Крадец на сърца

21

На следващата сутрин Луси се събуди от необичайните звуци на великолепен френски шансон във веселия ритъм на Южните морета.

Тя отвори очи и видя огромния кормчия с пълна табла в ръце.

— Закуска ли ми носите? — попита сънено тя и разтърка очи.

— Обед, мис — поправи я меко той. — Преди половин час часовникът удари дванадесет.

Дванадесет! Луси скочи от леглото, ужасена от продължителното безделие. В следващия миг се сети, че повече никой нямаше да планира деня й до последната минута и да й се кара за мързела. Отпусна се отново върху мекия дюшек, протегна се сладостно и се прозина като котка. Аполон й кимна окуражително и излезе от каютата, като си подсвиркваше.

Луси спря насред прозявката, защото се сети какво беше сънувала. В съня й Жерар — нейният Жерар — я завиваше с любов и нежно притискаше устни към нейните. Тя се огледа и едва сега забеляза, че наистина беше завита с копринената покривка.

Сухият разум веднага отхвърли прекрасната представа. Тя самата се беше завила насън, защото и беше станало студено. Сънят беше плод на неосъществими надежди. Ала мъчителното пробождане в сърцето не можеше да бъде прогонено от цялата логика на света.

Аполон влезе отново в каютата, понесъл огромен сандък, обкован с месинг.

— Капитанът ви го изпраща, мис.

Луси седна в леглото и ритъмът на сърцето й се ускори. Не Жерар, а капитанът. Всемогъщият господар на кораба, който щеше да определи съдбата й.

Тя скочи от леглото и застана пред сандъка, опитвайки се да скрие любопитството си. Ала опитът й да изглежда равнодушна претърпя пълен провал.

— Какво е това? Отрязаните глави на досегашните му затворници?

Вече знаеше, че Аполон не е особено разговорлив. И сега той само я изгледа укорително, след което отвори сандъка и извади голям вързоп, увит в копринено платно. Отвори го, разтърси коприната и пред очите на Луси се появи най-прекрасната рокля, която някога беше виждала.

Изненадата и възхищението бяха толкова силни, че тя едва не извика. Беше готова да се закълне, че е чужда на примитивната женска суетност, но сега бе обзета от дива жажда да пипне невероятната турскосиня коприна, обточена с кремава дантела. Корсажът на роклята беше обшит с перли, а богатите му дипли, отдаван излезли от мода, сякаш се подиграваха с добродетелно белите, ушити по класически гръцки образец одежди, които беше носила досега.

— Велики боже! — пошепна страхопочтително тя. — Каква прекрасна рокля…

Аполон се усмихна и протегна роклята към нея. Любопитните й пръсти се плъзнаха по мъничките седефени копчета на ръкава.

— Позволявате ли? — попита плахо тя.

Той сложи роклята в ръцете й и Луси веднага я вдигна към гърдите си, за да види дали ще й стане.

Удоволствието премина също така бързо, както се беше появило. Огромната пола не само скриваше изцяло краката й, но и се влачеше по пода. Очевидно роклята е била шита за дама, много по-едра от нея — и най-вече с по-разкошни форми, ако се съдеше по-корсажа.

„Чувал съм, че Дуум предпочита жени, които имат достатъчно плът по костите си…“

Думите на Жерар отекнаха подигравателно в ушите й. Какво си беше въобразила? Че той не е пожалил усилия и пари, за да й приготви гардероб, преди да я отвлече? Тя огледа намръщено препълнения сандък. Очевидно това бяха забравените дрехи на другите жени, които бяха „гостували“ на борда на „Отмъщение“. И ако можеха да й кажат нещо за типа жени, които той очевидно предпочиташе, тя изобщо не влизаше в сметката.

Луси се погледна и изпита болка. В износените мъжки дрехи изглеждам като скитница, каза си унило тя. Но в следващата минута вирна упорито брадичка и пусна великолепната рокля на пода.

— Моля ви, предайте на капитана, че собствените ми дрехи са напълно достатъчни. Няма да обличам роклите на бившите му уличници.

Аполо изглеждаше толкова съкрушен, че Луси изпита угризения на съвестта. Той отвори уста да обясни нещо, но бързо се отказа, сякаш се боеше да не влоши положението.

Наранената гордост възпламени гнева й.

— Освен това можете да кажете на капитана, че в никакъв случай няма да ме подкупи с тези красиви дрехи и да купи сътрудничеството ми. Би трябвало да ме познава по-добре. Независимо какво си мисли за мен, аз не съм страхливо мишле, което може да бъде подмамено към свободата с парченце сирене.

Аполон сгъна внимателно роклята и я прибра в сандъка.

— Е, добре, мис, ще предам отговора ви на капитана.

— Сърдечно ви благодаря, сър — отговори Луси. Беше малко смешно да направи реверанс в мъжки панталон, но се надяваше да й е останало достатъчно достойнство, за да си позволи този великодушен жест.

Аполон хлопна капака, грабна сандъка и излезе с такава бързина, като че беше забравил да постави някое платно или нещо жизнено необходимо. Луси се помоли той да забрави да заключи вратата, но скърцането на ключа и спускането на резето й показаха, че надеждата й е била напразна.

Избликът на чувства изостря глада, каза си тя и седна на масата. Освен това трябваше да събере сили за предстоящия сблъсък с капитан Дуум.

Тя дръпна салфетката от таблата и извика ядосано, защото пред нея имаше голяма кана мляко и парче хубаво сирене.

Жерар наистина не обсебваше времето й, както правеше обикновено адмиралът. Всяка сутрин, когато й носеше закуската, Аполон се осведомяваше любезно за състоянието й от името на капитана, но самият той изобщо не се мяркаше. Като че ли не искаше да я вижда.

Луси беше принудена да прекарва дните си затворена в каютата, която сякаш се смаляваше с всеки ден. Тя скучаеше неописуемо и продължаваше да спи свита на кълбо в единия край на огромното легло.

През прозореца не се виждаше нищо, освен безкрайно море, и тя не можеше да се ориентира накъде плаваха. Нито да види някакъв шанс за спасение. Досега не се беше открила нито една възможност за бягство. Аполон никога не забравяше да заключи вратата и тя всеки път потреперваше нервно при скърцането на ключа в ключалката и падането на резето. Вече започваше да губи търпение, колкото и упорито да си повтаряше, че няма да спечели нищо, ако се отнася зле с негъра. Грубите й думи бяха като капки вода върху черната му кожа. Той и Смити можеха да бъдат братя, каза си тя в пристъп на горчивина.

На третия ден й стана толкова скучно, че реши да внесе малко ред в хаоса, който сама беше създала. Вдигна книгата от пода и изведнъж изпита любопитство да разбере какви неща четеше мъж като Жерар Клермон.

Разгледа възхитено красивата подвързия и прокара пръсти по фината мароканска кожа. „Капитан Сингълтън“ от Даниел Дефо. След кратък преглед разбра, че това беше роман, написан като автобиография на скандално известния пират.

Устните й се опънаха в крива усмивка. Адмиралът много обичаше да се подиграва с подобни четива. Според него нещата, които не се бяха случили в действителност, не заслужаваха никакво внимание. Ала колкото повече задълбаваше в спомените, толкова по-тъжно й ставаше. Адмиралът се подиграваше с още много неща — включително и с дъщеря си, — и се наслаждаваше на унижението й. Решена да му се противопостави, тя се настани по турски на пода и започна да чете.

След около четири часа, когато Аполон й донесе обяда, тя продължаваше да седи на пода. Дъвчейки с отсъстващ вид сухите бисквити и маринованото месо, тя продължи да прелиства страниците. Без да иска, бе намерила между страниците на книгата тъкмо онова, което търсеше — възможност за бягство. Часовете летяха, но тя продължаваше да придружава пиратския капитан във вълнуващите му приключения в най-екзотичните кътчета на света.

На следващата сутрин тя бе прочела книгата и я затвори с меланхолична, но доволно въздишка. Остави я внимателно на отреденото й място на лавицата и прегледа редицата от подвързани атласи с морски карти, докато намери още два романа на Дефо.

Погълна втория и вече беше стигнала до средата на третия, когато Аполон се появи с вечерята. Като го видя, тя остави книгата настрана, внимавайки да не смачка крехките страници. Веднага й беше направило впечатление, че в представите й героите на Дефо придобиваха чертите на Жерар Клермон. Ала най-новото му превъплъщение в образа на благородния корабокрушенец на име Робинзон Крузо с Аполон в ролята на верния Петкан не можеше да бъде понесено на гладен стомах.

Докато Аполон нареждаше масата, тя го следеше с новопробудило се любопитство. Романтичните истории на Дефо бяха събудили интереса й към хората и към онова, което ги подтикваше да тръгнат по един или по друг път. Както обикновено, Аполон беше бос и Луси отново видя грозните белези на глезените му.

Когато той се накани да си върви, тя скочи.

— Стойте! — Разбрала колко заповеднически прозвуча думата, тя се поправи с несигурна усмивка: — Моля ви, останете малко с мен. Хайде да вечеряме заедно. Толкова съм… самотна. — Едва когато произнесе думата, тя разбра, че това беше най-точното определение за състоянието й.

Аполон се поколеба, но накрая я изненада със съвършен поклон.

— Чувствам се почетен и приемам с удоволствие великодушната ви покана, мис.

Той се намести в стола насреща й и Луси побърза да раздели яденето на две половини. Можеше само да си представи колко шокиран щеше да бъде баща й, ако я видеше да дели хляба си с мъж, който той би нарекъл дивак. Въодушевена от тази мисъл, тя се засмя.

Дяволитата усмивка на домакинята беше откровение за Аполон. За първи път, откакто беше върнала сандъка на капитана, тя изглеждаше в добро настроение. Както му бе наредено, той предаде думите й на капитана и Жерар избухна в такъв смях, че трябваше да бърше сълзите от очите си.

— Откъде идвате, Аполон? — попита Луси. Неочакваният въпрос му подейства като удар. До днес тя не проявяваше интерес към нищо и към никого около себе си, само се оплакваше от пленничеството си. Може би просто й липсваше утешителният звук на човешкия глас. Аполон знаеше много добре колко страшна можеше да бъде безкрайната тишина.

— Произхождам от един клан на племето зулу — отговори той, разчупи сухата бисквита и я натопи в рядката супа от вода и брашно, която трябваше да послужи като сос за печеното. — Когато навърших деветнадесет години, бях отведен от дома си и закаран в Санто Доминго, където ме купи един френски плантатор.

Гласът на Аполон беше мелодичен и дълбок, глас на роден разказвач. Прецизната артикулация й показа, че беше учил усърдно английския език и го обичаше. Забравила да яде, Луси се опря на ръцете си и се приготви да слуша.

— Господарят беше добър човек, просветен човек. Вместо да ме прати на полето, той започна да ме учи. Научих се да чета и да пиша на френски, латински и английски. Той ми показа как да се държа като джентълмен и ми разказа много неща за изкуството и философията. — Аполон се усмихна на спомена. — Най-много обичаше да говори за Русо и за Христос. „Човекът е роден свободен, а навсякъде го оковават във вериги.“

По гърба на Луси полазиха студени тръпки. Аполон беше цитирал думите, подготвили почвата на френската революция.

— Но след като този Христос, когото според господаря трябваше да почитам като бог, е умрял, за да освободи хората, защо тогава аз не бях свободен? В крайна сметка той трябваше да се съгласи с аргументите ми. — Лицето му потъмня. — За съжаление прозрението дойде твърде късно. Преди да е успял да помоли губернатора да ме освободи, избухна робско въстание. Господарят бе убит от един от полските работници на съседа ни. Умря в ръцете ми.

Луси го слушаше с дълбоко внимание.

— Имахте ли друг избор, освен да се присъедините към въстаниците?

Аполон поклати глава.

— Знаех от господаря си, че насилието може да роди само насилие.

Странна философия за пират, каза си Луси, но премълча мнението си.

— Въстанието беше удавено в кръв. Заловиха ме и ме затвориха. Местните властници се бояха от мен — защото съм толкова едър и защото съм образован. Също по тези причини робите ме обожаваха. Губернаторът беше готов да ме обеси заедно с другите пленници, но се уплаши, че ще ме превърне в мъченик и ще предизвика ново въстание, още по-кърваво от предишното. Затова ме затвориха, надявайки се, че светът скоро ще ме забрави.

— И забрави ли ви? — попита тихо Луси.

Мъжът кимна без следа от самосъжаление в тъмните очи.

— Да, докато се появи той.

Луси изобщо не попита кой беше „той“. Лудо биещото сърце й го подсказа. Не биваше да рискува презрението й към похитителя да намалее чувствително. Но вече беше твърде късно.

Около устните на Аполон заигра горчива усмивка.

— Смехът му беше първият човешки смях, който чух след пет години затворничество. Беше като музика, балсам за душата.

Луси отмести чинията си, спомнила си как чу за първи път онзи неустоим смях, който и днес я преследваше в сънищата й.

— Веднага ли го харесахте? — попита смутено тя. Аполон избухна в смях.

— О, не, намразих го, кучия му син!

Луси зяпна шокирано.

— Какво казахте?

— Цели пет години се бях хранил от горчивината и ожесточението си. Освен това той беше бял, също като хората, които ме бяха затворили. И не само това, ами непрекъснато говореше. Казах му да си затвори устата и да ме остави на мира, или ще го удуша с веригите си, докато спи.

Луси разтърси глава и си спомни колко пъти се беше изкушавала да направи същото. Веднага разбра дилемата на Аполон.

— Но това не помогна, нали?

— Не. Той продължи да дрънка, да ме омайва с приказките си, да ме провокира. Докато накрая и аз се разприказвах, за да не слушам повече дяволския му глас. Жаждата му за знания беше по-голяма дори от моята. И той не беше посещавал истинско училище. Можеше да чете атласи и списъци със стоки. Пишеше достатъчно добре, за да води капитанския дневник. Но иначе не знаеше нищо. Имаше невероятен талант за езици и само след няколко месеца вече си бъбрехме на френски, а нерядко и на диалекта на племето ми.

Меланхолия затъмни погледа му.

— Въпреки положението, в което се намирахме, той полагаше огромни усилия да говори, да се смее. Много време мина, докато му затвориха устата.

Луси се мразеше за заливащото я съчувствие.

— Предполагам, че е планирал някакво чудодейно бягство. Нещо рисковано, оригинално. Земетресение, тръбите на Йерихон или някоя подобна глупост.

Аполон поклати глава.

— Бягството ни няма нищо общо с божията намеса. — Загадъчната му усмивка й показа, че нямаше смисъл да разпитва за подробности.

Любопитството й растеше. Много добре разбираше, че затворничеството беше сближило двамата толкова различни мъже по-силно от кръвна връзка. Но това още не обясняваше защо този величествен негър със склонност към пацифизъм и любов към френската философия беше приел да служи на борда на един пиратски кораб.

— На света сигурно няма място за човек с вашето… — възмутена от нетактичността си, тя побърза да се поправи — с вашето образование. Предполагам, че не сте имали друг избор, освен да се съберете с мистър Клермон.

Аполон вдигна вежди, като че Луси му задаваше гатанки.

— Той е моят капитан. Готов съм да го следвам навсякъде.

Луси сведе глава. Категоричното му заявление я засрами, безусловната му лоялност я разтревожи. Много й се искаше да попита коя е причината за тази преданост, но Аполон явно беше решен да не издава тайните си. Вечерята завърши в пълно мълчание.

През следващите дни Луси съжали горчиво за откровения разговор с Аполон.

Тя прочете всички романи на Дефо и съдържанието им се обърка в главата й. Непрекъснато си представяше Жерар прикован като животно за стената, слънчевата усмивка заменена с горчиво примирение, блестящите очи забулени от отчаяние и безнадеждност. Отсъствието му я предизвикваше. Натрапчиви образи я преследваха в мислите, в сърцето, в съня.

Една нощ той дойде при нея, докато спеше, лицето му беше тъмно и мрачно в сенките и трудно различимо, но много скоро просветна в онази неустоима усмивка. Тя се събуди с мокри от сълзи бузи, обгърнала с ръце собственото си тяло — карикатура на прегръдка, която не можеше да премахне изпълнената с копнеж самота.

Тя прекара остатъка от нощта в неспокойно мятане в леглото, без да мисли за смачканата копринена покривка. Трябваше да избяга, докато все още можеше да крие чувствата си под дебелите пластове гняв и наранена гордост.

На следващата сутрин тя се събуди от неспокоен сън и намери каютата огряна от млечна слънчева светлина. През прозореца се виждаше тесен къс земя.

Когато Аполон влезе със закуската, Луси стоеше пред гардероба с ръце на гърба и се усмихваше невинно.

— Добро утро, Аполон.

— Добро утро, мис.

Той се обърна с гръб към нея, отмести настрана огромния атлас и постави таблата върху масата. Луси се промъкна на пръсти зад него и бавно вдигна дясната си ръка, в която стискаше пълна бутилка. Сърцето й биеше до пръсване от нервност и угризения на съвестта.

— На ваше място аз не бих направил това, мис. В бутилката е любимото бренди на капитана — проговори любезно Аполон, без да се обърне.

Слисана, Луси изпусна бутилката. В същото време изпита безкрайно облекчение, че не й се беше наложило да я стовари върху главата на черния великан.

Вторият й опит за бягство също се провали. Тъй като не й хрумна нищо по-добро, тя изчака на вратата, докато Аполон влезе, и се втурна да бяга. Едва прекрачила прага, той я хвана за яката и я прибра обратно в каютата. Остатъкът от деня премина в мрачно мълчание. Аполон обаче изглеждаше както винаги.

На следващата сутрин тя реши да му даде почивка. Когато настъпи нощта, се качи на един стол до вратата. Щом Аполон влезе, метна върху главата му една от фустите си и докато той се бореше с хлъзгавата материя, се промуши между краката му и успя да се измъкне навън.

Беше само въпрос на време, докато Аполон я настигне, затова Луси зави по най-близкия коридор и устоя на изкушението да се огледа през рамо за преследвача си. Не беше мислила какво следваше да направи, ако бягството й успееше, но беше решена да се справи по най-добрия начин. Трябваше да стигне до склада с мунициите, защото в случай на конфронтация това беше идеалното място.

Никога не беше попадала в толкова странен кораб. Даже в лабиринтите на лорд Хауъл нямаше такива завои и отклонения. Твърде късно разбра, че беше избрала път, който я отведе дълбоко в трюма на шхуната. Последното й спасение бяха оскъдно светещите лампи на всеки завой. Тя потрепери при мисълта, че беше пленница в тази паяжина от сухо дърво, обгърната от дълбок мрак и воня на море.

Спря за малко, за да си поеме дъх, и притисна ръка към лудо биещото си сърце. Все още не чуваше стъпките на преследвача си, само корабът скърцаше тайнствено, докато си пробиваше път през бурните вълни.

Единствената обкована в желязо врата я примами към другата страна на коридора. Знаейки, че бягството е невъзможно, тя реши да се барикадира някъде, докато Дуум изрази готовност да преговаря. Докосна хладната брава с треперещи пръсти, ала точно в този момент си спомни грозното предупреждение на Жерар за навиците на екипажа му и се отдръпна като опарена.

— Я не ставай смешна — скара се на себе си тя. — Той само целеше да те сплаши.

Много й се искаше вратата да е заключена, но тя се отвори при първото натискане. Помещението тънеше в мрак, но онова, което й разкриха падащите отвън светлини, беше достатъчно да я уплаши до смърт.

Без да иска, Луси изпищя. Тъмната стая беше мечтата на всеки велик инквизитор. Огромна маса за мъчения, по стената накачени кожени камшици, три чифта ръждясали белезници, забити в стената, и няколко сложни конструкции от дърво и желязо. Луси си припомни романите на мистър Дефо и веднага разбра за какво бяха предназначени.

Над цялата тази ужасяваща машинария властваше една желязна дева, чието красиво лице беше застинало в злобна маска. Луси беше готова да се закълне, че неподвижните очи бяха впити в нейните.

— Мис! — Гласът на Аполон отекна като гръм.

Луси затвори с трясък вратата на тайнствената стая. Аполон застана пред нея и този път в погледа му имаше нещо повече от укор.

Тя се опита да придаде малко безгрижие на гласа си.

— Какво става, Аполон? Да не би капитанът ви да крие скелети в шкафа си?

— Би могло да се каже и така.

Мъжът въздъхна тежко, после изведнъж приклекна и с добре прицелено движение я метна на рамото си. Косата падна пред лицето й и скри гледката, но когато Аполон се обърна, за да я отнесе в каютата й, тя усети как мускулите му се напрегнаха.

Поздравът прозвуча с измамна любезност.

— Добър вечер, Аполон.

— Добър вечер… капитане.