Крадец на сърца

23

Облегнат небрежно на голямата мачта, Жерар беше олицетворение на моряшката елегантност. Черните бричове бяха плътно прилепнали към стройните бедра и влизаха в кончовите на блестящите ботуши. Бялата риза беше отворена на врата. Над нея носеше тъмносин жакет, очевидно съблечен от безпомощен офицер от кралската флота. Златните копчета отразяваха слънчевата светлина и заслепиха Луси не по-малко от коварната му усмивка.

— Добро утро, мис Сноу — поздрави той, сякаш насоченото към сърцето му оръжие не беше в състояние завинаги да изличи усмивката от лицето му. — Очевидно въздухът долу е бил доста спарен за изискания ви вкус.

Писъкът на Там така стресна Луси, че тя за малко не изпусна оръжието.

— Прикрийте се, капитане! Това не е човек! Това е морската вещица, която жадува за мъжко месо! Не се приближавайте, защото тя може да направи с вас каквото си иска!

Очите на Жерар блеснаха развеселено.

— Наистина бих искал да имам този късмет…

Луси съвсем беше забравила мъжа вляво от себе си.

— Може би пък не е вещица, сър — обади се плахо той. — Според мен е по-скоро сирена. Като си отвори устата, трябва веднага да си запушите ушите. Гласът й е толкова прекрасен, че ще ви подлуди от желание.

— О, престанете най-сетне с тези глупости! — Луси беше на края на търпението си и звънкият й глас наистина накара няколко мъже да си запушат ушите. — Престанете веднага! Няма да търпя нито секунда повече! Разбрахте ли ме? Млъкнете!

Заповедническият й тон вцепени мъжете. Тя беше научила от баща си как се дават заповеди и в решителния момент се справи много добре. В продължение на няколко секунди на борда цареше пълна тишина, като се изключи тайнственият шепот на черните копринена платна.

Стига толкова, каза си решително Луси. Край на лоялността. Никога вече нямаше да позволи да си правят за нейна сметка шеги, които не разбираше. Никога вече нямаше да допусне мъжете да я тиранизират.

Тя насочи пистолета към младия ирландец.

— Изправете се и престанете да крещите като обезумял! Нямате ли гордост?

Когато момъкът се изправи и я погледна глупаво, в главата й нахлу отдавна забравен спомен. Ала вниманието й се отклони от неочакван шум.

Тя насочи пистолета към мъжа, който висеше на релинга.

— А вие слезте веднага оттам! И престанете да хленчите или аз ще ви създам сериозна причина за хленч! — нареди строго тя.

Мъжът се подчини, но явно всеки миг беше готов да избухне в сълзи.

Тя се прицели отново в Жерар, който стоеше напълно неподвижен, но междувременно се беше приближил на няколко метра. Също като призрачното явление, за каквото го смятаха.

Гласът на Луси прозвуча със смъртоносно спокойствие.

— Нито крачка повече, капитане, или тя ще ви бъде последната.

Жерар кимна в посока към пистолета.

— Това нещо е по-опасно от ножчето за писма. Ако сбъркате, няма да ви остане шанс за спасение.

Всъщност Жерар не се вълнуваше нито от пистолета, нито от заплашителните думи на Луси. Вълнуваше се от самата нея. Тя беше твърде възбудена, за да се замисли каква гледка представляваше в оскъдното си облекло. Вятърът обаче беше залепил гънката риза и гащичките към съвършените извивки на тялото й. Пъдж, известен с любовта си към митологията, беше стигнал най-близо до истината. С босите, добре оформени крака, стъпили здраво върху дебелите дъски, и дългата руса коса, развявана от вятъра, тя наистина приличаше на разгневена северна богиня, жадуваща за отмъщение.

В сивите очи блестеше желание за убийство. Чувствената уста беше разкривена в подигравателна усмивка. Жерар никога не я беше виждал толкова красива. Искаше му се адмиралът да можеше да види този изблик на жизненост и несломен дух, които толкова години безмилостно беше потискал, фактът, че тя го бе взела за заложник пред очите на екипажа му, го разгневи, но едновременно с това го изпълни с мрачна гордост.

— Не ви ли мина през ума, мис Сноу, че пистолетът може би изобщо не е зареден? — попита меко той. — Наистина ли вярвате, че бих позволил на разсеян момък като Там да се разхожда по палубата със заредено оръжие?

Луси се разколеба, но тъй като знаеше колко убедителен можеше да бъде Жерар, когато служеше на собствените си егоистични цели, не отпусна пистолета.

— Щом не е зареден, сигурно няма да ви притесня, ако натисна спусъка?

Разкаяната усмивка на Жерар й показа, че е спечелила. Подозрителните погледи на мъжете буквално я пронизваха.

— Ако животът на капитана ви означава нещо за вас, джентълмени, тогава ви предлагам да свиете платната и да хвърлите котвата. Ще спрем точно тук и ще чакаме първия кораб от кралската флота, който кръстосва в тези води. — Когато никой не изпълни заповедта й, Луси размаха пистолета. — Направете, каквото ви казвам, или ще забия един куршум право в жалкото му сърце. Целта не е особено приятна, признавам, но съм решена да го направя.

Мъжете несигурно местеха погледи между нея и Жерар, но никой не се помръдна. Жерар отново се усмихна.

— Съжалявам, Луси, но моите хора се подчиняват само на мен. — Любезността му беше по-непоносима дори от коварството.

— Тогава вие им кажете.

Той скръсти ръце пред гърдите си и на лицето му се изписа съжаление.

Луси беше готова да натисне спусъка, когато на палубата се появи Аполон, притиснал към челото си мокър парцал.

— Не обвинявайте малката мис, сър. За всичко съм виновен аз. Проклетата ми несръчност. И досега щях да си лежа на пода на каютата, ако не беше Кевин…

Жерар вдигна заплашително вежди и Аполон разбра, че не малката мис, а капитанът му беше в затруднено положение. Големите му очи потъмняха, сякаш Луси го беше разочаровала, и той застана зад Жерар като ангелът на отмъщението.

При този общ фронт отчаянието на Луси нарасна. Защо да не се прицели в някой по-слаб мъж?

— Ей, вие там! — извика тя и насочи пистолета към мъжа, който искаше да скочи от борда. — Вие сте платнарят, нали? — попита тя, забелязала кожената престилка над дебелия корем. — Хайде, идете и свийте платната!

Мъжът заби стъпала в дъските, сведе глава като уплашен гълъб и не отговори. Нещо в странните телени очила й се стори познато. Нещо, което накара сърцето й да се свие от болка.

— Е, добре, тогава вие! — изкрещя тя и се прицели в младия ирландец. — Вървете да свиете… — Като откри белезите от мръсотия по обсипаната с лунички шия, тя забрави командите си. — Вие сте… — изрече тихо тя, — … вие сте един от хората, които дойдоха у нас да търсят работа. Смити ви изхвърли по стълбата. — Пистолетът се залюля в ръката й. Всички лица наоколо бяха познати! Пръстът й посочи един гъвкав азиатец. — Вие счупихте бюста на капитан Кук! А вие… вие откраднахте сребърните лъжички! — Луси избухна в истеричен смях. — Ами вие къде бяхте, Аполон? Със сигурност щяха да ви запомня!

— Аз съм повече по писането — отговори с усмивка негърът. — Съчиних препоръките на капитана. Освен това… — той разпери грамадните си ръце, — … трябваше да възпирам нетърпеливите кандидати, докато капитанът получи мястото.

Приказките, които моряците си разказваха, в крайна сметка се оказаха истина, помисли си уморено Луси. „Отмъщение“ беше населен с призраци. Призраците на всички онези, които бяха помогнали на капитана да се вмъкне в живота й. Нима адмиралът можеше да устои на самоуверения мистър Клермон след такава сбирщина от жалки скитници?

Там беше не по-малко шокиран от Луси.

— О, мис, изобщо не ви познах! Последния път, когато ви видях, бяхте…

— Облечена? — помогна му с нервен смях Луси. Луничките на Там изчезнаха под червенината, заляла лицето му.

— Да, и това също. Да знаете колко се обърках, когато ме цапнахте по главата с онова смешно чадърче, което носехте…

— Там! — изрева Жерар с една секунда закъснение.

Луси огледа внимателно момъка. Значи той беше маскираният уличен крадец, който се бе опитал да й открадне чантичката в тъмната уличка? Откритието доведе до следващия, много по-страшен извод.

Времето се върна назад и пренесе Луси в неотоплената стая на гостилницата, където дъждът трополеше по стъклата, а тя се притискаше до топлото тяло на Жерар и се наслаждаваше на леките целувки по тила, които бяха върхът на подлостта.

Тя прогони ядно напиращите в очите й сълзи и погледна похитителя си, неспособна да скрие болката, която късаше сърцето й. Той направи бърза крачка към нея и решително поклати глава.

Луси притисна пръст към спусъка на пистолета.

— Капитане…? — прошепна предупредително басовият глас на Аполон.

От очите на Луси бликнаха сълзи. Тези мъже трябваше да направят, каквото искаше от тях! Те бяха само една безсърдечна пасмина негодници! Също като баща й. Също като онези трима разбойници, които я бяха нападнали в тъмната и мокра лондонска уличка, за да я ограбят и изнасилят. Също като мъжете, които им бяха възложили тази поръчка.

Всички болки, които й беше причинил Жерар, нахлуха в раненото й сърце и тя беше готова да го намрази като никога досега.

Капитанът направи още една крачка към нея.

— Знам какво си мислите, Луси, но онези трима мъже не бяха изпратени от мен. Заклевам се.

— Защо да ви вярвам? Отдавна е доказано, че бяхте готов да сторите всичко, за да запазите мястото си. — Даже да разиграва чувства, които не изпитваше.

Той вдигна умолително ръце, без да го е грижа, че представляваше идеална цел за стрелба.

— Нямам доказателства за твърдението си. Мога само да ви дам думата си. Трябва да ми повярвате.

Това искане прозвуча толкова абсурдно, че Луси се разсмя през сълзи. Тя притисна дулото на пистолета към сърцето му, знаейки, че не беше способна да му причини зло. И преди не бе могла. Тогава, точно тук, на тази палуба, в бурната, обляна от лунната светлина нощ, която завинаги бе променила живота й.

Тя вдигна пистолета и даде изстрел във въздуха. Жерар дори не трепна.

Ръката й се отпусна безсилно. Пистолетът се изтърколи по дъските. От бунта й не остана нищо освен ехото на гърмежа, миризмата на барут и тясната ивица лазурносиньо небе, която надникна през мрачната елегантност на най-горното платно.

Луси падна тежко върху навитото въже и скри обляното си в сълзи лице. Жерар не можа да се зарадва на победата си. Свали жакета си и загърна раменете й, за да я скрие от любопитните, но и пълни с възхищение погледи на екипажа си. Бунт като този на Луси би донесъл на всеки моряк бой с камшик — или в най-добрия случай изоставяне на пусто островче само с един пистолет, за да може поне да се застреля, преди да е пукнал от жажда.

Жерар произнесе няколко кратки команди, които разпръснаха хората му във всички посоки. Не всички на борда бяха толкова суеверни по отношение на жените като Там и Пъдж. Там взе пистолета си и тръгна с другите, но Пъдж, обзет от нетипичен за него героизъм, се поколеба. Той изтри потта от челото си с яркочервена кърпа, после смутено протегна ръка на Луси.

— Много съжалявам, мис. Не биваше да говоря такива неща за вас. Не бях много учтив…

Луси се отърси от замаяността си и се взря в добре познатите очила. Остра болка прониза сърцето й, но кафявите очи зад стъклата я гледаха толкова сериозно, че нямаше друг изход, освен дружелюбно да стисне протегнатата ръка.

— Всичко е забравено, сър. Не биваше да ви стряскам така.

— Вървете да се погрижите за платната, Пъдж. — Жерар го тупна приятелски по рамото и го обърна към задната палуба.

— Тъй вярно, сър. — Платнарят сковано отдаде чест и закуцука към работното си място.

— Пъдж наистина се бои от жените — обясни тихо Жерар. — Съпругата му редовно го пребивала от бой. След като му разтрошила коляното с машата, той избягал и се наел на първия срещнат кораб.

Луси не искаше да знае нищо за хората, които я заобикаляха. Загърна се в жакета на Жерар и отиде до релинга. Слънчевата светлина позлатяваше белите корони от пяна по вълните. Лекият бриз разроши косата й и тя отново се учуди на липсата на ледените зимни бури. За първи път от много дни вкусваше свободата, но сърцето й беше стегнато в желязна верига.

Жерар застана до нея и тя побърза да дръпне ръката си, за да не го докосне.

— Очилата бяха на Пъдж, нали? — попита тихо тя, макар да знаеше отговора.

Капитанът кимна.

— Проклетите стъкла ми причиняваха ужасно главоболие.

— А какво ще кажете за Там?

— Когато корабът ми излезе в морето, той остана в Лондон, за в случай че ми потрябва помощ. Когато заплашихте да ме уволните… — Жерар помълча малко, но после реши да я разкаже всичко. — Там искал да стане свещеник, но не успял да запази добродетелта си. Един ден го заварили в леглото с две красиви млади послушнички и…

— Няколко от най-опасните престъпници на Англия — цитира думите му Луси. — Дива орда… абсолютно безскрупулни… Бивш свещеник? Философ аматьор, който отрича насилието? Платнар, който се страхува от собствената си сянка? Това ли са вашите адови изчадия, капитан Дуум?

Той вдигна рамене и неволно я докосна.

— Още не сте се запознали с Фидж. Той е убил тъща си. Разбрах обаче, че е била вещица и напълно е заслужавала участта си.

— Защо не отведохте Фидж при съпругата на бедния Пъдж? — попита сърдито Луси.

— Съжалявам, че сте разочарована от липсата на престъпници на борда, Луси. В противоречие с онова, което вероятно сте прочели във вестниците, повечето пирати са обикновени моряци. Мъже, предпочели свободата пред камшика. Мъже, които се подчиняват на водач, издигнат според заслугите му, а не заради произхода или името. Част от моите хора са дезертьори от горещо обичаната от баща ви кралска флота.

Тя го изгледа подигравателно.

— Значи ли това, че вие сте единственият практикуващ престъпник на борда?

Топлината в лешниковокафявите очи беше в ярък контраст със студената линия около устата.

— Не мисля. Освен това практически всеки човек е способен на престъпление, ако му се предложи случай, на който не може да устои.

Луси забеляза Аполон на голямата мачта и му махна.

— Моля да ме извините, капитане, но бих искала да попитам кормчията ви дали ще бъде така любезен да ме придружи до… килията ми.

— Луси? — Подрезгавелият глас я накара да спре. Не „мис Сноу“ с обичайния подигравателен тон, а „Луси“ — нежно, омайващо, натоварено със спомени. — Сега, когато вече не искате да ме застреляте, можете да мислите, каквото си искате. Но онези трима мъже, които ви нападнаха в уличката, не бяха мои наемници. А аз ще се укорявам до края на живота си, че тогава ви оставих сама. — Луси сведе глава и закопня да му повярва. В същото време се побоя, че той отново ще има основания да я нарече романтична глупачка.

Жерар проследи как тя се бореше със себе си и си пожела изходът от тази битка да не е жизненоважен за него.

Когато Луси отново го погледна, в очите й светеше онова проклето високомерие, което се беше надявал да не види никога вече.

— Не мога да кажа, че не ви вярвам, сър. Засега обаче нямам доказателства в противното. Ако ги имах, сега Пъдж трябваше да кърпи вас, а не корабното платно.

Тя се врътна и се запъти с бързи крачки към Аполон. Жерар незабелязано даде знак на кормчията си и му кимна. В първия момент безизразното лице на негъра се озари от изненада, но той спокойно отдаде чест.

Луси беше проявила известно великодушие и бе дарила Жерар с частица от доверието си. Той беше длъжен да й се отплати със същото, макар да знаеше, че това щеше да му струва душевния мир.

Корабният трюм не изглеждаше и наполовина толкова страшен, когато Аполон вървеше пред нея. Луси трябваше да подтичва, за да не го загуби от поглед.

— Много ли ви боли главата, Аполон? Ужасно съжалявам за злополуката, наистина. Вече никога няма да хвърлям възглавници по вратата.

Негърът потърка цицината, която нарушаваше симетрията на грамадния му череп.

— Не ви се сърдя за възглавницата, мис. Но бих ви помолил никога вече да не заплашвате капитана с пистолет.

— Ще си помисля — отговори шепнешком Луси, но не обеща нищо.

Той я заведе в капитанската каюта, поклони се и тръгна да излезе.

— Аполон?

— Има ли още нещо, мис?

— Не забравихте ли нещо?

Мъжът набръчка чело, сякаш усилено размишляваше, после широко се ухили.

— Обедът ви, мис! Веднага ще ви го донеса!

Луси го погледна учудено, но веднага усети, че наистина беше изгладняла. Нямаше представа, че подобни преживявания можеха да предизвикат глад.

— Не говоря за обяда, а за вратата. Забравихте да заключите.

Отдалечавайки се, негърът весело извика през рамо:

— Не е нужно. Вече имате право да се движите свободно из целия кораб. Нареждане на капитана.

Луси беше толкова смаяна, че трябваше да се облегне на вратата. Коленете й се разтрепериха от отдавна потискан глад, който нямаше нищо общо с яденето. Аполон вероятно не го съзнаваше, но капитанът й беше подарил нещо много по-скъпоценно от свобода на движение.

Ризите и панталоните на Жерар не бяха подходящи за нея, но с някои поправки тя се сдоби с чудесен костюм от старите одежди на Там. Мъжете бързо свикнаха да виждат момчешката й фигура по палубите на „Отмъщение“.

След като най-после се отърси от страха си, че Луси ще извади чадърчето и ще го прониже, Там стана най-верният й другар и я развеждаше из кораба с авторитета на по-голям братовчед. Луси хранеше подозрението, че никога не е имал случай да обсипе със знанията си по-невеж новак от нея.

Самият кораб остави у нея впечатлението, че е бил създаден от луд гений с перверзно чувство за хумор. Палубите и трюмът представляваха лабиринт от тайни ходници. Луси живееше в постоянен страх, че ще пропадне през най-близката тайна врата, след като без нищо да подозира е задействала механизма, например като е закачила с ръкав главната мачта или е надникнала през някоя от дупките за оръдията.

Мълчаливият капитан си остана загадка за нея, но корабът й разкриваше тайните си една по една.

Пиратският кораб имаше шанс да оцелее не само ако беше по-бързо от противниковия, но и по-гъвкав, и с повече капани. „Отмъщение“ беше блестящ пример в това отношение. Всяко видимо парче дърво беше боядисано в тъмен цвят. Жерар беше заменил традиционните памучни платна с двойна черна коприна, екстравагантен, но много ефективен метод да направи кораба невидим сред индиговосините нощни води. Огромната кухня на задната палуба беше преустроена изцяло, за да произвежда невероятни облаци пара, които объркваха всеки преследвач.

Фалшивата втора палуба създаваше впечатление, че корабът е напълно пуст. Луси лично беше изпитала това усещане през нощта, когато за първи път видя „Отмъщение“. В случай на нападение конструкцията покриваше и предната палуба, квартера и кърмата, при което екипажът маневрираше отдолу с помощта на многократно изпитана комбинация от навързани бутилки, огледала и далекогледи. Освен това фалшивата палуба увеличаваше скоростта и повратливостта на кораба.

Цялото това преустройство разрешаваше на Жерар да плава само с деветдесет души на борда, което представляваше половината от обичайния екипаж. Пъдж беше не само платнар, но и управляваше движението на такелажа. Аполон беше главен кормчия, но и попълваше корабните дневници с безупречния си, елегантен почерк. Единствено навигаторът нямаше друга задача, освен да поддържа всеки мистериозен курс, който определеше капитанът.

Там побърза да обясни на Луси, че шхуната е била построена да издържа на внезапни атаки и бързо отстъпление, но че най-ефективното й оръжие е славата на капитан Дуум. Всеки търговски кораб, който ги видел, бързал да се предаде и доброволно предавал плячката от трюма.

Остатъкът от гордост за кралската военна флота накара Луси да отговори сковано:

— Това все още не означава, че шхуната ще съумее да се справи с някой от военните кораби на Негово величество. Един добре прицелен залп по широката страна ще направи от този плуващ цирк най-обикновен сал.

Зелените очи на Там засвяткаха възхитено.

— Точно тук се лъжете, мис Луси. Капитанът е най-добрият от всички. В младостта си е следвал военноморска стратегия. Според мен той знае какво си мислят нападателите му още преди да са облекли мислите си в думи.

Мисълта какво би постигнал Жерар, ако баща й не го беше лишил от възможността да направи кариера — и от свободата му, — беше безкрайно мъчителна.

Под лазурносиньото небе, което всяка сутрин се опъваше над нея от хоризонт до хоризонт, тя можеше да мисли само за свободата. Нямаше как да не се чувства свободна, когато се изправяше на носа и оставяше вятъра да вее косите й, слънцето да топли гърба, а хладната солена пяна да пръска бузите й. Как беше възможно безпомощната пленница на капитан Дуум да се чувства толкова свободна?

Достатъчно свободна, за да се излегне с книга на палубата и цяла сутрин да чете или просто да дреме под слънцето. Достатъчно свободна да наблюдава мъжете, докато работеха, или да слуша историите на Аполон от африканската му родина.

Непринуденият живот на борда на „Отмъщение“ беше неустоим. Освен камбанения звън, който призоваваше за смяна на вахтата, времето сякаш не съществуваше. За разлика от стотиците работни мравки, които се трепеха под командата на адмирала, екипажът на Жерар не се подчиняваше на строга регламентация, а се ръководеше единствено от общото желание да управлява стройната шхуна по най-добрия начин.

Мъжете се смееха и пееха винаги когато имаха желание да се повеселят. Докато подреждаха платната, често си почиваха, за да пийнат по глътка ром или да изтанцуват някой танц. Бяха откровени един към друг, пускаха вицове, организираха дори честен бой с юмруци, когато станеше необходимо. Но никой не забравяше, че ако си позволи да извади оръжие, ще получи традиционните четиридесет удара с камшик.

Луси беше възхитена от начина, по който мъжете се отнасяха към нея.

Пълен салон с безупречни лондонски джентълмени нямаше да се държи към нея с по-голямо уважение. Някои, като Пъдж например, бяха по-скоро плахи. Други бяха смели като Там и се стремяха да завоюват благоволението й. Даже убиецът Фидж със силен тик на лицето сведе чорлавата си глава и почтително целуна ръката й, когато му я представиха един слънчев следобед.

— Велики боже — пошепна тя на Там, когато любезният убиец на тъща си се отдалечи, за да намаже с восък рулото корабни въжета, — сигурно знаят кой е баща ми и с какво име се ползва. Ако с мен се случи нещо, последствията ще бъдат ужасни.

Там изпухтя презрително.

— Не по-страшни, отколкото да ти разпорят носа. Точно с това ни заплаши капитанът, ако някой посмее да досажда на жена му.

„Жената на капитана“. Луси усети странни тръпки.

— Но аз не съм… — Тя се поколеба. Може би беше по-добре да поддържа тази лъжа. Може би Жерар я беше измислил само за да държи хората си настрана от нея.

Но защо моряците бяха повярвали в това абсурдно обяснение? Капитанът явно се стараеше да я избягва, което на борда на една тримачтова шхуна съвсем не беше лесна работа.

Докато живееха в Йона, Луси можеше да спусне завесите и да се спаси от любопитните погледи на Жерар. Тук я обземаше детинското, но много по-задоволяващо желание да му изплези език, докато я наблюдаваше през далекогледа, или да изпробва безсрамния жест, на който я бе научил Дигби, един от посивелите канонири. Не беше съвсем сигурна какво означаваше знакът с високо вдигнат среден пръст, но Жерар сигурно знаеше.

Оказа се права.

— Ако знаеш как го искам — промърмори той с меланхолична усмивка и отпусна далекогледа. Той изобщо не му беше необходим. Всяка подробност от крехката й фигура беше запечатана в паметта му с безпощадна яснота.

Колкото и невъзможно да изглеждаше, слънцето беше избелило косата й. Светлият й тен беше станал прасковен, а лицето й беше загубило затвореността, така характерна за живота в Йона. Той не знаеше какво й беше помогнало повече — свежият, солен морски въздух или освобождаването от потискащото присъствие на адмирала.

За пореден път Жерар се запита кое го беше накарало да й разреши тази свобода. Беше я затворил в каютата, за да не му е непрекъснато пред очите. А сега трябваше да ограничава собствената си свобода на движение, за да не я среща на всяка крачка.

Тя беше наистина навсякъде: двете плитки се навеждаха над платното, докато Пъдж й обясняваше някой сложен бод; мъжете седяха около нея като деца около майка си, докато тя им четеше от романите на Дефо; по залез слънце се качваше на носа и наблюдаваше замислено облаците, докато пламтящата слънчева топка потъваше в синьозеленото море.

Проклетата малка мис Сноу беше завладяла сърцата на моряците му със смайваща лекота. Той съзнаваше, че мъжете жадуваха за женска компания, все едно каква, а той беше единственият, който трябваше да се лиши от нея. Естествената й красота го възхищаваше като морето. Звънкият й смях го мъчеше все по-силно и много скоро започна да съжалява за великодушието си толкова горчиво, че се уплаши.

Знаеше, че разполагаше с едно място, където духът му се успокояваше. Когато скочи от фокмачтата и се запъти към трюма, той не забеляза дребната фигурка, която надникна иззад гангшпила и предпазливо тръгна след него.

Луси тичаше на пръсти през сенчестия трюм. Промъкна се до обкованата в желязо врата и си спомни последния си безславен опит да разкрие тайната на мистериозното помещение. Преди пет минути Жерар беше изчезнал зад вратата, а след още пет минути тя събра смелост да го последва.

Защо трябваше да се страхува? Той изрично й беше разрешил да се движи свободно из целия кораб. Следователно нямаше да й се скара, че беше дошла тук. Или все пак?

Тя притисна ухо към вратата. Изпита облекчение, когато не чу викове от болка или отчаяна молба за милост. Чу обаче гласове, мъжки гласове, и то сърдити. Дебелият дъб приглушаваше думите на Жерар и отчетливо артикулиращия глас, който му отговаряше. Луси смръщи чело. Това не беше нито басът на Аполон, нито ирландският акцент на Там или плахият шепот на Пъдж. Тя напрегна слух и успя да чуе няколко откъса от разгорещения диалог.

— Ти сам си си виновен… — каза Жерар, — иначе тя щеше да спи в собственото си легло… само заради твоята недискретност…

Луси зяпна смаяно. Доколкото знаеше, тя беше единствената „тя“ в кръг от десет хиляди морски мили.

Въодушевлението й от факта, че Жерар говореше за нея, й позволи да чуе пълния отговор на непознатия мъж в килията.

— А, така ли! Като че ли е сама в леглото! Доколкото си спомням, в добрите си дни ти се справяше с по няколко благородни дами наведнъж.

Отговорът на Жерар съдържаше няколко непознати думи, но те прозвучаха толкова цинично, че Луси запуши уши. Главният канонир Дигби също употребяваше цинизми, сякаш му бяха майчиният език, но досега не беше чула от устата му такива изрази.

Непознатият мъж явно се развесели от невъзможното предложение. Ето какво успя да разбере още Луси:

— … заради мен самия ли ме затвори тук, или за да защитиш нея?

Бързи крачки се запътиха към вратата и Луси се стрелна като светкавица към най-близкия ъгъл. Сви се в сянката и проследи появата на Жерар. Странно, но той изобщо не изглеждаше ядосан. Може би аз съм единствената, която го докарва до желание да извърши убийство, каза си унило тя.

Когато той заключи вратата на стаята за мъчения и скри ключа в джоба си, въодушевлението й угасна. След като той изчезна, тя седя дълго в мрака, опитвайки се да свикне с факта, че не беше единствената пленница на борда на „Отмъщение“.

Късно вечерта Луси лежеше сама на задната палуба. Купчина стари платна й служеше за възглавница, а огромното, обсипано със звезди небе й беше завивка. Адмиралът я беше научил да мисли в черно и бяло и тя едва сега навлизаше в непознатата земя на сивите тонове, неспособна да направи разлика между сянка и твърда субстанция и да стигне до решението на загадката, която се наричаше Жерар Клермон. Или капитан Дуум.

Той ли беше мъжът, който й се закле, че ще пази живота й повече от своя? Мъжът, който я закриляше — нежен, търпелив и необуздан? Или беше мъжът, който мислеше единствено за отмъщение, циничен и избухлив? За първи път в живота й обърканото сърце преценяваше възможността тези двама съвсем различни мъже да са една и съща личност.

Моряците очевидно уважаваха и двете страни на характера му и искрено обичаха капитана си. Той поддържаше дисциплината на борда с желязна ръка и остроумие, но рядко орязваше свободите, които те толкова ценяха. Докато ужасяващата репутация на адмирала се крепеше върху броя на белезите от камшик по гърбовете на нещастния му екипаж. А заплахите на Жерар в случай че някой наруши законите на „Отмъщение“, бяха само заплахи. Моряците го уважаваха твърде много, за да прекрачат границите на търпението му. Те ценяха похвалата му повече, отколкото се бояха от наказанието, което можеше да им наложи.

Тези мъже не даряваха лесно лоялността си. Ала през последните дни Луси беше установила, че всеки мъж на борда беше готов да жертва живота си при първия сигнал на капитана.

Очевидно тя беше единствената, която знаеше, че той никога не би поискал от тях такава жертва.

„Луси, знаете ли какво означава за един капитан да преживее собствения си екипаж?“

Беше й омръзнало да си блъска главата за настоящето, затова затвори очи и се понесе през мъглата на спомените. Жерар издуха облак дим в лицето й, докато очите му святкаха подозрително иззад очилата на Пъдж. Малкото му пръстче избърса канеления прах от долната й устна. Ръката му притисна собственически гърба й, докато я водеше уверено във вихъра на валса.

Луси беше толкова замаяна от образите в съзнанието си, че изобщо не се изненада, когато Жерар се наведе над нея. Жаждата й за този мъж беше толкова силна, че ръката й се вдигна сама и очерта контура на скулите му.

Тя примигна и се загуби в мъглата на конфузията. Сън, наистина сън. Този тук беше друг Жерар. Времето и загубата на илюзиите не бяха в състояние да му сторят нищо. Блестящите му очи не бяха засенчени от цинизъм. Май собственото й чувство за вина беше създало тази невероятна фигура. Това беше Жерар, какъвто можеше да бъде, ако не беше коварството на баща й.

Тя нямаше нито волята, нито силата да му се противопостави, когато чувствено извитата му уста се сведе върху нейната. Устните й с готовност се отвориха за целувката му, омайваща, сладка, предизвикателна.

И напълно фалшива.

Той я целуваше с майсторството на артист, употребил безброй часове да усъвършенства техниката си, но на целувката му липсваше трудно поддаващата се на определение подправка на зрелостта. Той беше като мекия пролетен дъжд, който падаше върху английските морави, не като дивия, опасен буреносен морски вятър, и остави Луси с някакво странно усещане на безразличие.

Тя отвори ужасено очи, когато до ухото й прозвуча сух, добре познат глас.

— Естествено, аз имах намерение един ден да ви представя на брат си, мис Сноу, но както виждам, вие вече сте се запознали.