Крадец на сърца

27

— Капитане! Капитане! Лодката! Слава на светиите, лодката се връща!

Ликуващият вик на Там накара целия екипаж на „Отмъщение“ да се втурне като един към десния борд. Кевин въздъхна примирено и бързо подаде далекогледа на Жерар, преди да го е изтръгнал от ръцете му.

Жерар нервно приглади косата си и вдигна далекогледа към окото си. Когато слънцето започна бавното си спускане към хоризонта, над морето се надигна вятър и превърна задушливата хватка на горещината в топла прегръдка.

Жерар още не знаеше дали трябваше да празнува триумфа си или да оплаква предстоящата загуба. Не смееше да мисли за бъдещето и това беше правилно, защото без Луси за него нямаше живот. Всичко щеше да се обвие в мъгла, да стане сиво и студено като Северно море през зимата. Без съмнение тя щеше да го мрази през целия му живот и да проклина алчността му, защото я бе продал за трийсет сребърника и парче хартия. Наистина, каква горчиво-сладка победа!

Когато лодката наближи, моряците се развикаха въодушевено. Но много скоро замлъкнаха, защото курсът й беше повече от странен. Вместо да плава право към „Отмъщение“, малкият плавателен съд танцуваше върху засилващото се вълнение, носен в различни посоки от капризите на вятъра. Долният ръб на слънцето се опря в хоризонта и потопи морето в кървавооранжево сияние.

— Според мен лодката е празна, сър! Дигби не се вижда никъде!

Още преди обърканото съобщение на Там Жерар отпусна далекогледа и даде знак на Аполон. След това проследи с нарастваща загриженост как Аполон и Фидж спуснаха на вода втората лодка. Двамата налегнаха здраво веслата, за да стигнат до Дигби, преди течението да е отнесло лодката в открито море. Там слезе от наблюдателницата и мълчаливо се присъедини към вахтата.

Втората лодка влезе в сянката на „Аргонавт“ и почти изчезна. Опасността от жадните дула на корабните оръдия накара Жерар да потрепери, макар да беше уверен, че самодоволният адмирал иска да се наслади на първото си злодеяние, преди да нанесе разрушителния си удар. Аполон поддържаше курса на лодката, докато Фъдж хвърли въжето с опитна ръка и поведе малкия плавателен съд обратно към сигурното пристанище на кораба-майка.

На пода на лодката имаше нещо. Отдалеч приличаше на вързоп дрипи, но Жерар веднага разбра какво е.

Замаян от мъка, той затвори очи и ги отвори отново едва когато чу стъпките на Аполон на горната палуба. Кормчията стоеше точно зад него с тялото на Дигби на ръце като жертвен дар. Дръзките искри в очите на стария канонир бяха угаснали завинаги.

Пъдж свали очилата си, за да изтрие мъглата с яркочервената си кърпа. Там свали шапка и зашепна молитви. Кевин промърмори някакво проклятие, от което свадливият Дигби гордо би изпъчил гърди. Само капитанът остана напълно неподвижен като безжизненото бледо тяло в прегръдката на кормчията.

— Нож в корема — проговори най-сетне той и впи очи в сребърната дръжка. — Смъртта му не е била нито бърза, нито милостива.

Без дори да мигне, той откъсна хартията, закрепена под ножа. Моряците се приближиха, но той не задоволи любопитството им, защото вестта беше предназначена единствено за него.

Докато мачкаше посланието в шепата си, Жерар ясно видя пред духовния си взор самодоволната усмивка на адмирала. С хора от вашия занаят. Може би трябваше да се надсмее на мъжа, който с такава сила се беше вкопчил в почтената си фасада. Но Жерар бе загубил всяко чувство за хумор.

Когато морето угаси слънчевите лъчи, над вълните затанцуваха странни фигури. Жерар вече не се боеше от тъмнината. Днес я очакваше с особено нетърпение, за да се потопи в изкусителната й прегръдка. Той затвори очите на мъртвия Дигби с безкрайна нежност и си спомни как бе направил същото за майка си. Какво значение имаше още един мъртвец за душа, прокълната като неговата?

Когато вдигна глава, екипажът инстинктивно се отдръпна от застиналото му в грозна маска лице.

— Време е да покажа на морално превъзхождащия ме Сноу на какво е способен мъж с моя занаят.

Изпълнени с нетърпение да преодолеят безпомощността си след смъртта на Дигби и да й отговорят с дела, мъжете занимаха одобрително. Ала вместо да даде заповед за нападение, капитанът се запъти към стълбичката за каютите и всяка от крачките му излъчваше абсолютен авторитет.

Кевин беше единственият, който посмя да застане на пътя му.

Братята се погледнаха в очите.

— Не го прави — проговори тихо Кевин. — Не си струва.

Жерар присви очи и скри ръце зад гърба си. Никога не беше удрял Кевин, нямаше да го направи и сега.

— Махнете се от пътя ми, мистър — изсъска заплашително той. — Това е заповед.

Думите му улучиха Кевин по-силно и от най-страшния удар и той се отмести от пътя на брат си като пребито куче.

— Тъй вярно, капитане — заекна той и тракна с токове.

Жерар слезе с бързи стъпки по стълбичката към трюма. Там сенките никога не го преследваха, тъй като ставаше част от тях.

Когато се изправи пред капитанската каюта, Жерар не се забави с ключалки и резета, а отвори вратата с добре прицелен ритник.

Луси, която седеше на стол до прозорчето, вдигна глава и примигна насреща му, като че беше твърде замаяна, за да се развълнува особено от странния му начин да си осигури достъп до спалнята й. Тя бе прочела дневника на майка си в сгъстяващото се лавандуловосиньо на здрача и беше толкова потънала в миналото, че изобщо не разбра каква драма се беше разиграла точно пред прозорчето й.

Големите сиви очи бяха пълни с неизплакани сълзи. Жерар се въоръжи вътрешно срещу крехката й красота. Съчувствието му бе умряло заедно с Дигби.

За момента беше изразходвал гнева си. Той намести вратата в изкривените й панти и така създаде нещо като частна сфера за двамата. Луси се изправи, погледна го и притисна дневника към гърдите си. Жерар беше доволен от поведението й. Тя не беше като подлия си баща, който се криеше зад безименни маски и изпитваше детинска радост да тиранизира жени и да разпаря коремите на възрастни хора. Пред него стоеше жена, която го упрекваше строго винаги когато си го беше заслужил, все едно дали беше духнал тютюнев дим в лицето й, или й беше вързал очите, за да я целува до безсъзнание. Пред него стоеше противник, достоен за предстоящия двубой.

Когато Жерар излезе от сянката и застана пред нея, дневникът се изплъзна от изтръпналите й пръсти. Но Луси не се отдръпна, изпълнена с решителност да излезе срещу този мъж като равна. Когато лицето му изникна от мрака, тя пое шумно въздух. Чертите му вече не бяха красиви, а криеха неустоимото очарование на сатанинската красота, лишена от съчувствие и съвест.

Той взе лицето й между двете си ръце с измамна нежност, която изпълни сърцето й с неутолим копнеж.

— Само един писък, и целият ми екипаж ще се втурне да защитава добродетелта ви, мис Сноу. Как ви се струва тази перспектива?

— Имаше време, когато само един мой писък ви накара да се втурнете да защитавате добродетелта ми.

Ала прошката й за единствения грях, който не беше извършил, дойде твърде късно. Той притисна палци върху устните й и й даде да разбере, че не желае да му напомня за дните, когато беше нейният благороден рицар.

— Както изглежда, адмиралът не се интересува особено как ще си получа моето. Или от кого.

Луси не беше очаквала нищо друго. Тя сведе глава, но предателството на адмирала вече не беше в състояние да й навреди. Усети само леко пробождане, изпита тиха тъга заради всичките онези часове, през които беше желала неосъществими неща.

Също като Жерар тя беше изживяла досегашния си живот като пленница — деветнадесет дълги години. Робиня на капризите му, на самодоволството му, на егоистичната му решителност да я накара да плаща за греховете на майка си.

Но времето на покаяние бе приключило окончателно. Онова, което щеше да прави отсега нататък, щеше да бъде за самата нея. За нейното бъдеще. Тя отметна глава назад и събра цялата сила на волята си в надменния си поглед.

— Е, и? Значи дойдохте да ме опозорите, сър?

Той я пусна веднага, сякаш острите й думи го бяха опарили. Луси направи крачка назад. Знаеше, че това е само кратка пауза, не помилване.

— Никога не съм била прелъстявана от пират — продължи тя, съзнавайки, че в момента имаше предимство. — Как предлагате да процедираме? Искате ли да падна на колене и смирено да ви помоля да не ме лишавате от добродетелта ми?

— Звучи примамливо… като начало.

Луси потърка уморените си от четенето очи.

— А може би да припадна в леглото? — Тя го измери с дълъг поглед. — И да се събудя от припадъка едва след като сте се позабавлявали добре с безволното ми тяло?

Той кимна замислено.

— Отлична идея. Но бих предпочел да се събудите точно когато се забавлявам с вас, както си знам.

Тя примигна невинно насреща му.

— Надявам се, че не съм ви обидила. Мислех, че ще се зарадвате, ако изкажа и някои свои идеи. Може би трябва да се разпищя и да започна да ви ритам, за да ви дам възможност да ме повалите със сила?

Погледът на Жерар помрачня и изрази объркване и Луси едва не се изсмя тържествуващо.

— Какви ги дрънкате, по дяволите? В крайна сметка наистина ще се окаже, че сте морска вещица от Северно море! Нима искате да ме предизвикате към побой и убийство?

Луси отмахна един немирен кичур от челото си.

— Да ви предизвикам ли, защо? Нали вие сте духът на Северно море, врагът на всичко благородно и човешко? Само като се чуе името ви, и старите моряци и невинните момичета престават да дишат. Аз просто ви моля да се покажете достоен за славата си, сър. И да ми докажете, че сте негодник от класа.

Подигравателният тон на Луси беше в ярко противоречие с поведението й. Вместо да се отдръпне от коравото му, горещо тяло, тя се сгуши в него и притисна мекия си бюст към треперещите му гърди.

Беше го обвинила, че е играч. Но самата тя тъкмо се беше впуснала в най-рискованата игра на живота си. Надигна се на пръсти, докато устните й почти достигнаха неговите, и пошепна подканващо:

— Направете, каквото трябва, капитан Дуум.

Реакцията му беше напълно неочаквана. Лешниковокафявите очи засвяткаха от ревност. Пръстите му се вкопчиха в износената батиста на ризата й.

— Това ли искаш, Луси? Своя горещо обичан фантом? Капитан Дуум?

Тя поклати безпомощна глава и протегна ръка към лицето му. Но той сграбчи китката й и предотврати милувката.

— Кой искаш да те люби тази нощ, Луси? Аз? Или капитан Дуум?

— Ти — отговори с треперещ глас тя.

— А кой съм аз? — пошепна настойчиво той, сякаш отговорът й щеше да реши съдбата му.

Пръстите й предпазливо се вплетоха в неговите и разхлабиха хватката му. Тя притисна сплетените им ръце към бузата си, после към наболата му брада.

— Жерар — изрече тихо тя. И после още веднъж, толкова нежно, сякаш тонът й можеше да заличи всички страдания, които си бяха причинили: — О, Жерар…

Той беше парализиран от нежността в погледа й. От доброволното приемане на всичко, каквото е бил в миналото, каквото беше сега и каквото щеше да бъде. Чувстваше се, като че са му върнали нещо, загубено през тъмните, студени години във френския затвор край морето. Нещо, което не можеше да се определи така лесно като загубата на името, гордостта и дори на свободата. При първата им среща Луси му бе заявила, че душата е безсмъртна, но той не й беше повярвал истински. До днес.

Той взе ръката й, поднесе я към устните си и целуна всяко пръстче поотделно. Когато бавно сведе устни върху нейните, очите на Луси бяха овлажнели от щастие. Той беше дошъл при нея, за да подпечата проклятието си, но намери спасение в замайващия нектар на целувката й. Пое го дълбоко в себе си и рискът, който Луси поемаше с тази целувка, направи вкуса на нектара още по-изкусителен.

В секундата, когато устните на Жерар докоснаха устата й, Луси разбра какво беше липсвало в откраднатата целувка на Кевин. Нежност. Копнеж. Желание. Страстта им беше толкова силна, че тялото на Жерар се разтърси като от електрически ток. Луси си спомни с каква деликатност се беше отнесъл с нея в портиерската къщичка и отново бе трогната от безкористната сдържаност, която даваше всичко и не искаше нищо за себе си.

Тя сложи ръце на стройните му хълбоци и зарови лице в ризата му, защото трябваше да се скрие от погледа му, за да каже онова, което трябваше да каже.

— Не е нужно да губиш време да ме… да ме прелъстяваш. Знам, че чакаш това от шест години.

Той улови брадичката й и вдигна лицето й към своето. Очите му бяха сериозни и замислени.

— Чаках тридесет и една години. Чаках теб.

„Чаках теб.“ Не някоя пищна красавица, която умееше да се люби и щеше с радост да сложи край на недоброволното му въздържание. „Чаках теб.“ Нея, плахата, несръчна, неопитна Луси. Признанието му й вдъхна увереност и в сърцето й зазвуча мелодията на незабравимия виенски валс.

— Сигурен ли си?

Кривата му усмивка я улучи право в сърцето.

— Чаках цели шест години. Проклет да съм, ако сега се разбързам.

За да я увери в намерението си, той се отдели от нея и запали фенера. Меката светлина го озари и сърцето на Луси се сви от копнеж.

За първи път той не беше човекът, който се бои от тъмнината, а мъжът, който обичаше магията на светлината, която разкриваше възхитителните контури на женското тяло пред него. Той не искаше да дойде при нея през нощта като безлик фантом, а да види всичко, да проследи появата и засилването на насладата.

Когато започна да я съблича, Луси остана напълно неподвижна. Боеше се дори да диша, толкова я беше страх, че ще попречи на магията на ръцете му. Топлите му устни помилваха слепоочията й, пръстите му разрошиха косата й и развалиха дългите плитки. Той разтвори ризата на Там копче по копче, сякаш развързваше копринени панделки на скъпо бельо.

Ръката му се плъзна към колана на бричовете. Гърленият глас погъделичка чувствителното й ухо.

— Повече ми харесваше в моите бричове. Харесваше ми да си представям, че платът те гали там, където аз не можех. — Той я хвана за дупето и я стисна предизвикателно. — Тук например. — Другата му ръка се плъзна между бедрата й. — И тук. — Грубият плат се отри в краката й и я направи още по-чувствителна към докосването му. Тя се притисна до него и простена от наслада.

Ръцете на Жерар отново се плъзнаха по тялото й с такова внимание и нежност, че дрехите й сякаш се разтвориха във въздуха. Когато най-сетне остана гола пред него, хладният въздух в каютата помилва трескавата й кожа и втвърди зърната на гърдите й.

Когато и последната й дреха падна на пода, Жерар имаше всички основания да съжалява, че е дал обещание да не бърза. Красотата на гърдите й, розовите им връхчета бяха все още поносими. Можеше да понесе и тънката талия, и елегантната извивка на хълбоците. Ала когато бричовете на Там се хлъзнаха по стройните й крака и се свлякоха го глезените, той простена така, сякаш го бяха ударили.

Луси Сноу беше руса.

И то навсякъде.

Даже в най-безумните си фантазии по време на безсънните нощи в Йона не си беше представял това светло съвършенство. Неспособен да устои на русите кичурчета, той предпочете да не ги вижда, падна на колене и зарови лице между прекрасните й гърди.

Горещите му ръце и сърцераздирателният стон уплашиха Луси. Пръстите й се заровиха в къдравата коса на тила му.

— Добре ли си? Да не би да ти причиних болка? — попита разтревожено тя.

Той се засмя задавено и отвърна.

— Боя се, че съм смъртно ранен. — Когато устните му помилваха чувствителната кожа на корема й и слязоха надолу, тя се разтрепери. — Но това няма значение, щом ще умра в твоите обятия — добави с дрезгав смях той.

Тя го посрещна с готовност, когато горещите му устни започнаха да описват кръгове около гърдите й. Откъде й бе дошла глупавата мисъл, че езикът му ще я успокои? Той го плъзгаше с дяволска увереност по тръпнещата й плът, кръжеше около зърната, ближеше ги и ги хапеше, докато станаха корави като камъчета и тя изпита болка от сладкото мъчение. Когато се задоволи от твърдостта и влажния им блясък, той засмука неумолимо първо едното, после другото, докато бедрата й се сгърчиха в напразен опит да задушат огъня, който пулсираше в утробата й.

Когато започна да милва коленните й ямки, Луси рухна върху него и се настани в скута му, с което наруши равновесието му. Той я прегърна здраво и заговори напевно:

— Ето че голата, зачервена и толкова… почтена мис Сноу падна в недостойния ми скут. Погледна ли календара? Да не би да е вече Коледа?

— О, ти изобщо не заслужаваш подаръци. Защото през цялата година беше много лошо момче — пошепна тя, опряла устни в шията му, и се притисна към него, за да скрие, доколкото беше възможно, голото си тяло. Дрехите му раздразниха голата й кожа и тя простена от неудовлетворено желание.

— Аха, а ти се смяташ за добро момиче, така ли? Тогава няма смисъл да наказват и двама ни заради мен — отсече той, вдигна я високо във въздуха и я отнесе до леглото, което досега й беше изглеждало толкова грамадно и пусто. Сега, когато Жерар беше до нея, огромните мебели се изпълниха с чувствени обещания за лукс и сладостни преживявания. Когато се отпуснаха върху мекия матрак, тя нетърпеливо смъкна ризата от раменете му, жадуваща да усети вкуса на кожата му.

Устните й се плъзнаха по шията му, по ключицата и спряха за дълго върху извития белег, който му бе причинила със собствената си ръка. Тя въздъхна разкаяно и го целуна нежно.

— Не го прави — пошепна Жерар и вдигна лицето й. — Тогава заслужавах много по-страшно наказание от тази раничка. Нека бъдем благодарни, че не улучи.

— О, аз се прицелих съвсем точно — призна тя. — Не бих понесла да пронижа сърцето ти.

Той притисна ръката й към гърдите си и тя усети лудото туптене вътре.

— Никога нямаше да намериш сърцето ми, защото отдавна го бе откраднала.

Докато устните му лениво милваха нейните, Луси нетърпеливо разкопча последните две копчета на ризата му и я измъкна от колана. Той потърка гърдите си в подканващо мекия й бюст и късите, твърди косъмчета раздразниха допълнително чувствителните връхчета на гърдите й. Стоновете им се сляха.

Той пое съскащо въздух, когато Луси смело продължи надолу, спря за известно време на талията и очерта контурите на мускулестите му хълбоци. Тя се поколеба, когато стигна до колана на бричовете, но любопитството надделя и щеше да го разсъблече изцяло, ако Жерар не бе сграбчил китките й в паническа хватка.

— Не, ангеле мой, още не. Или всичките ми добри намерения ще идат по дяволите. Моля те, нека не изпробваме силата на волята ми.

Очевидно той не хранеше същите съмнения по отношение на нейната воля. Тя бе готова да се предаде още когато наболата му брада бе подраскала нежната кожа на корема й, но когато същото драскане се повтори и върху вътрешната страна на бедрата й, едва не полудя от желание.

Тя задърпа безпомощно косата му, разкъсвана от радостно очакване и страх.

— Моля те, недей! Не го прави с мен! Грешно е…

Топлите му ръце се плъзнаха между бедрата й и ги разтвориха.

— Трябва да го направя, любов моя. Нали ти ме помоли да те опозоря.

Това беше окончателната й капитулация. Под парещата горещина на устата и езика му съпротивата й се изпари. Той преодоля умело плахостта й и я понесе във водовъртежа на неописуеми плътски радости. Дълбокият стон, който се изтръгна от устата й, не беше неин, а на някаква непозната. Тя се устреми срещу него и за да я възнаградят, пръстите му продължиха това, което беше започнала устата, и проникнаха там, където езикът не можеше.

Тялото й се разтърси от сладостни тръпки, тя извика и рухна върху него. Жерар обгърна тръпнещото й тяло със силните си ръце и целуна сълзите по зачервените бузи. Тя го погледна учудено, защото не помнеше да е плакала.

Когато най-после я положи под себе си на леглото и смъкна панталона си, очите му я изгаряха като огън. Когато Луси пожела да удовлетвори любопитството си и рискува един нервен поглед, той бързо взе лицето й между ръцете си и я дари със замайваща, страстна целувка, която носеше вкуса на собственото й сладко отдаване.

Не беше нужно нищо повече. Нежността в погледа на Луси го лиши от последната капка самообладание. Той беше изразходвал цялата сила на волята си и вече не беше в състояние да сдържи каквото и да било обещание. Пропастта беше пред него. Чувстваше се така, сякаш щеше да се люби с жена не за пръв път след шест години, а за пръв път в живота си. С цялата жажда на момче и с неопитния, тромав, егоистичен глад на първия път.

Когато ръката разтвори бедрата й, за да провери готовността й, очите й овлажняха от желание. Жерар съзнаваше, че за малкото време, откакто се познаваха, й беше причинил твърде много болка. Не искаше да прибави към престъпленията си още едно, и то непростимо. Ала страхът му се оказа напразен. Тя беше готова за него като никоя жена досега. Луси буквално вибрираше от желание. Той простена и внимателно проникна във влажната й утроба.

Очите й се разшириха в израз на удоволствие и ужас, когато усети в себе си онова, което не бе могла да разгледа в детайли.

Той си забрани да се усмихне на очарователното й незнание, опря се на длани и застана над нея. Не устоя на изкушението и се погледна, за да проследи как бавно, но неотстъпно се потапяше във влажните руси кичурчета между бедрата й.

Когато я прониза остра болка, Луси извика уплашено. Усети, че той веднага спря като отблъснат на прага на рая.

— Няма нищо, мина ми — опита се да го успокои тя. — Наистина… харесва ми.

Мрачното му изражение издаде, че бе прозрял лъжата й.

— Не ти вярвам, мишленце. Изобщо не ти харесва. Но ти обещавам, не, кълна се, че много скоро ще ти хареса наистина.

За първи път, откакто се познаваха, Жерар Клермон щеше да удържи на думата си.

За учудване на Луси той се отдръпна малко назад. Тя си мислеше, че това ще й донесе облекчение, но усети само изнервяща празнота, която умоляваше да бъде запълнена. Затова уви крака около хълбоците му и се притисна към него. Но той се отдръпна още малко назад и тя изплака от разочарование.

— О, моля те — прошепна задавено.

Не можеше да му се разсърди за триумфалната усмивка.

— Както желаете, мис Сноу. Аз живея, за да ви бъда в услуга.

И как само й услужи. Заби се дълбоко в нея с мощен тласък и пошепна с пресекващ глас:

— Така по-добре ли е?

Мечтателната усмивка на Луси беше достатъчен отговор. Още от самото начало беше заподозрял страстта, която се криеше под хладната фасада, и Луси не го разочарова. Когато нахлу още по-дълбоко в нея, тя се нагоди съвсем естествено към ритмичните му движения.

Той отметна глава назад и стисна здраво зъби, за да забави екстаза.

— Боже господи, Луси — изохка той, — знаеш ли всъщност какво правиш?

Луси усети, че зад търпеливата фасада на Жерар дебнеше нещо — склонност към насилие, която обаче нямаше нищо общо с бруталността, а идваше от сърцето на дълго гладувал мъж. Тя се побоя от интензивността на това насилие, но беше готова да му направи подарък, по-голям от невинността си: позволението да загуби контрол и да задоволи егоистичните си инстинкти с нейното покорно тяло.

През миналите седмици тя беше опознала характера му много по-добре, отколкото беше склонен да й позволи. Той беше човек, който се грижеше за другите. Грижеше се за екипажа си, за брат си и — макар че никога нямаше да го признае — за нея. Крайно време беше някой да се погрижи и за него.

Тя приближи лицето му към своето и проговори решително:

— Не се въздържай. Не и с мен. Не искам никога да се въздържаш, когато си с мен. Искам от теб всичко, което можеш да ми дадеш.

Тази нежна подкана беше повече, отколкото Жерар можеше да понесе. Тя отвори всички шлюзове пред хаоса на чувствата му. Желанието избликна с неудържима сила, тъмна, примитивна и почти зверска. Той престана да мисли, превърна се в твар, следваща единствено инстинктите си. Инстинкти, които толкова дълго си беше отказвал, че им бяха необходими само няколко думи, за да се освободят от контрол.

С последните остатъци от здрав разум той намести бедрата й, за да е сигурен, че жадните, дълбоки тласъци ще стимулират онази чувствителна перла, скрита между лененорусите кичурчета.

Луси затвори очи и изложи тялото си на пламтящата страст, докато Жерар й даваше всичко, на което беше способен. И още повече. Той я отведе бързо до безумния екстаз. Не знаеше милост. Когато Луси беше готова да повярва, че тялото й няма да понесе толкова силни чувства, той сложи ръце на седалището й, вдигна я към себе си и се заби толкова дълбоко в нея, че тя усети биенето на сърцето му, сякаш беше нейното. От гърлото и се изтръгна тих, накъсан вик, след което звездното небе в сърцето й се разпръсна на хиляди искри.

Оргазмът на Луси беше спасението на Жерар. Той му остави време да й се наслади. Стана точно както се беше опасявал — той стигна много бързо до края, но този край продължи цяла сладка вечност. Зашеметяващите спазми на Луси поеха в себе си всяка сладостна капка.

Той рухна безсилно върху нея.

— Причиних ли ти болка? — попита след малко той, все още дишайки тежко.

— Боя се, че съм смъртно ранена. Но не ме е грижа, като знам, че ще умра в твоите ръце — пошепна задъхано тя.

Тя се опита да се отдели от него, но той я задържа.

— О, не, още не съм свършил с теб. — Този път в момчешката му усмивка нямаше и следа от цинизъм. — По дяволите, та аз изобщо не съм започнал.

Той завладя устните й в целувка, която изразяваше цялата нежност, на която беше способен.

Горещите му устни помилваха ухото й и Луси се намръщи.

— Чу ли това, Жерар? Гърми.

— Глупости — промърмори той и загриза крайчето на ухото й. — Сърцето ми бие.

Когато езикът му се плъзна в ушната мида, Луси застена от удоволствие, затвори очи и се наслади на тръпките, които се разнасяха по тялото й.

— Освен това видях светкавица.

— Ласкаеш ме, любов моя. Я да видим, може би ще накарам и небесните тръби да зазвучат.

И той щеше да успее, ако изведнъж целият кораб не се бе разтресъл, сякаш ударен от огромен юмрук. „Отмъщение“ се залюля и двамата се търколиха на пода заедно с възглавниците и завивката.

— Този кучи син! — Моментално отрезвял, Жерар скочи, нахлузи бричовете си и отиде до прозорчето.

Следващият трясък прозвуча още по-ясно и по-злокобно от гръмотевица. Оръдията на „Аргонавт“ бълваха пламтящооранжеви огнени кълба. „Отмъщение“ направи рязък завой надясно и принуди Жерар да се залови за стената, за да не падне.

— Този проклет кучи син! — повтори той, този път много по-лично. — Що за чудовище е този тип, та заповядва да стрелят по собствената му дъщеря? Може ли такъв човек да бъде баща?

Звук, много по-необикновен от трясъка на оръдията, го накара да се обърне. Луси затискаше устата си с ръка, но кискането и проникваше между пръстите. Тя беше толкова прекрасна с розовата си кожа и разбърканите кичури около лицето, че Жерар изпита дива болка. Шеговитата й забележка, че иска да умре в неговите обятия, в крайна сметка можеше да се превърне в истина.

— Толкова съжалявам — пошепна задъхано тя, без да престава да се смее. — Не знам какво ме прихвана. Обикновено не съм толкова истерична.

Паническият му страх, че може да изгуби Луси в тази битка, му отне търпението, което би проявил в други подобни случаи. Той падна на колене и я хвана за раменете.

— Ти не разбра ли какво става тук? Този жалък кучи син… — Той млъкна и се опита да овладее паниката си, за да не я обиди. — Баща ти стреля по нас!

Ужасът му нарасна, когато Луси отметна глава назад и избухна в такъв луд смях, че очите й се насълзиха.

— Точно там е работата. Ти още ли не разбираш? Този „жалък кучи син“ не ми е баща!