб. Написал я е, когато му казали, че ще бъде освободен. Мисля, че е знаел истината.

Почеркът на баща ми е ясен и дързък като речта му. Не мога да повярвам, че вече никога няма да видя едното и да чуя другото.

— А Джон… — майка ми млъква насред изречението. — Джон е загуба за мен и за своето поколение — казва тя тихо. — Брат ти имаше пред себе си цял живот.

Тя прави пауза:

— Когато отгледаш едно дете и то стане мъж, започваш да си мислиш, че е в безопасност, че вече си защитена и сърцето ти не може да бъде разбито. Когато едно дете преживее всички болести на детството, когато дойде чумава година и отнесе децата на съседите ти, а въпреки това твоето момче оживее, започваш да си мислиш, че то ще е в безопасност завинаги. Всяка година си казваш: още една година далече от опасността, още една година, която го приближава към възмъжаването. Отгледах Джон, отгледах всичките си деца, останала без дъх от надежда. После го оженихме за онази стара жена заради титлата и богатството ѝ и се смеехме, сигурни, че той ще я надживее. За нас беше страхотна шега да знаем, че Джон е млад съпруг на толкова стара жена. Подигравахме се с възрастта ѝ, мислейки, че тя е много по-близо до гроба, отколкото той. А сега тя ще го погребе и ще си запази богатството. Как е възможно подобно нещо?

Майка ми издава продължителна въздишка, сякаш е твърде уморена за нещо повече.

— И въпреки това аз би трябвало да знам. Точно аз, от всички хора на света, трябваше да знам. Аз имам Зрението, трябваше да прозра какво предстои, но някои неща са твърде тъмни, за да бъдат прозрени. Времената са тежки, а Англия е земя на скърбите. Никоя майка не може да бъде сигурна, че няма да погребе синовете си. Когато една страна е във война, братовчед се е изправил срещу братовчеда, а брат срещу брата, никое момче не е в безопасност.

Отпускам се назад и сядам на пети.

— Майката на краля, херцогиня Сесили, ще познае тази болка. Ще изпита същата болка, която изпитваш. Ще познае загубата на сина си Джордж — процеждам. — Кълна се! Ще го види как умира като лъжец и изменник. Ти изгуби син, и тя също ще изгуби, давам ти думата си.

— Ето и ти искаш да спазиш този ред — предупреждава ме майка ми. — Още и още смърт, още вражди, още деца без бащи, още овдовели невести. Нима искаш един ден да скърбиш за загиналия си син, както скърбя аз сега?

— След Джордж можем да се помирим — казвам упорито. — Те трябва да бъдат наказани за това. От днес Джордж и Уорик са мъртви, кълна се в това, майко. От днес те са мъртви — надигам се и отивам до масата. — Ще откъсна едно ъгълче от писмото на баща ми — казвам. — Ще запиша смъртта им със собствената си кръв върху писмото му.

— Грешиш — отвръща майка ми тихо, но ме оставя да отрежа едно ъгълче от писмото и да ѝ го върна.

На вратата се чука и аз изтривам сълзите от лицето си, преди да позволя на майка ми да се провикне: „Влезте“, но вратата се разтваря безцеремонно и Едуард, скъпият ми Едуард, влиза небрежно в стаята, сякаш е излизал на целодневен лов и му е хрумнало да ме изненада, като се прибере у дома по-рано.

— Боже мой! Това си ти! Едуард! Ти ли си? Наистина ли си ти?

— Аз съм — потвърждава той. — И аз ви поздравявам, почитаема майко Жакета.

Хвърлям се към него, и когато ръцете му ме обгръщат, долавям познатия му аромат и усещам яките му гърди, и се разхълцвам дори само от допира му.

— Мислех, че си в тъмница — казвам. — Мислех, че Уорик ще те убие.

— Изгуби смелост — отвръща съпругът ми кратко, като се опитва да ме погали по гърба и едновременно с това да разпусне косата ми. — Сър Хъмфри Невил вдигна Йоркшър в подкрепа на Хенри, а когато Уорик тръгна срещу него, никой не го подкрепи: той имаше нужда от мен. Започна да проумява, че никой няма да приеме Джордж за крал, а аз няма да се откажа от трона си. Не беше се договорил за това. Не посмя да ме обезглави. Честно казано, не мисля, че би могъл да намери палач, който да го направи. Аз съм коронован крал: той не може просто да ми клъцне главата, все едно съм парче дърво за подпалки. Аз съм миропомазан: моето тяло е свещено. Дори Уорик не смее да убие хладнокръвно един крал.

— Дойде при мен с документа за абдикацията ми, а аз му отвърнах, че не виждам как ще подпиша, защото съм щастлив, че съм отседнал в къщата му. Готвачът е отличен, а избата — още по-добра. Казах му, че не бих имал нищо против да преместя целия си двор в замъка Мидълхам, ако иска вечно да му бъда гост. Добавих, че не виждам причина управлението ми да не се провежда от неговия замък, на негови разноски. Но че никога няма да се отрека от това, което съм.

Той се разсмива — с обичайния си силен и уверен смях.

— Любима, трябваше да го видиш. Той си мислеше, че съм в негова власт, че короната е на негово разпореждане. Обаче откри, че аз не съм склонен да му помогна. Беше по-хубаво от представление да го видя колко е озадачен и как се чуди какво да направи. Щом научих, че си на сигурно място в Тауър, не се страхувах от нищо. Той си мислеше, че ще се пречупя, когато ме плени, а аз дори не се огънах. Мислеше си, че все още съм малкото момче, което го обожаваше. Не си даваше сметка, че вече съм зрял мъж. Бях изключително приятен гост. Хранех се добре, а когато ме навестяваха приятели, настоявах те да бъдат приемани и гощавани, както се полага на кралски особи. Първо поисках да се разхождам в градините, после — в гората. Сетне казах, че бих искал да излизам на езда, и какво лошо може да стане, ако ми позволяват да ходя на лов? И така, Уорик започна да ме пуска да излизам на езда. Членовете на съвета ми идваха на гости и настояваха да ме видят, а той не знаеше как да им откаже. Съвещавах се с тях и дори прокарах един-два закона, та всички да знаят, че нищо не се е променило и че още съм крал. Трудно беше да не се смея в лицето на Уорик. Той смяташе да ме затвори в тъмница, а вместо това откри, че просто поема разноските за един цял кралски двор. Любима, поисках докато се храня, да пее хор и той не намери начин да ми откаже. Наемах танцьори и актьори. Накрая Уорик започна да проумява, че да държиш в плен краля не е достатъчно: трябва да го унищожиш. Трябва да го убиеш. Но аз не му отстъпих нищо: той знаеше, че по-скоро ще умра, отколкото да му отстъпя нещо.

— После, една прекрасна сутрин преди четири дни неговите коняри допуснаха грешката да ми дадат собствения ми кон, моя боен кон Фюри, който може да надбяга всички коне в техните конюшни. И така, аз реших да пояздя малко по-надалече и малко по-бързо от обикновено. Това е всичко. Помислих си, че може би ще успея да яздя, докато стигна при теб — и успях.

— Значи всичко свърши? — питам невярващо. — Измъкна се?

В гордостта си съпругът ми се ухилва като момче.

— Ще ми се да видя коня, който може да ме настигне, когато яздя Фюри — казва той. — Бяха го оставили в конюшнята две седмици и го хранеха с овес. Бях в Рипън, преди да успея да си поема дъх. Не можех да го спра, дори да исках!

Разсмивам се, споделяйки задоволството му.

— Мили Боже, Едуард, толкова се страхувах! Мислех, че няма да те видя никога повече, любими.

Той ме целува по главата и ме погалва по гърба.

— Нима не казах още в началото, когато се оженихме, че винаги ще се връщам при теб? Не казах ли, че ще умра в леглото си при теб, моята съпруга? Нима не обеща да ме дариш със син? Мислиш ли, че има затвор, който би могъл да ми попречи да се върна при теб?

Притискам лице към гърдите му, сякаш искам да се заровя в тялото му.

— Любов моя. Любов моя. Значи ще се върнеш със стражите си и ще го заловиш?

— Не, прекалено е силен. Все още държи в подчинение по-голямата част от Севера. Надявам се, че ще можем отново да сключим мир. Той знае, че този бунт се провали. Достатъчно умен е, за да си дава сметка, че е изгубил. Той, Джордж и аз ще трябва да скърпим някакво споразумение. Те ще ме помолят за прошка и аз ще ги помилвам. Но той разбра, че не може да ме държи в плен. Сега аз съм крал: той не може да промени това. Закле се да ми се подчинява, както аз съм дал клетва да управлявам. Аз съм неговият крал. Свършено е. А страната не желае нова война между още съперничещи си крале. Аз не искам война. Заклех се да донеса на страната справедливост и мир.

Той издърпва последните фуркети от косата ми и потрива лице в шията ми.

— Липсваше ми — казва. — И момичетата. Имах един-два ужасни мига, когато най-напред ме отведоха в замъка и бях в килия без прозорци. И съжалявам за баща ти и брат ти.

Едуард вдига глава и поглежда майка ми.

— Съжалявам за загубата ви повече, отколкото мога да опиша, Жакета — казва той искрено. — Такива са законите на войната и всички знаем рисковете, но убивайки вашия съпруг и сина ви, те отнеха живота на двама достойни мъже.

Майка ми кимва.

— И какви ще бъдат вашите условия за помирение с човека, който уби моя съпруг и сина ми? Предполагам, че и това ще му простите?

Едуард прави гримаса при суровата нотка в гласа ѝ:

— Няма да ви хареса — предупреждава той и двете ни. — Ще дам на племенника на Уорик титлата херцог Бедфорд. Той е наследник на Уорик: трябва да дам на Уорик нещо, което да го обвърже с нашата фамилия.

— Давате му старата ми титла? — пита невярващо майка ми. — Титлата на Бедфорд? Името на първия ми съпруг? Давате я на един предател?

— Не ме е грижа дали племенникът му ще получи титла на херцог — казвам припряно. — Убиецът на баща ми е Уорик, а не момчето. Не ме интересува племенникът му.

Едуард кимва:

— Има още — казва той смутено. — Ще дам дъщеря ни Елизабет за жена на младия Бедфорд. Тя ще утвърди съюза.

Обръщам се рязко към него:

— Елизабет? Моята Елизабет?

— Нашата Елизабет — поправя ме той. — Да.

— Ще сгодиш нея, едно дете, което още няма и четири години, в семейството на човека, който уби дядо ѝ?

— Ще го сторя. Това беше война на братовчедите. Трябва да бъде помирение на братовчедите. И ти, любима, няма да ме спреш. Трябва да накарам Уорик да сключи мир с мен. Трябва да му дам голям дял от богатството на Англия. По този начин дори давам шанс на неговите потомци да наследят трона.

— Той е предател и убиец, а ти смяташ да омъжиш малката ми дъщеря за неговия племенник?

— Да — казва Едуард твърдо.

— Кълна се, че това никога няма да се случи — казвам ожесточено. — И още повече: предричам, че то никога няма да се случи.

Той се усмихва.

— Прекланям се пред свръхестествените ти способности за предсказване — казва и се покланя ниско на майка ми и на мен. — Но само времето ще докаже дали предсказанието ти е вярно или погрешно. Но междувременно, докато аз съм крал на Англия и притежавам властта да омъжа дъщеря си за когото пожелая, винаги ще правя най-доброто, което мога, за да попреча на враговете ни да удавят вас двете като вещици, или да ви удушат на кръстопътя. Като ваш крал ви казвам още, че единственият начин да дам на вас и на всички жени в това кралство и на техните синове безопасността, която трябва да имат, е да намеря начин да спра тази война.