Крадец на сърца

7

На следващата сутрин в 6.00 ч. Смити атакува портиерската къщичка много по-шумно и недискретно от предишния ден. Чукането не престана, докато Жерар не се принуди да стане от леглото. Той се уви в завивката, отиде, препъвайки се, до вратата, отвори я с трясък и изгледа укорно иконома изпод нападалите по лицето му разбъркани кичури.

Смити отговори на погледа му с подлудяващо спокойствие. Жерар беше готов да се закълне, че икономът е осведомен за всички подробности около излета до Лондон, който Жерар бе предприел през нощта, след като Луси бе угасила светлината в стаята си. Смити със сигурност знаеше броя на канчетата ейл, които бе обърнал в кръчмата в Уайтчапъл, и че се беше върнал в леглото си едва на разсъмване с мрачната увереност, че мис Сноу много скоро ще го помоли да продължи да защитава живота и добродетелта й, както досега.

— Адмирал Сноу поддържа поканата си за закуска с него и мис Сноу.

Покана? По дяволите! Това си беше чиста заповед и Жерар веднага го разбра. Проклет да е адмиралът, който си позволяваше да го измъква от леглото преди десет сутринта!

— За мен е дяволско удоволствие — изръмжа в отговор той и затръшна вратата под носа на невъзмутимия иконом.

Луси и баща й седяха един срещу друг на дългата маса в трапезарията, разделени от блестящата й дъбова повърхност. Пред адмирала бяха наредени няколко вестника, единственият признак на безредие в иначе безупречното помещение. Разкошната му бяла грива стърчеше над разгърнатия „Таймс“. Адмиралът беше суетен единствено по отношение на косата си. Даже когато на мода бяха перуките, той упорито отказваше да ги носи.

Луси се покашля и сложи в чая си малко прясна сметана. Баща й изглеждаше царствено в тъмносиния вълнен халат с блестящи месингови копчета и златни ширити. През всичките деветнадесет години от живота си Луси нито веднъж не го беше виждала без униформа. В негово присъствие винаги се чувстваше дребна и нищожна — високото звание и авторитетът му буквално я притискаха към земята. Тя потропа нервно с връхчето на обувката си, учудена, че все пак стигаше до пода.

Луси очакваше този миг, откакто се върнаха от посещението при лорд Хауъл. Ала й беше достатъчно да погледне баща си и както обикновено езикът й се скова от онази смесица от възхищение и чувство за вина, че беше разочаровала очакванията му. Чувстваше се виновна, защото беше длъжна да се бори с наследените от майка си недостатъци, за да заслужи уважението му. Чувстваше се виновна, защото беше родена от жената, имала глупостта да направи този необикновен мъж за смях пред хората.

Той винаги я караше да се чувства като петгодишното момиченце, което, уловено за ръката на Смити, стоеше на кея, докато баща й слизаше от кораба си след поредното героично приключение. Тълпата ликуваше и Луси много искаше да извика: „Това е моят татко!“ Но никога не бе посмяла да го стори. Тя пое дълбоко въздух.

— Татко, трябва да обсъдя с теб много важен въпрос.

Вестникът прошумоля укорително.

— Високо и ясно, момиче. Знаеш, че не обичам мърморенето.

Тя отпи глътка чай и прокле Клермон, който я бе докарал дотам да се похвали, че ще се отърве от него.

— Трябва да ти съобщя, татко, че аз…

Думите заседнаха в гърлото й, когато причината за неудобството й влезе най-спокойно в трапезарията и й кимна приятелски.

— Мис Сноу.

— Мистър Клермон — отвърна хладно тя.

Жерар се направи, че не вижда слугата, който стоеше зад адмирала със строго лице, взе си чиния и огледа намръщено мраморната масичка. Луси веднага разбра, че охранителят й сравняваше спартанската храна с вкусотиите у семейство Хауъл. За момент забрави баща си, захапа сухата си препечена филийка и се вдълбочи в новите детайли от външността му. Клермон носеше фрак с оръфани поли, а ботушите му бяха надраскани и това не можеше да се скрие дори от най-грижливото лъскане. Сигурно мястото при адмирала му е било спешно необходимо.

Клермон седна и под неодобрителния поглед на слугата намаза филийката си с дебел пласт масло.

Луси се намръщи и изведнъж изпита угризения на съвестта. Мистър Клермон беше силен мъж и беше съвсем естествено да има апетит. Ако тя помолеше баща си да го освободи, щеше да го обрече на глад.

— Е, момиче, какво искаше да ми кажеш? — Адмиралът удари с юмрук по масата и съдовете издрънчаха. — Ако наистина е толкова важно да смутиш закуската ми, говори, по дяволите!

Защо баща й трябваше точно сега да се покаже иззад вестника си?

— Исках само… аз…

Клермон я погледна окуражително. Но Луси знаеше, че много му се искаше да затъкне устата й с няколко колосани салфетки.

— Необходими са ми малко пари за брой — изтърси бързо тя. — Свърших кобалта си, а без хубаво синьо не мога да довърша етюда от Корнуол.

Адмиралът се усмихна благосклонно и Луси изпита диво желание да се скрие под масата, докато поредната проповед приключи.

— О, милото ми момиче, добрата ми Лусинда. Знам, че винаги мога да разчитам на теб, за да драматизираш тривиалното. — Той си взе втора филийка и отново изчезна зад своя „Таймс“. — Това беше една от особените дарби на майка ти.

Луси отмести чинията си и рискува бърз поглед към охранителя си, който със сигурност се забавляваше за нейна сметка.

Ала Клермон беше изчезнал. На негово място седеше опасен чужденец, който наблюдаваше баща й с дива жажда за убийство. По гърба й пролазиха студени тръпки, обзе я предчувствие за катастрофа, която щеше да засегне не толкова адмирала, колкото нея самата. Ала преди да е успяла да си напомни, че не бива да се поддава на фантазии като майка си, баща й се задави и Клермон отново изписа на лицето си дружелюбната маска.

Луси с ужас проследи как баща й изпусна вестника. Лицето му ставаше все по-червено, накрая посиня. За момент тя бе готова да повярва, че убийственият поглед на Клермон си е свършил работата.

Охранителят й скочи, заобиколи масата и изблъска паникьосания слуга. Преплете ръце и нанесе на адмирала силен удар между плешките. Сноу измъчено пое въздух и очите му се напълниха с облекчени сълзи. Луси се изтръгна от вцепенението си, отиде при баща си и сложи в ръката му чаша вода.

Според нея Клермон бе ударил баща й по-силно, отколкото изискваха обстоятелствата.

— Следващия път опитайте с малко масло, сър. Така и най-коравият хляб става мек.

Луси го погледна злобно, но баща й явно не беше в настроение да се кара.

— Не е виновна филийката — изхърка адмиралът и посочи падналия вестник. — Той е виновен! Това копеле ще ме вкара в гроба!

Клермон протегна ръка към вестника, но Луси го изпревари и го грабна под носа му. Веднага видя тлъстите букви на първа страница.

— Капитан Дуум — прочете тихо тя и името прозвуча като молитва.

Жерар беше благодарен, че адмиралът все още беше зает със себе си и не обърна внимание на състоянието на дъщеря си. Ако бе видял замечтаното лице на Луси, със сигурност щеше да я затвори в килера и да хвърли ключа в реката. Лицето й пламтеше, устните бяха полуотворени в изкусителна покана. Мъжът изпита лудо желание да докосне тези устни, да ги загризе със зъби и да мушне езика си между тях. Неловкостта му нарасна.

Неканеното прозрение му разкри цял куп неподозирани възможности.

— След като принудил фрегатата да капитулира пред Дувър, маскираният пират накарал с насочен пистолет капитана и екипажа да изиграят партия фараон с него и пиратите му. Макар че според слуховете капитан Макковър от кораба на Негово кралско величество „Женевиев“ си възвърнал повече от хиляда фунта от кралската съкровищница, прибрани преди това от пиратите, той никак не бил въодушевен от наглостта на бандитите.

Жерар също не изглеждаше въодушевен.

Луси вдигна глава и сякаш погледна през Клермон. Очите й грееха в мекото, мъгливо сиво на морето при разсъмване. Нежността и копнежът в дълбините на погледа й улучиха Клермон право в стомаха, опасно близо до сърцето.

Много скоро и той щеше да мрази нещастния капитан Дуум, както го мразеше адмиралът.

— Как е посмял? Кога са се случвали такива неща? Каква дързост! Каква наглост! — Адмиралът тресна чашата с вода на масата.

Клермон не знаеше дали трябваше да спаси Луси или себе си, когато изтръгна вестника от ръката й и лицето й отново стана надменно и недостъпно.

Той прочете набързо остатъка от статията и лицето му помрачняваше с всяка дума.

— Този тип си позволява все повече волности, ако питате мен. Ако изиграе още няколко такива номера, ще го окачат на въжето.

— Пия за това! — Адмиралът тържествено вдигна чашата си. Луси погледна триумфално към Клермон.

— Виж, татко, ако Дуум се намира в открито море, значи няма никаква причина…

— Да намалим бдителността си — завърши изречението Жерар и се засмя вътрешно на убийствените искри в очите й. — Негодник като Дуум вероятно има верни хора в цяла Англия. Какво по-добро време за отвличане от това, когато целият екипаж на кралската фрегата потвърждава алибито му!

— Съвсем правилно, сър — кимна адмиралът. — Ще бъдем по-бдителни от всякога.

Луси грабна салфетката си и я изви с такава сила, че пръстите я заболяха. Ала когато баща й се обърна към нея и тя видя треперенето на пръстите му, ядът отстъпи място на искрена загриженост. Жерар не можа да завърши закуската си. Стремежът на Луси да завоюва благосклонността на баща си му развали апетита.

Луси попи влажното чело на адмирала със салфетката.

— Всичко е наред, татко. Да ти донеса ли още малко вода?

Той блъсна ръката й.

— Много добре знаеш, че не обичам да се прави театър около мен. Защо не излезеш? Върви да си купиш боите, които ти трябват. Онзи негодник ме ядоса твърде много и тази сутрин няма да работя над мемоарите си.

Жерар преглътна проклятието си. Още един пропуснат случай!

— Както желаеш, татко — отговори покорно Луси.

Тя се оттегли от трапезарията със смирено сведена глава, но в погледа, който хвърли към Клермон, нямаше и следа от смирение. Беше само въпрос на време да помоли адмирала да го уволни. Е, може би денят не беше напълно изгубен. Разходката по магазините беше идеалният случай да щракне капана, който беше заложил на своето мишленце с остро езиче.

Когато стана, за да последва Луси, адмиралът се покашля многозначително, сякаш дъвчеше нещо повече от суха филийка — дъвчеше гордостта си, както пролича много скоро.

— Трябва да ви благодаря, млади човече. Спасихте живота ми.

Жерар направи кратък поклон и го дари със загадъчна усмивка.

— Само изпълних задължението си, сър. Само това.

Малко по-късно, докато каретата пътуваше към Оксфорд Стрийт, Жерар се запита дали мис Сноу имаше и други дрехи, освен бели. Този добродетелен цвят започваше да го изнервя.

Против волята му погледът му спря за дълго върху млечнобелите рамене и елегантната извивка на ключицата, разкрити от дълбокото деколте на роклята в гръцки стил. Не му се искаше да го признае, но отсъствието на всякакъв цвят й подхождаше също като името й. Кожата й беше като пресен сняг — нежна, девствена, изкусителна. Жалко, че и темпераментът й беше съшият.

Тези мисли го уплашиха. Той погледна през задното прозорче и се усмихна при вида на самотния ездач, който следеше каретата отдалеч, за да не събуди подозренията на кочияша. След днешния ден Луси сигурно щеше да помоли баща си да увеличи възнаграждението на Клермон.

Каретата спря пред блестящата редица от витрини, зад които изисканите господа и дами, разхождащи се по широките, настлани с големи плочки тротоари, можеха да намерят богат избор от парфюми, ликьори, накити, сладкиши и книги.

— Какво ще купуваме? — попита Жерар, когато помогна на Луси да слезе и задържа ръчичката й малко по-дълго от обикновено. — В книжарницата ли ще влезем? За мен би било непоносимо, ако не завършите морския си етюд.

Луси отвори японското чадърче, за да скрие лицето си от слънцето. Когато го дари с усмивка, в главата му забиха тревожни камбани.

— Тази сутрин ще вляза в магазина за коприни, защото… — Тя замлъкна и плахо сведе глава към връхчетата на пръстите си, които се подаваха от сандалките.

— Защото имате да правите покупки, за които не се говори на публично място — помогна й Жерар.

— Точно така. Не е нужно да ме придружавате. Знам, че ще ви е досадно.

Напротив, скъпа моя! — помисли си Жерар, силно изкушен да тръгне с нея. Само за да й покаже, че знаеше за всички онези нещица от коприна и дантели много повече, отколкото Луси щеше да научи през целия си живот.

Луси смяташе, че е намерила начин да се отърве от него, и не подозираше, че така подпомага дяволския му план.

Той я съпроводи до входа на магазина, чиито високи прозорци бяха драпирани с италианска коприна, брюкселски дантели и топове муселин, по-прозрачни дори от онези, които носеше Луси.

— Ще ви чакам отвън. Няма нужда да бързате — рече великодушно той.

Тя примигна смутено. Очевидно отстъпчивостта му я бе изненадала. Клермон я побутна меко към вратата на магазина.

И не устоя да хвърли поглед към богато украсения със злато салон. Една от продавачките веднага се запъти към Луси и й показа великолепна копринена роба.

— От най-добро италиански качество, мис. Пада тежко и държи хладно — обясни тя със силен акцент.

Луси попипа гладката тъкан, без да съзнава колко чувствено беше това движение. Тъканта може да е тежка, но надали държи хладно, помисли си Жерар. В главата му се гонеха горещи фантазии: пръстите на Луси върху копринената тъкан. Неговите ръце върху меката й кожа.

Той стисна юмруци и бързо се отдалечи от вратата, преди сам да е паднал в капана.

Беше минал почти час, когато Луси излезе от полумрака на луксозния магазин и се озова отново под яркото слънце. Беше доволна от себе си. Не само се бе отървала от досадния си придружител и бе останала цял час сама, но и беше купила топче италианска коприна. Отначало търговецът искаше петнадесет шилинга на метър, но тя успя да смъкне цената на десет. Щом доставеха плата в дома им, адмиралът щеше да я похвали за умението й да се пазари.

Закрила очи с чадърчето си, тя се огледа несигурно в навалицата. Нито следа от Клермон или каретата. Колите, които чакаха на края на улицата със задрямали кочияши на каприте, бяха все непознати. Вероятно Фен бе спрял още по-надолу, а охранителят й беше потърсил спасение от горещината в сянката на каретата.

Всъщност й се искаше да изпитва облекчение, че Клермон не се мотаеше наоколо, за да се втурне насреща й с обичайната си безсрамна усмивка. От друга страна, той сигурно беше удвоил предпазливостта си и тя трябваше да измисли нещо по-смело, за да се отърве от него.

Накривила дръзко чадърчето си, тя реши да отиде сама в магазина за бои. Мина с бързи крачки покрай хвалещите стоката си улични търговци, опитвайки се да игнорира миризмата на пастички и печени ябълки, от която устата й се напълни със слюнка. Страстта й към сладкото беше още един от недостатъците, които беше наследила от майка си.

Тя се усмихна доволно, като си представи колко щеше да се ядоса Клермон, като отиде в магазина за коприни и установи, че златното патенце му е избягало.

Тя вървеше, унесена в тези приятни мисли, когато корава ръка посегна към дръжката на дамската й чантичка и я завлече в тъмна, пуста уличка.