Крадец на сърца

19

— Лъжете!

Луси се мушна под ръката на Жерар и скочи от леглото в отчаян опит да избяга от задушаващото му мъжко присъствие. Допреди минута беше вярвала, че шокът дотолкова е намалил силата й, та не е в състояние да се изправи без чужда помощ, но сега гневът й даде сила и тя на свой ред се заразхожда напред и назад в просторната каюта.

— Лъжете — повтори тя и впи поглед в Жерар като майка лъвица, която защитава малкото си. — Баща ми е добър човек. Цял живот е служил вярно на краля и страната си.

— Цял живот е служил само на себе си — поправи я цинично Жерар. В погледа му имаше омраза, но Луси не позволи на острото пробождане в сърцето да я лиши от самообладание и се скри зад хладната логика.

Скръстила ръце под гърдите си в знак на спокойствие, тя го измери с поглед.

— И на какви доказателства се опира абсурдното ви обвинение?

При тази проява на смелост очите му светнаха развеселено и от това я заболя повече, отколкото от омразата му.

— Баща ви имаше достатъчно причини: ревност към младия и здрав морски герой, на когото предстоеше блестяща кариера. Алчност. Отчаяние.

Луси подсмръкна съвсем не като дама.

— Баща ми е заможен човек. Макар и не от самото си раждане. Кралят го възнагради щедро за лоялната му служба.

— Без съмнение. Но според мен начинът, по който той се отнася с богатството си, е твърде съмнителен.

— Но това е смешно! Адмиралът е много скромен. Винаги сме живели комфортно, но никога не сме излизали извън рамките на скромността.

Жерар се разсмя така спонтанно, че разби на пух и прах отчаяните опити на Луси да оправдае баща си.

— Адмиралът е един надут безделник, който много време преди раждането ви е прекарвал нощите си в игралните салони на Пел Мел и Сейнт Джеймс Стрийт. Когато собствениците отказали да приемат повече разписките му, тъй като били без покритие, той се преместил в не толкова изисканите заведения в Ковънт Гардън. По времето, когато го ранили, вече бил проиграл не само целия си годишен доход, но и пенсията си, и покрива над красивата ви малка главица.

Луси пое шумно въздух и стисна здраво ръце, за да скрие треперенето им. Светът около нея отново се разлюля и тя се побоя, че един-единствен тласък щеше да я извади окончателно от равновесие.

Незнайно откъде тя събра сили и погледна Жерар право в очите.

— Веднъж ме обвинихте, че си измислям сложни истории, за да оправдая поведението си. Сега аз ви отправям същото обвинение. Баща ми не е от хората, които биха се поддали на хазартната страст, нито на пиянството или безделието, или пък… или пък…

— Или пък на пиратството? — предложи Жерар. — Смятате, че не би го направил даже ако кредиторите нахлуят в къщата му? Или ако е заплашен от банкрут и обществен скандал? — В кривата усмивка имаше горчивина. — Всички знаем, че баща ви се страхува до смърт от скандал, не е ли така?

Луси си заповяда да игнорира добре прицеления удар. Бяха я научили да поставя логическото мислене над всичко, но разбирането на Жерар за логика беше изнервящо.

Тя отново започна да ходи напред-назад по стаята — колкото се може по-далече от потискащата му близост.

— Ако ми казвате истината, как посмяхте да проникнете така нагло в живота ни? — Една объркваща мисъл я накара да спре. — Мога ли да съм сигурна, че Жерар Клермон е истинското ви име? — попита тихо тя, страхувайки се от отговора.

— В момента да. Ричард Монтджой, младежът, който допусна да бъде измамен от Лусиен Сноу, умря в онази крепост край морето. Жерар Клермон оцеля.

Странно, но Луси се почувства така, сякаш я бяха лишили от нещо скъпоценно.

— Ами ако някой в Лондон ви беше познал? Баща ми? Така нареченият му пратеник? Или някой от гостите на лорд Хауъл?

— Баща ви е изключил тази възможност още когато е обмислял дяволския си план. Имам основания да предполагам, че никога не ме е виждал, или ако да, то само от разстояние. Освен това от някогашните ми геройства е минало много време и външността ми е силно променена. Ще спомена само, че носех брада.

Луси сведе глава. Много добре си спомняше брадата на капитан Дуум. Дразнещия допир до бузата й, когато пиратският капитан я беше подиграл с чувствеността си.

— Освен това някога косите ми бяха дълги — продължи с усмивка той. — Вързани на опашка и много по-светли от сега. — Високо вдигнатата вежда изобличи в лъжа лековатия тон. — Пет години не видях слънцето. Прекарах ги окован във вериги в една френска крепост и всеки ден губех частица от младостта и силата си.

Луси го гледаше потресена. Страшната съдба на екипажа му беше в известен смисъл по-поносима от неговата. Но този път беше достатъчно умна да премълчи съчувствието си.

Освен това мъжът насреща й не изглеждаше да е загубил нито младостта, нито силата си. Докато го наблюдаваше през полуспуснатите си мигли, тя отново усети чудовищната му сила. Очевидно беше и гениален артист, щом беше успял да крие тази сила толкова дълго време и да живее в дома на баща й като обикновен слуга.

Тя разтърси глава и пое отново нишката на разговора.

— Какво се надявахте да намерите в библиотеката на адмирала? Наистина ли смятате, че е имал глупостта да запази документи, които биха могли да го изобличат? Ако, разбира се, е извършил нещо толкова… скандално.

— Не, баща ви в никакъв случай не е глупав. Нагъл и самоуверен — да, но не глупав. Когато истината излезе на бял свят — а аз ви обещавам, че това ще стане, — между вашия прославен баща и бесилката ще стои само разрешителното ми. Докато има писмото, той може да бъде осъден само за измама и подкуп, но не и за пиратство.

— Това обаче не обяснява защо ви нае да ме пазите.

— Така ли? А защо не помислите, че той е искал да опази себе си? Когато е прочел във вестника за подранилото ми възкръсване, е взел умното решение никога вече да не пътува по море. Очевидно не му е дошло на ума, че бих могъл да отвлека дъщеря му. Сигурно се е опасявал, че ще вляза във връзка с вас, за да ви разкрия истината — точно както правя сега. Съдът не би повярвал на осъден пират. Но какво ще стане, ако срещу адмирала се изправи собствената му дъщеря?

Луси с болка си припомни безмилостния разпит, на който я беше подложил адмиралът след спасението й на „Аргонавт“, и подозрителните му погледи. Като че думите щяха да станат истина, стига да ги изречеше достатъчно пламенно, тя каза:

— Това е безсмислица. Той ви нае, защото се тревожеше за мен. Аз съм всичко, което има. Той се нуждае от мен.

— Абсолютно сте права! Той се нуждае от вас. За да продължава да се прави на страдащия измамен съпруг. За да ви наказва всеки ден и всеки час за грешките на майка ви, която е имала нахалството да му се изплъзне чрез смъртта си. Затова пък му е оставила дъщеря, която да плаща за греховете й. Прекрасен баща, нали?

Грубите думи отново събудиха в сърцето й страшната болка, която й причиняваше коварството му, и тя се олюля. Жерар посегна да я подкрепи.

Тя се отдръпна като опарена. Отчаяното желание да избяга от докосването му й даде сили. Не биваше да забравя, че нежността му, грижата му за нея бяха само средство за постигане на добре пресметнатата цел. При отдръпването й погледът му потъмня, но той не се опита да я преследва.

Трябваше да избяга. Макар да знаеше по-добре от всеки друг, че никой не може да избяга от кораб, паниката я тласна към вратата.

— Това е чудовищно! Аз няма да участвам! Настоявам да ме свалите в най-близкото пристанище, или…

Жерар съвсем спокойно й препречи пътя и унищожи всяка надежда за бягство. Луси шумно пое въздух и за миг забрави положението си, замаяна от утешителния аромат на тютюн и лавър, примесен сега със соления мирис на морето.

Напрежението помежду им трептеше като светкавицата, която предвещава лятна буря, но Жерар не се опита да я докосне. Не беше нужно. Заплахата надвисна тежко във въздуха. Погледът на Луси спря върху непоколебимата линия на брадичката му и тя призна пред себе си, че мъжът, който някога се бе заклел да пази живота й като своя собствен, сега е смъртен враг.

— Ако още веднъж помислите за бягство, съветвам ви веднага да се откажете, мис Сноу. — Той подчерта името й, сякаш искаше насилствено да разруши доверието, създало се помежду им. — Моите хора са опасни. Абсолютно безскрупулни. Повярвайте ми. Надявам се никога да не паднете в ръцете им.

Ето че пак сме там, откъдето започнахме, помисли си Луси. Е, той не беше единственият, който умееше да тълкува намеците. Тя отметна глава назад и примигна безстрашно насреща му.

— Трябва да ми простите, сър, но ми е трудно да ви повярвам. Кажете ми, мистър Клер… кажете ми, капитане, струваше ли си да поживеете при нас в Йона? Намерихте ли трофея, който така упорито търсехте в библиотеката на баща ми?

Той избегна погледа й, но не беше възможно да разчете странната смесица от чувства по лицето му. Присмех? Отчаяние? Разкаяние?

В крайна сметка той се усмихна широко.

— О, донесох си великолепен трофей. Само че още не съм решил какво ще правя с него.

Когато отвори вратата и се обърна да си върви, Луси не знаеше дали да се плаши, че я оставяше сама със страховете й, или да се чувства облекчена, защото щеше да се отърве от него. Тя не можа да устои и даде още един последен изстрел.

— Капитане?

— Да, моля? — отвърна той с унищожителен търпение.

— Ако това ще успокои нечистата ви съвест, можете спокойно да обвинявате баща ми за всичките си престъпления, но не забравяйте, че всеки човек е господар на съдбата си.

Той затръшна вратата под носа й и подчерта обратните си намерения със звън на ключове и глухия удар на дървено резе, което се намести в леглото си.

Луси усети как коленете й омекнаха и се облегна на вратата. Вероятно единствената дарба, която беше наследила от баща си, беше талантът й да блъфира. Докато Жерар Клермон беше капитан на този кораб, той беше и господар на съдбата й.

Жерар се хвана за релинга, стъпи здраво на краката си и се наслади на чувството, че отново е господар на себе си. Опияняващо усещане, след като седмици наред беше изпълнявал покорно заповедите на човек, от когото се отвращаваше. Отвращението му можеше да се мери по сила само с изкушението да злоупотреби със силата си.

Зимният студ и потискащо мрачното море, което се сливаше с калаено сивото небе, не го притесняваха. Той напълни дробовете си с въздух, надявайки се по този начин да се освободи от угризенията на съвестта, които помрачаваха новата среща с единствената му любов. Морето го обля със съживяваща пяна и залепи на устните му солена целувка. Годините на пленничество — заровени в камъка и осмени от близката песен на морето, — само бяха засилили копнежа му за човешка прегръдка.

Всеки човек е господар на собствената си съдба.

Жерар стисна парапета с такава сила, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Укорът на Луси беше справедлив. Афектираната, разглезена мис Сноу всъщност имаше железни нерви, щом си беше позволила да му говори по този начин. Тя не знаеше, не можеше да си представи, че човек може да бъде лишен от възможността да управлява съдбата си и това управление да премине в ръцете на други хора. В жестоки, безмилостни ръце, ръце, които му отказаха светлината и го оковаха за дълги месеци в мрак и мръсотия.

Когато Луси застана пред вратата на каютата и така смело се опълчи срещу него, той беше готов да й разтвори обятията си, но му липсваше необходимата самоувереност. Волята да заличи границите на връзката им — сега, когато съотношението на силите беше толкова драматично променено. Той се беше страхувал, че желанието му да я има би могло да се смеси с жаждата за отмъщение и да ги помете като буен поток право към гибелта. Веднъж прекрачил границата, вече нямаше връщане назад.

Луси не знаеше, че веднъж вече беше спасила живота на баща си. Преди да узнае за съществуването й, Жерар беше твърдо решен да задоволи жаждата си за отмъщение директно с предателското сърце на Лусиен Сноу. Ала още при първата им среща Луси беше събудила спящите му скрупули и желанието за отмъщение беше отстъпило място на порива да въздаде справедливост, в крайна сметка изкристализирал в безумния план да проникне в дома на врага.

Той отново се запита дали я бе довел на борда, защото в сърцето му все още имаше лудост. Чисто физическите наранявания бяха забравени, но дълбоките душевни белези от пленничеството бяха останали. В мрака лудостта отново започваше да гризе разума му като гладен плъх.

Беше много по-просто да остави припадналата Луси на пода в библиотеката. Така тя нямаше да разбере истинската му идентичност. Може би щеше да храни известни подозрения по отношение внезапното изчезване на охранителя си, но нищо повече — подозрения, за които нямаше никакви доказателства.

Ала когато тя пошепна пиратското му име и се свлече в прегръдката му — мека и податлива, като че беше част от него, — той бе обзет от дива жажда да я притежава изцяло, от примитивен мъжки инстинкт, който подхождаше повече на пещерен човек, отколкото на пиратски капитан. Този инстинкт не му позволи да я остави в ръцете на врага.

Той я отнесе на чакащия кораб и прибави към постоянно растящия списък от злодеянията си и отвличане. Адмиралът не можеше да премълчи това. Скоро пресата и военната флота щяха да разкрият истинското му име, описанието на личността му и евентуално изкривена версия на биографията му. Версия, в която Лусиен Сноу без съмнение щеше да поеме ролята на смел герой.

Той погледна към забуления в мъгла хоризонт, но дори танцът на буреносните облени не можа да дари мир на душата му. Много скоро всички кораби от кралската флота щяха да се втурнат да го преследват и да обсипват кораба му с огън.

Той рискуваше кораба си, екипажа си, живота си. И всичко това само за да заслужи презрението на Лусинда Сноу.

Когато Аполон излезе от сянката на фокмачтата като въплъщение на нечистата съвест, Жерар дори не се обърна.

— Когато я донесох на борда, аз нямах представа, че е жена. Можете ли и вие да кажете същото, приятелю?

В мелодичния глас на кормчията му звучеше ритъмът на островите и лек френски акцент, за който трябваше да благодари на предишните си господари. Жерар знаеше, че Аполон беше много загрижен за него. Не можеше да е прекарал пет години в окови до него, без да опознае живота му, желанията му, даже когато другият беше толкова затворен човек като Аполон.

Жерар удостои кормчията си с мрачен поглед.

— Ако екипажът не беше заплашил да замине без мен, щях да имам повече време да обмисля последствията.

Неподвижното лице на Аполон се разкриви от лека гримаса.

— Нямахме друг избор, капитане. Можехме да останем скрити още най-много седмица, ако не беше нещастната случайност с жената на онзи лорд. Решихме, че е най-добре да изчезнем преди дуела. Затова и изпратих Кевин на онзи глупав бал с маски, за да ви съобщи, че трябва да бързате.

— Проклет да е този похотлив тип! С най-голямо удоволствие бих го извикал и аз на дуел! — Жерар гневно потърка бузата си и дланите му усетиха неколкодневната брада. Възнамеряваше да си върне вида на капитан Дуум. Едно от нещата, които най-много го дразнеха в Йона, беше задължението да се бръсне по два пъти на ден. — И нито следа от разкаяние. Направих голяма грешка, като му поверих командата на кораба. — Той заби показалеца си в стоманения гръден кош на Аполон. — Ако ти беше станал капитан…

С неговите метър и осемдесет и три Жерар беше много по-нисък от кормчията си, но Аполон въпреки това отстъпи крачка назад.

— Предпочитам да съм номер две, сър. Това ми спестява трудните решения.

Ядосан от собствените си съмнителни решения, Жерар зарови пръсти в косата си.

— Като например: какво ще правя сега с нея?

Аполон винаги знаеше инстинктивно кога трябва да престане и това беше едно от качествата, които го правеха отличен моряк.

— Кажете, капитане, слизането ви на сушата струваше ли си наистина? — попита той и оголи блестящите си бели зъби.

— Ти си вторият, който ми задава този въпрос. — По устните на Жерар заигра горчива усмивка. Той се наведе и вдигна безценната кутия на адмирала, която гневно беше захвърлил на палубата. — Не намерих нито разрешителното си, нито указание за офицера, който ми предаваше нарежданията на Сноу.

Той вдигна високо няколко пожълтели документа и силният морски вятър едва не ги изтръгна от ръцете му.

— Само статии от стари вестници, които разказват за впечатляващата кариера на адмирала. — Той хвърли изрезките във водата и извади книга с кадифена подвързия, цялата на петна. — И дневникът на умрялата му жена.

Всъщност Жерар искаше да прочете дневника на Ан-Мари Сноу, но нещо в едрия детски почерк с много извивки, който нямаше нищо общо с прецизните букви на дъщеря й, го спря. Той нямаше право да научи истината за миналото на Луси. Беше проникнал достатъчно дълбоко в живота й, в дома й, в личната й сфера… в тялото й. Обзет от мисълта за гъвкавото младо тяло, тръпнещо под пръстите му, той затвори очи.

Когато отново ги отвори, Аполон го наблюдаваше със същата странна смесица от развеселеност и съчувствие. Така го беше гледал и вечерта, когато го намери със зейнала порезна рана само на няколко сантиметра от сърцето.

Жерар хвърли кутията и дневника на палубата, а с тях и всяка сантименталност.

— Нямаш причини да ми се подиграваш. Може би не постигнах онова, което исках, но ти обещавам, че при следващия сблъсък с Лусиен Сноу играта ще се води според моите правила.

— Сигурен ли сте?

Жерар огледа с присвити очи хоризонта.

— Абсолютно сигурен. Сега играем моята игра и аз съм играчът, който държи в ръката си най-големия коз.

Можеше само да се надява, че ще бъде достатъчно безскрупулен, за да изиграе крехката, скъпоценна карта в своя изгода.

Луси не намери покой в самотата. Беше пленница и това я подлудяваше. Като птиче, което безпомощно се удря в пречките на решетката, тя се разхождаше неспокойно в огромната каюта, избягвайки чудовищното легло и тъмната му интимност.

Стараеше се да не мисли за нищо, но колкото повече часове минаваха, толкова по-силно натежаваха непролетите сълзи. Главата я болеше непоносимо. Злобните демони на съмнението не си отиваха. Тя ускори крачка, съзнавайки, че трябва да бъде благодарна за тази ограничена свобода, с която разполагаше. В крайна сметка можеха да я приковат за стената.

Или за леглото.

Луси се обърна рязко и огледа огромното творение от тик и махагон, което властваше над каютата. Що за човек беше капитанът, заповядал да построят целия този лукс в иначе тесния кораб? Самото присъствие на тази гигантска мебел обиждаше вродения й стремеж към практичното и чувството й за приличие. Сигурно се беше наложило да местят стени, за да вкарат леглото в каютата. А може би бяха изработили първо леглото и след това бяха построили кораба около него.

Изкусно резбованите табли бяха толкова далече от скромното канапе в портиерската къщичка, колкото това опасно мъжко същество от обикновения, праволинеен човек, за какъвто беше смятала охранителя си.

Тя разбра, че беше загубила този човек завинаги, и сърцето я заболя. Още по-лошо, той не беше съществувал никъде, освен в наивната й фантазия.

Ала гласът му не преставаше да я преследва. „Ако жена като вас беше попаднала изцяло под моята власт, нямаше да я пусна да си отиде.“

Помпозното легло буквално я принуди да осъзнае заплашителните задни мисли на Жерар. Тя се разтрепери и едва успя да се овладее.

За да мисли за друго — дори за обвиненията на Жерар срещу баща й, — тя отиде до прозорчето.

Луси беше само на дванадесет години, когато баща й получи раната, сложила край на кариерата му. Единствено на Смити беше разрешено да се грижи за него. Ала тя помнеше много добре онези мрачни дни — горчивия рев на адмирала; уплашения шепот на слугите; чуждите хора, които чукаха ден и нощ на вратата и настояваха да влязат. Дали между тях е имало и кредитори, възползвали се от слабостта на баща й, за да съберат дълговете си?

Когато се върнаха и други спомени от детството, небето и морето се размиха пред уморените очи на Луси. Тя видя баща си, който студено се сбогуваше с нея, за да поеме отново към едно от безкрайните съвещания в Адмиралтейството; дългите самотни вечери, когато единствено глоксиниите и скицникът й правеха компания; крачките, които в ранно утро се промъкваха покрай стаята й.

За първи път в живота си тя се запита дали и майка й беше живяла същия монотонен, безутешен живот като нейния редом с адмирала.

Железен обръч стегна сърцето й, дъхът й спря. Тя притисна ръка към гърлото си, боейки се, че ще загуби съзнание, преди да е прозряла непознатото чувство, което пресуши сълзите й.

„Не гълтай яденето си така бързо, Лусинда!“

„Събери коленете, Лусинда!“

„Изправи гърба, Лусинда!“

Резките заповеди звучаха като подигравка. Ами ако Жерар имаше право? Ами ако репутацията на баща й беше само грижливо обмислена лъжа? Ами ако той наистина беше пленник на порока и през цялото време беше наказвал невинната си дъщеря за моралните простъпки на отдавна починалата си съпруга?

Ръката й се спусна към сърцето, сякаш искаше да го опази от ужасната истина. Стана й мъчно, когато усети, че страхът и тъгата бързо бяха отстъпили място на гнева. Гняв, който цели деветнадесет години трябваше да потиска. Всички мъже в живота й я бяха мамили. Жерар. Адмиралът. Може би само Смити беше искрен с нея. Но и той с вродената си сдържаност не беше посмял да й протегне ръка, когато тя имаше нужда от приятел.

Иззад здраво стиснатите зъби изскочи пронизителен гневен вик. Ужасена от този примитивен изблик на чувства, тя затисна устата си с две ръце.

Истеричният смях, последвал вика, беше още по-ужасяващ; вероятно той произхождаше от неукротимия, безумен порив към свобода, който пулсираше във вените й.

На света не беше останал нито един човек, чието признание имаше значение за нея. Сега можеше да си стои с приведен гръб, да дъвче шумно яденето си и да седи с разтворени колене. Вече нямаше да отговаря на очакванията на другите хора. Вече нямаше да бъде послушната малка дъщеря на адмирала.

Прозряла иронията на съдбата, тя падна на колене и скри лице в ръцете си. Беше загубила всичко, което й беше мило и скъпо на този свят, за да открие най-после истинското си Аз.