Крадец на сърца

15

Радостният вик на Гилиън бе последван от звук, който гостите на лорд Хауъл не бяха чували никога досега — веселия, звънък като камбанка смях на Лусинда Сноу. Непознатият на стълбите се закова на място. Вниманието на множеството стана капан за него. Мъжът сякаш беше слязъл от плаката на някоя пиратска мелодрама в кралския цирк. От ужасната клапа на окото до дългата сплъстена брада и шестте железа в колана през гърдите — той бе използвал всички клишета на човечеството по темата пирати, и то с такава ужасяваща липса на вкус, че даже лейди Хауъл се потърси от отвращение.

Липсваше му само абордажният нож между зъбите или фитилът под смачканата шапка. Ако беше влязъл със собствената си глава под мишница, щеше да мине за призрака на Блекбърд.

Той нямаше нищо общо с елегантния, безсъвестен воин, отвлякъл Луси на борда на „Отмъщение“, както тя нямаше нищо общо с безстрашните героини от романите на мистър Еджуърт.

Луси се вкопчи в ръката на Жерар и отново се засмя.

— О, много съжалявам, но това е вече прекалено! Този нещастник няма нищо общо с капитан Дуум.

Мускулестата му ръка беше странно вцепенена.

— И аз съм на това мнение.

Луси вече хълцаше от смях.

— Ами ако адмиралът беше останал тук? Можете ли да си представите как щеше да възприеме тази сцена?

— Естествено, че си го представям.

Луси разбра, че Жерар изобщо не се беше развеселил от появата на маскирания, както нямаше да се развесели и баща й.

Очите под маската бяха присвити в тесни цепки, фактът, че този път по изключение гневът му не беше насочен срещу нея, беше толкова приятен, че тя не се притесни ни най-малко.

Гостите благодариха на новодошлия с учтиви ръкопляскания. Оркестърът поде военен марш, а момчетата на Хауъл отидоха да отгледат по-отблизо причудливия пират.

— Извинете ме. — Жерар се отдели от Луси. — Ще проверя дали домакинът ни няма нужда от помощ, за да изхвърли този тип.

Луси тръгна бавно след него и с учудване установи, че не беше много сигурна в краката си. Макар че валсът беше свършил, тя имаше чувството, че балната зала продължава да се върти. Май не беше наред с главата. Тя затисна с ръка устата си, за да скрие хихикането си.

— Ей, приятелчета! — изрева пиратът, когато момчетата го наобиколиха. — Чумата да ме тръшне, ако съм виждал други такива хубави деца от тази страна на Мадагаскар! Кой от вас ще се наеме пръв при мен?

Кристофър Хауъл вдигна плахо ръка.

— Аз, сър, ако нямате нищо против.

Силви също се беше приближила към братята си. Гилиън докопа един кичур от пиратската брада и моментално го пъхна в устата си.

Пиратът погъделичка момченцето по корема.

— Не си падам много по деца. Най-много за вечеря. — Той изпрати въздушна целувка на Силви и се поклони. — И за десерт едно хубаво момиче.

Силви се изчерви, докато братята й се превиваха от смях. Лорд Хауъл се опита да надзърне под изпокъсаната клапа на окото.

— Това си ти, Жоржи, признай си! Можеше спокойно да се появиш само с маска. Положил си толкова усилия само за да позабавляваш децата! Като че и без това не са достатъчно глезени!

Лейн, най-смелият от всички, едва навършил четиринадесет години, грабна един от старинните пистолети и погледна в дулото.

— Впечатляващо, татко! Готов съм да повярвам, че е истински. — Той се прицели в майка си.

Жерар изтръгна пистолета от ръката на момчето. Луси беше единствената, която не бе заблудена от усмивката му.

— Разбира се, че е истински. Иначе този жалък подлец нямаше да може да воюва срещу флотата на Негово величество.

Той заби дулото на пистолета в корема на непознатия и мнимият пират простена от болка.

Добродушната усмивка изчезна от лицето на лорд Хауъл. Беше познал Жерар. Той погледна загрижено към Луси, но тя му се усмихна в отговор и си каза, че на млади години приятелят на баща й без съмнение е бил много хубав мъж. Макар не и наполовина толкова красив като нейния охранител.

— Клермон? — попита лорд Хауъл, за да се увери в предположението си, и изпъна гръб. — Господи, тази нощ крие всевъзможни изненади!

— Още не сте видели всичко, сър. — Жерар направи кратък поклон. — Простете нахлуването ми, но реших, че най-практично е да се смеся с гостите и да не изпускам мис Сноу от поглед.

— Наистина ли е необходимо? Това е светско събитие и не мога да си представя, че нашата Луси е заплашена от сериозна опасност. Най-много да се спъне в някое от кучетата ми.

— Ще се изненадате много, сър, като разберете в какви опасности може да попадне нашата Луси.

В разговора се намеси пиратът.

— И аз съм на това мнение, сър. Момичето трябва да бъде пазено от негодници като мен. Постоянно съм на лов за красиви млади дами, които отвличам на кораба си. — Той хвърли съзаклятнически поглед към Силви и в зеленото му око блесна злоба.

Силви избухна в смях и лорд Хауъл се присъедини към нея, макар и малко нервно.

Запленена от играта, Луси се промъкна покрай Жерар, подръпна златната халка на ухото му и му намигна предизвикателно.

— И какво правите с отвлечените момичета, приятелю?

Пиратът се учуди на дръзкия въпрос не по-малко от Хауълови. Жерар улови ръката й и я стисна заповеднически.

— По-добре да оставим някои неща на фантазията, мис Сноу. Историите за подобни злодеяния не са предназначени за нежни уши като вашите. Аз съм професионалист. Аз ще разпитам този човек.

Той обърна Луси към Силви, замъкна пирата нагоре по стълбите и го бутна в една празна ниша.

— Какво ще го правите сега? — попита възбудено Кристофър. — Ще му ударите ли четиридесет удара с камшик, за да изтръгнете тайните му?

Жерар оголи зъби в заплашителна гримаса.

— Само ако окаже съпротива.

Лейди Хауъл вдигна лорнета си и тъжно поклати глава.

— Който и да е, този човек има отвратителен вкус и не разбира нищо от мода. Никога не бях виждала толкова зле маскиран пират.

Гостите скоро загубиха интерес към пирата, но Луси продължи да наблюдава случващото се между него и Жерар. Беше й трудно да се концентрира върху същественото. Вниманието й се задържаше все върху незначителни детайли. Червеникавият кичур, който се подаваше изпод шапката на пирата, зеленото око, огромният ръст. Младият мъж беше по-висок от Жерар, но раменете му не бяха така впечатляващо широки.

Пиратът през цялото време се усмихваше развеселено, но когато Жерар се върна при Луси, устните му бяха здраво стиснати.

— Приятел ли ви е? — попита тихо тя.

— Да, стар познат — отвърна кратко той.

— Учудващо е какви обществени връзки има един бивш куриер от Боу Стрийт — установи развеселено тя и хлъцна съвсем не като дама.

— Има още много неща, които ще ви учудят — отговори ядно той, хвана я за раменете и впи поглед в лицето й, сякаш искаше да го запомни завинаги. Отчаяната му хватка я отрезви.

В този момент на входа се появиха група мъже и разрушиха магията на мига помежду им. Водени от мъж, облечен само с фланелени долни гащи, с подуто синьо око, в залата нахлуха десетина слисани градинари. Гостите в един глас извикаха от ужас.

Пронизващият носов глас на водача им накара Луси да запуши ушите си.

— Той ме натика в храстите, само си представете! Като че съм някакъв боклук! А аз съм дук Манингтън, за бога! Член на горната камара. Този човек трябва да си получи заслуженото. Ще го натикам собственоръчно в Нюгейт още преди да е свършила нощта! — Пръстите му трепереха от възмущение. — Ето го! Тази маска ми струваше цял куп пари! Навсякъде бих я познал! Хванете го!

Бавно и спокойно, и все пак достатъчно бързо, за да не бъде заловен от собствените си градинари, лорд Хауъл свали маската си.

Манингтън се огледа объркано, като забеляза морето от маски в залата. Ала много скоро лицето му просветна.

— Ето го! Зад онази колона. Познах негодника!

Луси се изкиска развеселено.

— Сега пък избра викария!

Когато побеснелият херцог започна да обвинява гостуващите мъже един по един, в залата избухна истински хаос. Луси видя с ъгълчето на окото си как мнимият пират бързо се измъкна през една странична врата.

Жерар изведе Луси на терасата. Леденият въздух я задави и тя го погледна укорително. Стъпи на един наклонен камък и щеше да падне, ако придружителят й не я беше задържал. Двете им маскирани лица — неговото кораво и неумолимо, нейното сладко и несигурно — бяха само на сантиметри едно от друго.

Въздухът помежду им заблещука като напръскан със звезден прах. Луси вдигна глава и в очите й блесна учудване. Тя го пусна и се понесе в танцова стъпка по моравата.

— О, погледнете, Жерар! Не мога да си спомня кога за последен път в Лондон е валял сняг! Не е ли прекрасно?

Мъжът изобщо не забелязваше ситните снежинки, които се сипеха от черните облаци. Очите му бяха приковани в Луси, която беше разперила голите си ръце, сякаш искаше да прегърне целия свят, и улавяше снежинките с езика си. Дете, същинско дете!

— Вие сте прекрасна.

Като чу сериозния му глас, Луси отпусна ръце. Изведнъж усети студ и се разтрепери. Погледът му излъчваше топлина. Магнетична топлина, която я привлече към него.

Снежинки падаха по раменете и косата му. За да се увери, че този мъж действително беше невероятният й охранител, а не опасен чужденец, тя смъкна маската от лицето му.

На устните й изгря дяволита усмивка.

— Я виж ти, мистър Клермон, а аз си мислех, че без очилата сте сляп като прилеп!

Очите му потъмняха, но в ирисите им нямаше нито следа от циничния хумор, който Луси беше очаквала.

— Така е. Сляп съм за всичко освен за вас.

Той също свали маската й и лиши прекрасното й лице от единствената му защита. Знаеше, че играе нечестно, че подобна постъпка подхожда повече на уличните хлапета, към които беше принадлежал някога. Но сега беше по-важно да спечели играта, отколкото да се придържа към правилата.

Като видя нежността и копнежа в очите й, Жерар разбра, че трябваше да я отведе вкъщи. Далече от опасната му близост.

Той хвана ръката й и забърза навън. Двамата тичаха срещу вятъра и замръзналата трева под стъпките им скърцаше тревожно.

Луси избухна в смях. Късчета от спомен преминаха през главата й, но опиянена и превъзбудена, каквато беше, тя не можа да ги сглоби в мозайка.

Спряха едва на калдъръмената входна алея. Но каретата на Сноу не се виждаше никъде.

— Сигурно адмиралът я е взел — проговори задъхано Луси и притисна ръка към сърцето си. — Вероятно смята да ми я изпрати по-късно. — Като видя мрачното изражение на Жерар, тя добави: — Нали не сте си помислили, че би могъл да тръгне пеш?

— Ако да, само през водата — изръмжа сърдито той.

После я потегли към пустия файтон, който беше спрял от другата страна на алеята. Имаше още много време до края на бала и кочияшът сигурно играеше на зарове със слугите.

Двата кафяви коня, впрегнати във файтона, затропаха нервно с копита при приближаването на двамата непознати. От аристократичните им ноздри се издигаше пара.

— Тогава ще се задоволим с това. — Жерар се огледа бдително, но не видя жива душа. Улови Луси през кръста и я настани удобно на разкошната седалка.

Преди да е затворил вратичката, тя го заплаши с високо вдигнат пръст.

— Признайте, нагли човече! Вие сте непознатият, присвоил дрехите на бедничкия херцог и скъпата му маска! Веднага разбрах!

Той се улови за сърцето, като бе му бе нанесла смъртоносна рана.

— Подозирате мен? Човека, посветил целия си живот на запазването на реда и правото?

— Подозирам човека, който не се побоя да открадне чуждата карета, за да ме прибере вкъщи — обясни Луси с унищожителна логика.

— Само я взех назаем — поправи я с усмивка той. Очите й засвяткаха развеселено.

— Не съм сигурна дали мога да си позволя вашата компания, сър. Ами ако съблечете и моите дрехи?

В слабините му се надигна перверзното желание да я притисне върху дебелите възглавници на каретата и да направи точно това. От гърлото му се изтръгна първобитно ръмжене, което би накарало мнимия пират да побледнее от завист. Той сложи ръка на тила на Луси и привлече лицето й към своето, докато пълните й устни се озоваха само на сантиметър от неговите.

— Не ме предизвиквайте.

Той я бутна и тя падна на възглавниците. Луси се изкиска и краката й в леки обувчици се вдигнаха във въздуха, за да му разкрият голяма част от дантелената фуста и розовите копринени чорапи.

Жерар изохка и затръшна вратата на каретата. После опря трескавото си чело на стъклото и се запита кой дявол го беше накарал да налее в устата на добродетелната мис Сноу толкова много шампанско.

Докато чакаше дишането му да се успокои, той откри върху позлатената вратичка на каретата релеф на орел с широко разперени криле и отдолу гравирано името Манингтън. Същият херцогски герб, същата карета, която в онзи студен есенен ден беше прегазила бедняшкото дете и го беше оставила да лежи в калта.

Той отметна глава назад и от гърлото му излезе дрезгав смях. Явно беше предопределен да въздава справедливост и прокълнат никога да не я получава.

Докато пътуваха към Йона, Луси забавляваше охранителя си с куплети от „Момичето от Бънбъри, сладко като круша“, досъчинени от самата нея. Жерар много скоро заподозря, че Луси си съчиняваше стихчетата по време на самото пеене, и комично извъртя очи, когато от устата й излязоха няколко не особено прилични думички. Тя нямаше ни най-малка представа какво пееше и какъв ефект произвеждаше тъмният й алтов глас върху възбуденото му тяло. Не му оставаше нищо друго, освен да изплющи с юздите по гърбовете на конете, за да стигнат по-бързо.

С надеждата никой да не забележи „наетата“ кола или пък подопечната му млада дама Жерар спря в задния край на къщата и благодари на бога, когато установи, че навсякъде е пусто и тъмно. Ранното им завръщане от празненството, което обикновено продължаваше до зазоряване, щеше да бъде пълна изненада за прислугата.

Той отвори предпазливо вратичката, без да знае дали трябваше хубаво да напляска Луси, за да я отрезви, или да я нацелува, за да я направи още по-луда, отколкото и без това беше.

Когато Луси увисна на ръката му, той се спъна и в крайна сметка я намести в идеалната позиция за първото си намерение. Плесна я доста силно по дупето и остави ръката си върху възхитителната закръгленост. Луси зарита сърдито и копринената й рокля зашумоля изкусително.

— По дяволите, Луси, престанете да ритате! — изсъска той — повече от инстинкт за самосъхранение, отколкото от гняв.

Ръцете вече не се подчиняваха на волята му. Той усети как дясната се плъзна под полата й към края на чорапа, сякаш замисляше нещо лошо.

— Как смеете! — изпъшка Луси, когато той закрачи с тежки стъпки по моравата и я раздруса. — Баща ми никога не ме е пляскал така.

— А е трябвало. Всеки ден порция бой. И то солидна.

Тя понечи да отговори с достойнство, но избухна в смях.

— Не съм му давала повод да ме бие. Бях послушно момиче. Не смятате ли и вие, че съм най-послушното момиче на света, мистър Клермон?

— Безусловно — отговори той и пръстите му стигнаха до гладката гола кожа над чорапа.

— Докато танцувахме, най-големият брат на Силви ме научи на една нова песничка. Искате ли да я чуете?

— Не!

Луси невъзмутимо вдигна глава и запя:

Жерар стисна здраво зъби и продължи напред. Велики боже, как мразеше проклетия пират! Съжаляваше само, че не можеше да затиска устата на Луси и едновременно с това да бърка под полата й. При тази представа дланите му овлажняха и за малко да я изпусне на земята.

При наближаването им входната врата се отвори безшумно. Жерар спря, защото не искаше Луси да се появи в този недостоен вид пред някой ухилен лакей. Ала като забеляза Смити, въздъхна облекчено. Икономът вдигна високо свещта, която носеше, а с другата ръка загърна халата си.

Без да се стресне от необичайния начин, по който се придвижваше Луси, той проговори учтиво:

— Добър вечер, мистър Клермон, мис Луси. Сигурен съм, че сте се забавлявали добре.

— Да, до известна степен — отговори с усмивка Жерар. — Наложи се да си тръгнем преждевременно.

Смити изрече към поклащащото се дупе на Луси:

— Разумно решение, както изглежда, сър.

Луси се обърна да го види и Жерар й помогна, като се извъртя настрана.

— Тази вечер научих нова песен. Искаш ли да я чуеш, Смити? — попита съвсем сериозно тя.

Икономът сложи пръст на устните си.

— Може би утре сутринта, мис Луси. Тази вечер имам страшно главоболие.

Лицето му е наистина необичайно бледо, каза си Жерар. Линиите около очите му бяха като сенките в рисунките на Луси. Не можеше да не си зададе въпроса дали Смити страдаше от нещо много по-сериозно в сравнение с обикновеното главоболие.

— Бедният Смити — пошепна съчувствено Луси и намести нощната му шапка. — Бедният, добрият Смити…

Икономът остави свещника на близката масичка и протегна ръце.

— Ще позволите ли, сър?

За миг ръцете на Жерар се сключиха здраво около отпуснатия вързоп на рамото му. Досега не беше разбрал, че ще се наложи да я пусне, и болката беше ужасна.

Смити така и не разбра, че малко оставаше, и Жерар щеше да изчезне с Луси в нощта. Затова го дари с усмивка, в която имаше колкото дружелюбие, толкова и умора.

— Аз ще се погрижа за нея. Както винаги съм го правил.

Жерар пусна Луси в ръцете му. Икономът не беше особено едър, но я понесе, сякаш беше лека като перце. Луси се сгуши на гърдите му, готова да заспи.

Ръцете на Жерар увиснаха безсилно.

Когато Смити стигна до стълбата, Луси сънливо примигна над рамото му.

— Лека нощ, Жерар.

— Лека нощ, мишленце.

Лекото й махване разкъса сърцето му. Той й изпрати въздушна целувка за сбогом и изчезна в мрака, където му беше мястото.

Щом стигнаха пред вратата на спалнята й, Луси изу обувките си и ги хвърли на пода.

— Бях лошо момиче, Смити. Изпих три чаши шампанско. Шокиран ли си?

— Ужасно — отговори икономът с тон, който издаваше противното.

Без да си дава труд да я разсъблича, той просто я пъхна под завивката и бързо сложи няколко цепеници в камината. Изведнъж Луси усети прилив на тъга.

— Всъщност това няма никакво значение, нали?

Смити остави машата и се обърна към нея.

— Кое няма значение, мис Луси?

— Дали съм лоша или добра. Адмиралът никога няма да ме обикне, нали?

Смити се взираше замислено в огъня.

— Според мен той изобщо не е способен да обича. Вината не е у вас.

Луси гордо поклати глава.

— Мистър Клермон казва, че съм прекрасна.

Смити приседна на ръба на леглото. Той беше бавачката й, горещо обичаният приятел от детските дни. Първият й спомен беше усмихнатото му лице, наведено над люлката й. Тя го познаваше добре и разбираше какво мрази и кого обича.

— Вие харесвате много нашия мистър Клермон, нали?

Шампанското беше развързало устата й, но тя все пак не дръзна да произнесе думата гласно, а само кимна. Главата й беше толкова лека, че ако не внимаваше, щеше да се отдели от тялото.

— Ще се натъжите ли, ако той си отиде?

Обзе я страх и тя стисна ръката му.

— Какво става, Смити? Да не те е страх, че щом узнае за поведението ми тази вечер, адмиралът ще го отпрати? Нали няма да му кажеш нищо? Кълна ти се, че никога вече няма да се докосна до шампанското, само моля те, не му казвай нищо!

Той я зави грижливо и се усмихна окуражително.

— Тайната ви е скрита дълбоко в сърцето ми, мила. Хайде сега, заспивайте. Утре сутринта светът ще изглежда другояче.

Ръката му беше вече върху бравата, когато Луси пошепна едва чуто:

— Ти не умееш да лъжеш, Смити.

Той я дари с тъжна усмивка.

— Боя се, че съм много по-добър лъжец, отколкото подозирате.

Луси лежеше по гръб и се взираше в отраженията на пламъците, които танцуваха над леглото й. Загадъчните думи на Смити бяха прогонили опиянението от шампанското и в устата й остана само горчивина. Когато се замисли за възможното си бъдеще с Жерар, меланхолията й премина в униние.

Заминаването му нямаше да й донесе нищо ново. Животът й щеше да се върне в привичните стари рамки. Тя, Смити и адмиралът щяха да остареят заедно в тази къща и да подчиняват ден след ден на непоколебимата воля на баща й. Регламентираните минути щяха да станат вечност, пясъкът в неумолимия часовник на адмирала щеше да се отронва мъчително бавно, песъчинка по песъчинка.

Луси простена и скри лице във възглавницата, преследвана от призрачна мелодия — пулсиращите ноти на виенски валс. Тази нощ беше танцувала в обятията на мъжа, когото обичаше, и за първи път в живота си се бе почувствала млада и безгрижна.

Сега обаче се чувстваше прастара. Буквално усещаше как кожата й се отпуска, костите се сковават, а сърцето й се разпада на прах. Лежа така, потънала в мъката си, докато не чу неравните стъпки на баща си да изкачват стълбата.

Когато той наближи стаята й, тя затаи дъх, точно както правеше от детските си години. Деспотичното му възпитание беше подрязало крилете й, но упоритото й сърце така и не успя да се освободи от една точно определена детска фантазия.

Ако затвореше очи и се престореше, че спи, баща й щеше да влезе на пръсти в стаята и да се изправи пред леглото й. Щеше да помилва косата й, да я целуне по челото и да й каже, че тя е добро момиче и той се гордее с такава дъщеря. Тогава тя щеше да отвори очи и да полети в прегръдката му. Двамата щяха да се смеят и да плачат и най-после да съберат смелост да си кажат колко се обичат.

Луси се вкопчи като удавница в завивката. Ако татко дойде при мен, закле се тя, ще забравя Жерар завинаги. И ще стана най-послушната дъщеря на света, дъщерята от мечтите му.

В този миг пред стаята й се чу шум и тя се разтрепери с цялото си тяло.

— Проклятие! — изгърмя гласът на адмирала — зъл, грозен и малко завален. — Колко пъти съм казвал на тази малка глупачка да не хвърля нещата си по пода! Явно ще престане едва когато си счупя врата!

Луси не посмя да отвори очи, докато несигурните му крачки не се отдалечиха на безопасно разстояние. Някъде в къщата шумно се затвори врата.

По-рано Луси щеше да се свие на кълбо в леглото си и да плаче, докато заспи.

Днес тя стана спокойно от леглото и безшумно се измъкна навън.