Крадец на сърца

13

Силата на първия удар на Жерар срещу нападателите разтърси Луси като залп от широката страна на боен кораб със седемдесет и четири оръдия.

Без да смее да си поеме дъх, тя се измъкна от преплетените ръце и крака и се сви до стената. Твърде уплашена, за да може да спре треперенето си, тя загърна раменете си с разкъсаната пелерина, глуха за всичко наоколо, освен за неудържимото тракане на зъбите си.

Охранителят й обработваше нападателите със студена прецизност. Сграбчи единия за дългата мазна коса и удари лицето му в близката стена. Мъжът нададе болезнен вик и се свлече върху мръсния калдъръм.

Вторият се хвърли върху Жерар изотзад. Луси поиска да го предупреди, но гласът отказа да й служи. Дрезгавият й писък и без това беше излишен, защото Жерар, надарен с острия инстинкт на роден борец, се обърна точно навреме и юмрукът му удари лицето на мъжа с такава сила, че изби и последните остатъци от гнилите му зъби. Побеснелият уличен разбойник имаше глупостта да извади нож и отново да предизвика врага. Ала преди назъбеното острие да е стигнало до лицето му, Клермон го бе сграбчил за китката и безпощадно я изви. Чу се силно пращене. Луси затвори очи. Но ги отвори само след секунди, защото следващият шум беше много по-страшен.

Жерар стоеше с разкрачени крака върху калдъръма. Само блестящият пистолет в ръката му беше по-убийствен от самия него. Луси престана да трепери. Едва сега бе разбрала колко опасен е охранителят й, но вместо да се гърчи от отвращение, тя изпита гордост за него.

Мъжът, когото Жерар беше взел на мушка, беше бандитът с лисичето лице, който се беше възползвал от дързостта на другарите си, за да се измъкне към края на уличката.

Като видя смъртоносното оръжие, той вдигна умолително ръце.

— Милост, мистър — изхленчи той. — Нямате причина да стреляте по мен. Не сме искали да сторим зло на малката лейди. Помислихме си, че сте се позабавлявали с нея и че няма да имате нищо против, ако и ние получим своя дял.

Безизразното лице на Жерар се изкриви подигравателно.

— Точно там ти е грешката, приятелче. Не позволявам друг мъж да се докосва до онова, което ми принадлежи.

Той очевидно блъфираше и Луси не се разсърди на арогантната забележка. Точно обратното, побиха я странни тръпки.

Ръката с оръжието се стегна и в продължение на една дълга секунда Луси повярва, че Жерар хладнокръвно ще застреля противника си. В следващия миг обаче той отпусна бавно пистолета и мъжът се втурна да бяга презглава.

Студеният, тежък пистолет се залюля в ръката на Жерар. Ледена буца гняв тежеше в душата му и забавяше ударите на сърцето му. Всеки удар звънеше като корабна камбана, предвещаваща гибел. Той буквално усещаше кръвта, вкусваше опияняващия аромат на насилието на езика си. През бученето в ушите му проникнаха смехове и мръсни забележки на френски и испански, тъпият удар на ботуш, който го улучи в ребрата, безсилното дрънчене на веригите. Една ръка предпазливо подръпна ревера му.

Той се обърна с все още издути от гняв гърди.

— Добре ли сте? — пошепна Луси.

Отново го заля вълна от самопрезрение. Той беше нает да защитава тази жена, а сега тя беше тази, която го докосваше и го гледаше с очи, изпълнени с нежна загриженост.

Тя трепереше силно и зъбите й тракаха неудържимо. Разбърканата коса беше нападала по лицето й. Тъмни петна загрозяваха нежната кожа на скулите и правеха очите й още по-огромни. Ръката й трескаво стискаше разкъсаната наметка, сякаш трябваше да предпази тялото й не само от студа.

Смелостта, с която тя преглъщаше сълзите си, го засрами и разтопи ледената буца в гърдите му. Изпита нещо, което беше изпитвал само веднъж в живота си. Пламтяща топлина. Всепроникваща нежност. Властно желание да закриля един човек. Опасна ранимост.

Той мушна пистолета в джоба си и посегна към нея, но отвратителните петна по ръцете му го накараха да спре. Кървави петна. От чужда кръв.

Може би така беше по-добре. Може би за Луси беше от полза да види истинската му същност, която можеха да й покажат само отвратителните петна. Тя беше длъжна да се отдръпне отвратено от мъжа, който се бе проявил като насилник.

Какво беше учудването му, когато тя се хвърли в прегръдката му, скри лице в шалчето на врата му и се вкопчи като удавница в него, сякаш никога вече нямаше да го пусне.

Това доказателство за абсолютно доверие го завари напълно неподготвен. Той я обгърна с ръце. Забрави кървавите петна, зарови пръсти във влажните й коси и дрезгаво зашепна успокоителни думи, някои ясни и отчетливи, други абсолютно безсмислени. Шепотът му не беше в състояние да успокои силното й треперене, затова я взе на ръце и вдигна качулката на главата й, за да я предпази от студения дъжд.

Въпреки лошото време в края на уличката се бяха насъбрали любопитни зрители. Мълвата за интересното сбиване бе събудила апетит за още. За да не излага Луси на ненужни приказки, Жерар се прехвърли през тухлената стена. По-късно щеше да има време за угризения на съвестта. Никога нямаше да си прости, че беше оставил поверената му девойка съвсем сама в тази опасна уличка.

Сега обаче трябваше да я отведе на топло, сухо и усамотено място. В Йона не беше добре за нея. Подозренията и назидателните речи на баща й правеха дома им затвор, а не убежище. Затова се отдалечи от каретата и се запъти към примамливите светлини на близкия хан.

Когато влезе в кръчмата, придружен от вятър и дъжд, плешивият гостилничар тъкмо бършеше тезгяха. Шепата гости, заели местата най-близо до камината, вдигнаха изненадано очи от картите и канчетата с бира.

При вида на младата дама в ръцете на Жерар гостилничарят ядно запрати парцала в ъгъла.

— Няма да позволя това, уважаеми господине! Ние сме почтено заведение и не искаме да имаме нищо общо с такива като вас!

Луси вдигна глава от гърдите на Жерар и се огледа стреснато. Без да се трогва от враждебността на гостилничаря, Жерар извади от джоба си тежка кожена кесия и я хвърли на тезгяха. Звънтежът на монетите беше толкова силен, че въпреки замаяността си Луси се запита откъде охранителят й имаше толкова пари. Адмиралът не беше особено великодушен към слугите си.

За чест на гостилничаря трябва да кажем, че не взе веднага кесията, макар че много му се искаше. Вместо това примигна, за да прогони моралните си съмнения, и даде предимство на чисто търговската си пресметливост.

— Леглата са прясно застлани, сър. Искате ли да ви донеса ейл?

— Топла вода и горещо кафе — нареди Жерар със самочувствие на мъж, чиито нареждания се изпълняват незабавно. — И се погрижете да не ни смущават.

— Разбира се, сър, както желаете.

Докато той я носеше нагоре по стълбите, Луси зарови лице в мекото, небрежно завързано шалче на шията му и вдъхна дълбоко чистия мъжки аромат на лавър и тютюн. Само така можеше да се отърве от гадната миризма на типовете, които едва не я насилиха.

Третата стая беше свободна. Жерар я положи върху простото дървено легло и внимателно отдели ръцете й от реверите си. Свали палтото си и загърна раменете й. След това запали единствената свещ и я зави с износеното одеяло.

Студеният дъжд плющеше по прозореца. Капките, ударили се в стъклото, се пръскаха като течни диаманти. В неотопленото помещение беше студено, но след ужасния вятър навън Луси се чувстваше повече от уютно. Тя попипа студеното си носле и си призна, че не стаята й внушаваше уют, а мъжът, с когото я споделяше.

След няколко минути жената на гостилничаря почука на вратата и донесе вода и кафе. Много й се искаше да зърне младата дама на леглото, но Жерар затръшна вратата пред любопитното й лице.

Докато той изливаше димящата вода от стомната в нащърбен керамичен леген, Луси задърпа влажните си коси. Знаеше, че изглежда ужасно. Откак бяха влезли в стаята, Жерар не я удостояваше с поглед.

Ала вместо да подаде легена на Луси, Жерар сам потопи ръцете си във водата и ги затърка с ожесточение, което я уплаши. След като подсуши ръцете си, той отпи голяма глътка кафе и сложи очилата на носа си. Едва тогава я погледна с обичайното си неразгадаемо изражение. Явно нямаше желание да дойде по-близо.

Той не можеше да знае, че самоотвержената му намеса беше засегнала Луси много по-дълбоко от бруталното нападение. Баща й никога не я беше носил на ръце, никога не я беше слагал в леглото, никога не беше милвал косите й, нито беше притискал устни към челото й, след като тя беше заспала. Все още помнеше десетия си рожден ден, когато Смити плахо я бе целунал по бузата.

Сърцето й биеше болезнено. Тя се загърна в дебелия сюртук и потрепери. Имаше чувството, че е гола, копнееше да бъде докосвана, милвана от любещи ръце. От неговите ръце.

Самотна сълза се отрони от връхчето на носа й и тя изпита дълбоко възмущение, че бе допуснала един толкова недостоен симптом на истерия. „Престани да подсмърчаш, Лусинда. Той само си върши работата. И не се прегърбвай така.“ Без да съзнава какво прави, Луси се изправи като свещ и притисна гръб към дървената табла на леглото.

— Никога не сте ме наричали с малкото ми име — проговори делово Жерар, за да сложи край на неловкото мълчание. — Не бях сигурен, че го знаете.

Луси преглътна мъчително и наложи на лицето си учтива усмивка. През това време си припомняше как бе драскала името му, потънала в мислите си, вместо да описва геройствата на баща си.

— Честно казано, бях запомнила, че почва с „ж“, но не бях съвсем сигурна…

Погледите им се срещнаха и Луси спря да диша. В гърлото й се надигна хълцане. Преди да е успяла да вдигне ръка към устата си, тя се разрида неудържимо.

Жерар прекоси стаята с две крачки, седна на леглото и я взе в прегръдката си, като че беше малко дете.

— Няма нищо, мишленце. Няма да позволя никой да ви стори зло.

„Мишленце“. Луси буквално се разтопи от небрежно произнесената нежна дума. Дали и майка й се беше чувствала така при срещата с неустоимо сладкото изкушение?

Жерар я притисна към лудо биещото си сърце и опря буза в косата й, докато тялото й се тресеше от силата на емоционалната буря. Той разбираше по-добре от всеки друг какво й струваха тези сълзи. Тя не беше от жените, които плачеха лесно и без причина. Но сега плачеше, като че трябваше да се освободи от всички сълзи, които беше преглъщала в досегашния си живот — като се започне с несправедливата загуба на майката.

Когато плачът се уталожи до накъсани хълцания, тя се опита да се освободи от ръцете му. Но желязната хватка на Жерар й позволи само да се премести в по-достойна позиция. Той свали шалчето си и изтри бузите й.

— Сигурно ме смятате за безсрамна ревла — проговори, хълцайки, тя. Той й подаде кърпата и тя издуха носа си. — Истерията ми е непростима. Онези мъже дори не ми причиниха болка. Само ме изплашиха. Боя се, че ме завариха неподготвена. — Тя отново зарови лице на гърдите му. — Оказа се, че съм жалка страхливка.

Ръката му се плъзна нежно по гръбнака й, за да й докаже противното. Той опря брадичка на темето й и изрече думите, които бяха в сърцето му от мига, когато я бе видял за първи път.

— Вие сте смело момиче, Лусинда Сноу. Най-смелото от всички. Ако не бяхте, никога нямаше да посмеете да се опълчите срещу негодник като Дуум.

Луси отново избухна в плач. Ръцете му се сключиха около нея толкова собственически, че той се стресна. Надяваше се, че е сложил край на глупашката й влюбеност в Дуум, но дори само името му предизвика буен изблик на чувства.

— Не плачи — пошепна в косите й той. — Дуум не струва сълзите ти.

Луси вдигна поглед и в очите й вече нямаше тъга, а веселие. Гърленият й смях свари Жерар напълно неподготвен. Чарът й го замая.

— Вече говорите като Силви — обясни Луси. — Колкото и да ми е мъчно, ще се наложи да й кажа истината. Аз не съм неустрашимата героиня, излязла от роман на мистър Еджуърт. Срещата ми с Дуум беше фиаско — от началото до края.

Фиаско? Като си представи жестоката съдба, която можеше да я сполети в безсъвестните ръце на Дуум, Жерар потрепери.

Той впи поглед в нея, сякаш я виждаше за първи път. Разрешената коса. Розовото връхче на носа. Сивите очи, все още блестящи от пролените сълзи. Погледът му се плъзна надолу по шията, където бледата кожа беше загрозена от тъмна рязка.

Без да съзнава какво прави, той прокара палец по белега.

— Мръсник — прошепна с презрение той, без да се разбере кого имаше предвид — мъжа, който й бе сторил това, баща й или самия себе си.

Кожата й се стопли под милувката му. Той се наведе и нежно притисна устни към рязката. Главата й падна назад и косата й се разсипа като коприна върху ръцете му. Никога не си беше представял, че лимоните могат да ухаят толкова сладко. Ала те не утолиха глада му, точно обратното, само възбудиха апетита му за прекрасната кожа под устните му.

Тялото й вибрираше все по-силно. Той вдигна глава, замаян от извивката на разголената й шия, от зачервените бузи и полуотворените устни. Тя стискаше очи, сякаш искаше да отрече случващото се, да си внуши, че до нея беше единствено призрачният любовник от сънищата й.

Бавно, замъглени от съмнение, очите й се отвориха. Тя помилва слепоочията му, свали очилата от носа му и отново разкри ранимостта му.

— Мистър Клермон? — А после като шепот, излязъл от съня: — Жерар?

Когато устата му завладя нейната, очилата се изплъзнаха от треперещите й пръсти и паднаха на леглото. Устните му се плъзгаха върху нейните съвсем леко. Дишането им се съедини, сърцата им, телата им станаха едно. Необичайната близост я разтрепери. Той зарови пръсти в косата й и отметна главата й назад, защото тази поза му даваше повече свобода. Устата му си играеше с устните й, стремейки се да ги оформи по своя воля. Много скоро устните й се отвориха и разкриха пред милващия му език най-тайните кътчета на устата й.

Целувката я опияни. Вкусът му беше дори по-силен от аромата му — като пресни коледни сладки или топло ябълково вино в мразовита зимна вечер, като чаша кафе в пристанището на далечен екзотичен град. Противоречивите усещания я обгърнаха в мъгла от чувствено опиянение. Топлият му език очерта контурите на устните й с такава изкусителна нежност, че Луси прати по дяволите всички съмнения и му отговори със същото.

Жерар се наслаждаваше на разтапящата сладост на устата й, питайки се дали можеш да си позволи да продължи по-нататък. Тази дръзка представа запали в слабините му буен пожар. Той прокле необузданите фантазии, които го бяха спасявали през годините на принудително въздържание, и реши да се задоволи с целувката й. Инстинктът му подсказваше, че ако я вземеше сега, щеше да я загуби.

Неспособен да понася повече плахите й нежности, Жерар се отдръпна от нея — от страх, че сладкото мъчение можеше да го накара да загуби контрол над себе си.

Без да изпуска ръцете му, Луси се облегна назад и се взря изпитателно в незащитените от очилата очи. В сърцето му се надигна мрачно предчувствие и той осъзна, че вероятно беше направил съдбоносна грешка.

— Какво има? — попита той с подчертана небрежност.

— Тъкмо си мислех… — отвърна дрезгаво тя, — … тъкмо си мислех, че целувате съвсем различно от капитан Дуум.

Жерар избухна в смях. Трябваше да се ядоса, но изпитваше само облекчение. Устните й все още бяха влажни от целувката му. Той ги изтри с палец, опитвайки се да проумее загадъчната й реакция.

— Адмиралът не ви ли е научил, че не е прилично да сравнявате мъжките целувки? Досега бяха твърдо убеден, че Дуум се е държал с вас като джентълмен. Този човек все повече ме разочарова.

И двамата изпитваха потребност да забравят Дуум.

— Но той щеше да ме… — промълви безпомощно Луси, но Жерар не й даде време да обясни. Хвана лицето й с две ръце и завладя устата й в хищна целувка, която не знаеше милост и я превърна в пленница.

— Искате ли да ми кажете още нещо за капитан Дуум? — попита меко той, когато чу въздишката й. После нежно помилва тила й и предизвика в тялото й сладостни тръпки.

— Капитан кой? — попита замечтано тя и потърка буза в ръката му.

Стомахът му се сви. Копнежът в погледа на Луси не беше за призрачния пират, а за него. Искаше да тържествува, да изпита онова замайващо чувство, което придружава всяко ново завоевание. Но всичко, което усещаше, беше нарастваща паника.

Откъде, за бога, щеше да намери сили да я напусне и да забрави тези замечтани очи? Нежността и отдадеността в погледа й? Трябваше да избяга още когато Луси беше събудила закрилническия му инстинкт. А той игнорира предупреждението и се изложи на още по-голяма опасност.

Беше постъпил на работа при адмирала, за да уреди сметките си с него. Уреждането на тези сметки не търпеше колебание и отклоняване на вниманието. Даже ако то беше толкова изкушаващо като прекрасната дъщеря на работодателя му.

Опитвайки се да се пребори с горчивото съжаление, той взе очилата и ги наложи на носа си. Погледът на Луси потъмня, сякаш беше разбрала съвсем точно, че той отново издигаше помежду им предишната невидима бариера. Той можеше само да се надява, че бариерата беше достатъчно здрава, за да й устои.

— Мисля, че театърът скоро ще свърши — заговори рязко той, избягвайки погледа й, и мушна ръце в ръкавите на сюртука си. — Да се прибираме, иначе рискуваме адмиралът отново да ви наложи наказание.

— Не забравихте ли нещо?

Упорито вирнатата брадичка събуди недоверието му и той вдигна едната си вежда.

— Може би ръкавиците ви? Или пък чантичката?

— Вашето положение в нашия дом. От няколко часа не сте на работа. Нали напуснахте? — Тя скръсти ръце пред гърдите си и го погледна предизвикателно. — Аз вече не съм под вашата опека, сър.

Жерар трябваше да събере цялата си самодисциплина, за да не избухне. Той опря ръце от двете й страни върху таблата на леглото и я взе в плен между мускулестите си лакти. Луси потрепери — но едва след като облиза устни с розовото връхче на езика си. Жерар отчаяно закопня да я целуне отново и прокле последствията.

Вместо това той се наведе към нея, потърка нослето й с върха на носа си и заяви натъртено:

— Вие, мис Сноу, сте изцяло и само моя грижа. И дано бог се смили над двама ни.