Крадец на сърца

32

Когато влезе в гринуичката моряшка болница, Луси се успокои — помещенията бяха просторни и слънчеви. Трябваха й цели две седмици, докато намери възможност да се изплъзне от бдителността на адмирала, и през това време си беше представяла какви ли не страшни неща. И за всичко беше виновен многоцветният, но силно преувеличен разказ на Силви, която й беше описала в ужасяващи подробности какво правели с безпомощните обитатели на лудницата към болницата „Бетлем“ в Морфийлдс.

— Ние се гордеем с нашите момчета, наистина — заяви мисис Беделия Тайсли, докато бързаше напред по широкия коридор, където седяха сънливи възрастни мъже. — През седмицата ги храним с агнешко, в неделя имаме говеждо и чаша портър с храната. Нашите момчета обичат бира, нали, Уили?

Тя потупа по рамото един сляп моряк със старомодна тривърха шапка и бе възнаградена с беззъба усмивка.

Най-после тя спря пред тежка дървена врата и извади от джоба на престилката си връзка ключове.

— Що се отнася до вашия мистър Смит, не разчитаме само на благодетелите ни. Той получава само най-доброто. Тънки чаршафи, прясна храна, най-добрия лауданум. — Тя мушна ключа в ключалката и го превъртя два пъти. — Адмиралът каза да не пестим от нищо за неговия човек. Прекрасен баща имате, мис Сноу, прекрасен. Как само се грижи за хората си…

— Права сте — промърмори с отсъстващ вид Луси, вперила очи в отварящата се врата, докато се опитваше да се пребори със страха си.

Килията беше просторна и чиста, стените боядисани в бяло, подът наскоро почистван. През железните решетки на прозорците влизаха слънчеви лъчи и потапяха в меко сияние седящата в инвалиден стол фигура. Мъжът беше с дебела превръзка на главата.

В сърцето й нахлу вълна от нежност и тя направи няколко крачки напред.

Гласът на мисис Тайсли се понижи до съчувствен шепот:

— Сигурно няма да ви познае, мила моя. Седи така по цял ден и се взира в нищото. Не може да спи, часове наред говори нещо несвързано и вика две женски имена. Понякога вика Ан, понякога Мари. — Тя поклати угрижено глава. — Виждала съм много като него и ще ви кажа, че никой не е живял дълго.

— Извинете, бихте ли ме оставили за малко насаме с него?

Жената се огледа несигурно.

— Знаете ли, това е против нарежданията на адмирала. Той не иска да го притесняваме излишно. — Широкото й лице придоби съзаклятнически вид. — Но аз мисля, че няколко минути насаме с едно красиво момиче не могат да навредят и на най-болния мъж.

Мисис Тайсли изчезна, но Луси не смееше да помръдне от мястото си. Любезната надзирателка нямаше представа, че тя беше виновна за съдбата на този мъж. Нали оръдейният изстрел, който го беше довел в тази болница, беше и нейно дело.

Тя пое шумно въздух и пристъпи предпазливо към инвалидния стол. Косата на Смити беше посивяла и леко разрошена от превръзката. Това не би му харесало, помисли си тя и приглади немирните къдрици. Той беше облечен в копринен, леко износен халат, наскоро изхвърлен от адмирала. Краката му бяха увити в одеяло, защото в стаята беше студено. Ръцете почиваха в скута. Луси огледа първо всички тези незначителни подробности, преди да се осмели да го погледна в лицето.

Смити я погледна любезно, но в погледа му липсваше предишната острота.

— О, Смити! — Луси изпита остра болка от огромната загуба. Не само беше изгубила най-добрия си приятел, но и трябваше да преживее крушението на всичките си надежди. Тя падна на колене пред него, взе хладната му, суха десница и я намокри със сълзите си.

— Мис Луси.

Дрезгавият шепот беше толкова слаб, като че идеше от въображението й.

Тя вдигна глава и видя, че очите на Смити са полузатворени. По лицето му се четеше дълбока тъга.

— Съжалявам, мис Луси. Толкова много грешки…

Той въздъхна и се приготви отново да потъне в блаженството на забравата, да прогони от съзнанието си призрачната фигура от миналото. Ала вместо да сведе глава, той отвори очи и мъничките им зеници, едва видими в морето на кафявите ириси, погледнаха право в ярката слънчева светлина.

Само най-доброто… тънки чаршафи… най-добрият лауданум… прекрасен човек е баща ви, че се грижи така добре за хората си.

Луси скочи и трескаво заразвива превръзката от главата на Смити. Приглади назад мазните кичури, които падаха по слепоочията му, и откри повърхностна рана, която в началото сигурно му е причинявала големи неприятности, но сега заздравяваше добре. Черепната кост беше съвсем здрава. Тя попила челото му и се зарадва на хладината му. Не откри никаква следа от ужасното мозъчно възпаление, което му приписваше адмиралът.

Изпълнена с нова надежда, тя го сграбчи за раменете и го раздруса здравата.

— Смити! Погледни ме! Аз съм, Луси! Аз съм при теб, Смити. Тук съм! Погледни ме, моля те!

Луси беше готова да повярва, че молбите й са напразни, когато Смити бавно и мъчително вдигна глава. Тя му се усмихна сияещо, той вдигна ръка и леко помилва косата й.

— Мислех, че сте мъртва, мис Луси — прошепна той. — Мислех, че съм ви убил.

— О, не, Смити, не! Аз съм жива и здрава. Чуй ме, Смити. Адмиралът е наредил да ти дават наркотици, за да те обезвреди, докато екзекутират Жерар. Разбираш ли за какво говоря? — Тя приближи лицето си към неговото и продължи настойчиво: — Той е в затвора, Смити, окован във вериги. На тъмно. Ако не успеем да докажем невинността му, ще го обесят.

Очите на Смити отново се затвориха. И Луси разбра, че този рецидив не беше причинен нито от военна невроза, нито от принудителното приемане на лауданум. Смити страдаше от заболяване на душата и сега отново се беше поддал на изкушението да се оттегли в спокойните, тихи води, където болката не можеше да го последва. Луси стисна здраво зъби. След като беше рискувала толкова много, за да дойде тук, нямаше да спре насред път. Трябваше да продължи.

Щом молбите не бяха в състояние да го изтръгнат от летаргията, щеше да опита с гняв. Потискайки съчувствието си, тя заговори остро и сърдито:

— Не бъди страхливец, Смити! Знам, че си бил ти. Ти си човекът, който се е срещал с него по поръчение на баща ми и го е измамил. Ти също си виновен, че Жерар е бил лишен от всичко, което е бил и което е можел да бъде. Ти си длъжен да му помогнеш, по дяволите!

Смити клатеше отчаяно глава, опитвайки се да се изплъзне от истината, и Луси трябваше да го удържи със сила, за да разбере накъсаните думи.

— Нямах избор, мис Луси. Адмиралът заплаши да ви каже… че не ви е баща… искаше да ви изхвърли… Вие бяхте още дете, мис Луси… нямаше да го понеса.

Луси трябваше да събере цялата си душевна сила, за да продължи със същия груб тон.

— Затова ли разруши живота на един невинен човек?

Смити отвори очи и в погледа му за първи път блесна искрица разум.

— Добър момък беше. Млад. Талантлив. Гореше от желание да служи на страната си. Целият живот беше пред него.

— Затова ли не го предаде, когато се появи в Йона, Смити?

Мъжът кимна. Навлажни пресъхналите си устни и заговори високо и все по-ясно:

— Винаги съм вярвал, че човек има и втори шанс. Моите ръце бяха вързани, но си знаех, че момчето е достатъчно умно и ще се справи с адмирала. Бях сигурен, че няма да ви стори зло, мис Луси…

Луси стисна силно ръката му.

— Той не ми причини зло, Смити. Даже и да е искал, не е в състояние да направи такова нещо. — Тя го уверяваше пламенно, макар да знаеше, че напрежението беше белязало лицето й и беше издълбало дълбоки сенки под очите й, затова прибави: — Или поне не със зла умисъл. Той е добър човек. Инстинктът ти не те е излъгал. Той е човек на честта. Обаче адмиралът възнамерява да свидетелства срещу него. Иска да го осъдят не само заради последните му провинения, но и заради пиратство. Ако не намерим разрешителното от краля, със сигурност ще го обесят.

Главата на Смити увисна безсилно.

— Няма го — прошепна едва чуто той. — Трябваше да го унищожа.

Луси загуби кураж. Седна на петите си и очите й се замъглиха от сълзи.

Мършавото тяло на Смити се разтърси от пристъп на кашлица. Ала когато ужасяващата кашлица премина в тихо кискане, тревогата на Луси се превърна в пълно слисване.

— Той си мисли, че аз съм имал глупостта да унищожа писмото. Винаги ме е подценявал, наглият му негодник. Та нали това щеше да бъде единственото ми оръжие, ако отново беше заплашил да ви изхвърли на улицата.

Смити се съживяваше с всяка минута. Той изправи отново глава и я повика с пръст. Луси поднесе ухото си към устата му и заслуша внимателно. След малко кимна с видима радост.

Тя се изправи и погали бузата му с нежна обич. Много й се искаше да му направи също така ценен подарък, но това беше невъзможно. Все пак се реши и извади от джоба на наметката си стария дневник на Ан-Мари Сноу.

Погледна го право в лицето, събра целия си кураж и зададе най-трудния въпрос:

— Ти ли си моят баща, Смити?

По лицето му се изписа такова съжаление, че Луси разбра отговора още преди да бе казал и една дума.

— Небето ми е свидетел, че това беше най-силното ми желание, мис Луси. Аз бях доверено лице на майка ви, но не съм й бил любовник.

Разочарованието запари в гърлото й като киселина.

— Значи е вярно. Тя изобщо не е знаела кой е баща ми.

— Това не я интересуваше. — Като видя горчивината в погледа на Луси, Смити преглътна с мъка и събра цялата сила, останала в измъченото му тяло. — Тя се интересуваше единствено от вас, мис Луси. Адмиралът престана да посещава стаята й много скоро след сватбата, но тя беше решена да си има дете. Знаеше, че Сноу никога няма да се разведе с нея. Знаеше, че той ще се грижи за нея и детето й до края на дните си. Защото го е страх от скандал. Аз й казах, че идеята й е безумна, но не можах да я разубедя.

„Сигурно е имала нужда от човешко същество, за което да се грижи“ — беше казал Жерар и Луси разбра, че е бил прав. Толкова чувствителен, толкова умен беше нейният Жерар — и толкова й липсваше!

Смити протегна ръка, помилва бузата й и я погледна с безкрайна нежност.

— Не я съдете много строго, мис Луси. Тя ви обичаше повече от всичко на света. Рискува всичко за вас, дори живота си. Никога няма да забравя радостта в погледа й, когато сложих в ръцете й малкото й момиченце.

Трогната от саможертвата му, Луси сведе глава. Смити й беше направил подарък, по-ценен от всичко, което й беше дал досега — тя вече знаеше, че майка й я е обичала, и това съзнание беше толкова прекрасно и мощно, че преодоляваше бариерите на времето и смъртта.

Тя се наведе и го прегърна нежно. Той отговори на прегръдката й и ръцете му като че добиваха нова сила с всяка пошепната дума.

— Нямате представа как съм копнял да ви прегръщам и обичам, мис Луси. Но ме беше страх, че адмиралът ще ме изгони от дома си. Затова бях принуден да седя и да гледам как целенасочено задушаваше бойкия ви дух…

При това напомняне за жестокостта на адмирала, Луси отново се сети в какво положение се намираха. Тя отстъпи крачка назад, погледна Смити в очите и откри в дълбините им добре познатите искри.

— От днес нататък няма да вземаш наркотици, Смити. Преструвай се, че си пиеш лекарството, но го изхвърляй. Персоналът трябва да вярва, че състоянието ти е непроменено. Скоро ще дойда пак при теб. Кълна ти се.

Той стисна ръката й.

— Внимавайте, мила моя. Адмиралът не е от хората, които преглъщат пораженията с достойнство.

Чертите й се вкамениха.

— Тогава явно си приличаме повече, отколкото искаме да признаем.

В деня, когато Жерар Клермон, известен още като капитан Дуум, трябваше да бъде осъден за пиратство, продължило шест години, за отвличането на мис Лусинда Сноу и за държавна измяна към Негово величество краля, адмирал Лусиен Сноу се събуди в отвратително настроение.

Той се почувства още по-зле, когато му сервираха закуската със закъснение, защото рибата беше студена и безвкусна. Ордените, с които възнамеряваше да украси любимата си парадна униформа, за да свидетелства пред съда на Негово величество, още не бяха излъскани.

Проклетият Смити! Адмиралът захлупи с трясък сребърното плато за риба. Подлият предател работеше за десетима. И когато изчезна, остави огромна дупка в добре подреденото домакинство. Любимите му всекидневни ритуали отидоха по дяволите.

След като отстраним Клермон, замисли се той, бих могъл да върна иконома си вкъщи. Дотогава ще е забравил всичките си глупости. Смити щеше да се разчувства от съмнителната участ на горещо обичаната си Луси, освен това вече щеше да е привикнал към лауданума и адмиралът можеше да го държи в шах. Може би, продължи размишленията си Сноу, трябва да препоръчам на персонала в болницата да увеличи дозата. Зависимостта ще го направи по-податлив на внушенията ми.

Перспективата за добре подредено, блестящо бъдеще повдигна настроението му. Той се облече, като отказа помощта на недодялания дръвник, когото беше назначил за камериер. Когато остана доволен от отражението си в огледалото, извади от чекмеджето на писалището служебния си пистолет. Тежкото оръжие легна добре в ръката му.

Днес справедливостта щеше да победи. А пък ако съдът не се погрижеше за това, той щеше да го направи със собствената си ръка. Вече беше обещал значителна сума на надзирателите от Нюгейт. Ако съдът не произнесеше очакваната смъртна присъда, убийството на Клермон щеше да бъде представено като драматичен опит за бягство.

Той мушна пистолета под копринения ешарп и се огледа още веднъж в голямото огледало.

Всички щяха да помислят, че Клермон разкъсва веригите си и се опитва да се спаси с бягство. Негов свещен дълг беше хладнокръвно да застреля беглеца. Какво друго можеше да се очаква от национален герой?