Луси се препъваше по моравата и всяка от тромавите й крачки се отпечатваше върху тънката снежна покривка. Кръвта бучеше в ушите й, като че искаше да заглуши ехото от грубото отблъскване. Ледени снежинки бодяха лицето й и се топяха под топлите сълзи, които се стичаха по бузите й.
Тя не знаеше къде отива, докато не видя покрития със сняг силует на добрия стар дъб. Скри се под клоните, падна на колене и обгърна с ръце горната част на тялото си, докато студът хапеше голите й крайници.
Нощта нашепваше тайните си на скърцащите сухи клони. Луси се взираше в снежната пелена и чакаше да я обземе ожесточение, чакаше да изпита омраза. В същото време съзнаваше, че това щеше да бъде лъжа. Хълмовете, които се спускаха меко към реката, бяха прекрасни под тънката снежна покривка. Снежинките танцуваха и се въртяха във вихъра на ледения вятър. Луси потрепери. Светът беше толкова красив. Измамно красив. Като любовта.
Тя скри лице в ръцете си. Жерар не я искаше. И баща й не я искаше. Жерар я желаеше, както мъжете желаят жените, но никога нямаше да я обикне.
Толкова ли беше грозна, че никой не можеше да я обича? А след тази нощ вече нямаше да има и кой да я пази. Светлината в портиерската къщичка нямаше да гори до полунощ. На разсъмване никой нямаше да стои под стария дъб. Никой нямаше да пуска кълба синкав дим в лицето й или да я дразни, докато избухнеше в смях. След тази нощ присъствието на Жерар щеше да бъде само спомен, мъчително ехо от кратка интермедия в безцветния й живот.
Луси заби нокти в лактите си, приведе се напред и си заповяда да престане да плаче. Ала болката бе оставила сълзите зад себе си и я тласна в безмълвна агония. Лицето й беше сухо и безизразно, когато най-сетне го вдигна отново към мрачното небе.
Зад тъмните прозорци на библиотеката трепна светлинка. В гърлото й се надигна горчивина. Баща й нямаше време да каже лека нощ на единствената си дъщеря, но имаше достатъчно време да работи до разсъмване. Сигурно преработваше мемоарите си, като разкрасяваше геройствата, записани преди това от прилежната му дъщеря.
Тя се надигна и изпъна крехкия си гръб. Вятърът залепи тънката рокля за краката й и й напомни за нощта на борда на „Тиберий“, когато „Отмъщение“ изникна като призрак от мъглата. Жерар беше прав поне в едно. За нея беше по-добре да мечтае за онзи призрачен пират, вместо да обича мъж от плът и кръв.
Когато се запъти към къщата, стъпките й бяха решителни и целенасочени. Макар че Жерар си отиваше по свое желание, тя трябваше да бъде уверена, че не е бил прогонен от непоносимите изисквания на баща й. Нямаше ни най-малка представа как щеше да заговори по темата, след като нахлуеше в свещеното убежище на баща си, но нямаше да му позволи да я прогони. Никога вече нямаше да се крие в ъгъла и да ближе раните си от поредното отблъскване.
Тя се промъкна в къщата през страничния вход и мина през фоайето. Сенки забулваха многоъгълното помещение и поглъщаха тихия тропот от стъпките й по полирания паркет. Колко пъти красиво резбованото тиково дърво и беше препречвало пътя към живота на баща й? Беше необходимо съвсем малко, за да направи самотното дете щастливо. Едно подръпване на панделката, една мила усмивка, от време на време справедлив укор вместо леденостудените бури, които задушаваха в зародиш всеки порив към нежност.
Луси си спомни колко пъти се беше промъквала на пръсти и беше посягала към месинговата брава и буквално усети как се скова. Когато натисна бравата, ръката й затрепери издайнически.
Освен призрачното шептене на вятъра зад прозорците в неотоплената библиотека не се чуваше нито звук. Луси се огледа объркано. Пред шкафа се издигаше заплашителна сянка, чу се бързо поемане на дъх, пламна огънче и в миг угасна.
Луси направи няколко крачки към шкафа.
— Татко? — пошепна тя. И след малко: — Смити?
Може би някой от слугите беше решил да задигне малко шери, помисли си Луси, но тогава от сянката се отдели тъмна фигура и преодоля дистанцията помежду им с грациозността на гладен хищник.
Обзе я паника. Въпреки това в главата й отекна укорителният глас на адмирала:
„Ти не означаваш нищо за него, глупаво момиче. Той няма да дойде.“
Пренебрегвайки го, тя отвори уста да повика единствения човек, в чийто ръце беше намерила закрила, макар и само за кратко време.
„Жерар.“
Безмилостна ръка притисна устата й и задуши вика й. Непознатият я притисна до гърдите си и я отнесе до писалището на баща й. Безизходното положение почти й отне волята за съпротива и изостри сетивата й за онова чувство на изоставеност, с което се бореше от детските си дни.
Жерар нямаше да дойде. Нямаше да инсценира дръзка спасителна акция. Нямаше да прогони безликия демон от библиотеката, нито пък да избърше сълзите й.
Тя беше сама. Съвсем сама.
Горчивото прозрение й даде сили да се бори, изпълни я с отчаяната смелост на човек, който няма какво да губи. Тя се замята в ръцете на нападателя си, заудря го с юмруци, опита се да го ритне. Когато петата й улучи глезена му, той изохка от болка и й причини горчиво, макар и кратковременно задоволство.
Мъжът възседна махагоновото писалище на адмирала и двамата бяха силно раздрусани. Луси се възползва от падането, за да забие зъби в ръката, която стискаше устата й, и не спря, докато не усети металическия вкус на кръвта му.
Мъжът изруга и издърпа ръката си. Ала преди Луси да е успяла да изпищи, върху лицето и бе притиснато нещо влажно и силно миришещо. В първия момент тя повярва, че той смяташе да я задуши, за да я накаже за съпротивата й.
Отвратително сладникавата миризма запари очите и нахлу в дробовете й. Сковаността изчезна от крайниците й и краката престанаха да я държат. Светът около нея се завъртя и водовъртежът я погълна. По някое време усети, че нападателят бе разхлабил хватката си. Отчаяно търсейки нещо стабилно в света, загубил твърдостта си, Луси се обърна с лице към похитителя. Ръката й се притисна към тила му и се плъзна по яката като карикатура на любовна прегръдка. При допира до горещата му кожа скованите й стави се отпуснаха и тя успя да разтвори ризата му. Търсещите й пръсти напипаха белег от рана.
Белег, който можеше да бъде причинен само от ножче за писма с дръжка от слонова кост.
— Дуум… — изохка невярващо тя.
Още веднъж направи опит да се хване за нещо действително и събори обожавания пясъчен часовник на баща си от писалището.
Последното й усещане беше за сипещ се върху стъпалата й пясък. След това времето спря и тя не усети как силните ръце на Дуум спряха пропадането й към нищото.
— Смити!
Заповедническият рев на господаря наруши добре подреденото сутрешно спокойствие на дома. Онези слуги, които бяха служили на адмирала още преди пенсионирането му, се изпокриха по ъглите и се разтрепериха при спомена за кожените камшици, с които ги бяха налагали.
Лусиен Сноу се спусна по стълбата с необичайна бързина, стиснал бастуна си с такава сила, сякаш се готвеше да го стовари върху главата на първия изпречил се на пътя му. Беше побеснял от гняв и забрави за миг собствените си потребности.
— Какво е станало с този човек, дяволите да го вземат? Да не се е побъркал напълно? — изръмжа господарят на дома. — Смити! — изрева отново той и огледа пустото фоайе. — Къде ми е закуската?
Нямаше нито гоблени по стените, нито килими по пода, които биха могли да приглушат шума. Входната зала му отговори с глухо ехо и сякаш му даде да разбере, че в обичайното протичане на деня можеха да се очакват и други промени, не само липсата на закуска. Лусиен Сноу мразеше безредието. Когато не беше в състояние да контролира всяка дреболия, той се разтреперваше от нервност и се връщаше в детските дни, когато избягваше ударите на пияния си баща и мълчаливо понасяше укорите му, че от него никога няма да излезе свестен човек.
Той се запъти към отворената врата на библиотеката, зарадван, че можеше да излее гнева си върху недостойния, посмял да влезе неканен в свещеното му убежище.
Ала когато застана на прага, пред очите му се разкри невероятна гледка, която го вкамени.
Смити седеше по турски на пода пред писалището, заобиколен от парчета стъкла и купчинки пясък. Униформата му беше смачкана и мръсна.
— Велики боже, какво става, Смити? Не и пясъчния часовник! Първо онзи грубиян Клермон счупи любимия ми бюст, а сега и това! Предупреждавам ви, човече! Ще ви го удържа от заплатата, непременно ще го направя. Нося този пясъчен часовник още от дните, когато поех командата на кораба на Негово кралско величество…
Безсмислените движения, които икономът правеше с ръцете си, дотолкова объркаха адмирала, че той загуби нишката на мисълта си. Смити събираше пясъка на купчинки, но колкото и да стискаше ръце, той изтичаше между пръстите му и трябваше да започне отначало. Дланите му бяха целите на резки.
— Смити? — пошепна адмиралът, обзет от непонятен ужас.
Смити бе останал глух за рева на господаря си, но предпазливият шепот го накара да вдигне глава. Лицето му беше посивяло и остаряло.
Той примигна няколко пъти като дете, събудило се от лош сън.
— Няма я, сър. Той я отведе.
Когато икономът отново събра пясъка в шепата си и я стисна в юмрук, адмиралът политна напред и трябваше да се опре на бастуна си, за да не падне.