Крадец на сърца

29

Жерар се взря като хипнотизиран в крехкия, но решителен юмрук, който стискаше ризата му. Луси не желаеше да продължи вегетирането си като покорна адмиралска дъщеря. Тя искаше да вземе живота си в свои ръце, да изживее надеждите и мечтите си. В този миг тя се отказваше окончателно от мъжа, когото цял живот бе считала за свой баща. Врагът на Жерар стана и неин.

Тя беше готова да проси заради него, да се бори за него, да умре за него. Той беше длъжен да й отговори със същото.

Когато вдигна очи, в погледа му се четеше добре познатата решителност и мъжете се изпълниха с надежда.

— Какво ще кажете, приятели? Ще позволим ли на тази смела малка дама да ни смята за страхливци?

Екипажът избухна в ликуващи викове.

— Аз казвам не, капитане! — изкрещя Там и разкриви луничавото си лице в доволна гримаса. — Ако й дадете оръжие, тя ще ни избие всичките!

Луси изплака от щастие и се хвърли на шията му. Жерар я вдигна високо във въздуха и я завъртя в кръг.

Пъдж отдаде чест и счупените стъкла на очилата направиха лицето му още по-смешно отпреди.

— Да сваля ли знамето, сър?

Жерар вдигна глава към веещия се символ на поражението и на устните му заигра грозна усмивка.

— Не. Още не.

Луси се отдръпна с добре изигран ужас.

— За бога, мистър Клермон, не можете да направите това!

Той се ухили като дързък хлапак.

— Аз съм негодник, мис Сноу, нима сте забравили? Не съм свикнал да се бия почтено.

— И той не е свикнал.

Усмивката му изчезна. Много добре знаеше какво рискува — кораба си, верния екипаж, скъпоценното чувство за общност. Докато търсеше с устни устата на Луси и се наслаждаваше на вкуса й, мъжете вече си разпределяха задачите и се подготвяха за неизбежната битка.

Той се отдели неохотно от нея.

— Слез долу и остани там. Каквото и да чуеш, не се качвай на палубата.

— Заповед ли е това, капитане?

— Разбира се. Очаквам безусловно послушание.

Луси направи крачка назад и отдаде чест с такова съвършенство, че Смити щеше да се изпъчи гордо, ако можеше да я види.

— Тъй вярно, сър. Аз живея, за да ви доставям удоволствие.

Жерар се усмихна и огледа отгоре до долу необикновената й униформа.

— И го правиш.

Луси го прегърна устремно и притисна устни към неговите с такава страст, като че искаше с целувката си да му вдъхне цялата сила, която му беше необходима, за да победи адмирала. Жерар едва намери сили да я пусне.

А когато тя се обърна, за да слезе в каютата, ръцете му останаха празни като никога досега.

Луси не стигна по далече от долната оръдейна палуба, където канонирите се готвеха за битката, а пет „маймунки“ с едва наболи мустачки гневно спореха кой трябва да бъде назначен за канонир, след като главният беше мъртъв.

Стройно момче с грозни белези от едра шарка заби костеливия си пръст в гърдите на другаря си.

— Следващия месец ставам на осемнайсет. За такава работа се иска мъж, не хлапе с пъпки по лицето.

Приятелят му заекна от възмущение.

— Може да си по-голям, но аз дойдох преди тебе на борда. Аз съм с капитана от първото му плаване.

Намесиха се и другите и спорът бързо се изроди в шумни крясъци с взаимни обиди, които засягаха не само мъжествеността на войнствените петлета, а и темперамента и семейното положение на вероятните им майки. Това звучеше смешно, като се имаше предвид, че повечето от тях бяха сираци.

— Джентълмени! — Викът на Луси, твърде неподходящ за дама, ги накара да млъкнат. — Не ни остава много време. Наистина ли смятате, че трябва да се карате точно сега?

Момчетата я огледаха нервно. Знаеха, че не бива да подценяват жената на капитана, колкото и крехка да изглеждаше.

Луси понижи глас до онзи ласкателен тон, с който изпращаше братята на Силви да й донесат шал или лимонада.

— Сигурна съм, че мистър Дигби би искал дискусията да се проведе по правилата.

Момчетата се спогледаха изумено. Избухливият мистър Дигби никога не спореше „по правилата“.

— Е, добре — въздъхна Луси и посочи единственото момче, което не беше заплашило да разреши спора с юмруци. — Вие, сър, сте повишен в чин канонир от този миг.

Момчето се почеса по главата, докато колегите му мърмореха недоволно.

— Тъй вярно, мис. Но така оставаме с една маймунка по-малко. Кой ще ми подрежда гюллетата?

Луси огледа бъчвичките с барут и осемнайсетфунтовите железни топки, подредени като драконови яйца по дългата, тясна пътека, и се усмихна примирено.

Джеремая Дигби може би се беше отнасял към света със свадливо пренебрежение, но се беше грижил самоотвержено за любимите си оръдия. Дулата блестяха на лунната светлина, която падаше през люковете, като полирани от ръката на влюбен. Луси беше научила от Там достатъчно подробности за пиратския живот и вече знаеше, че капитанът даваше заповед за оръдеен залп само в краен случай, когато всички хитрости се бяха провалили.

Тя приседна до един от люковете и видя как „Аргонавт“ направи лек завой върху мастиленосините вълни и се насочи право към носа на „Отмъщение“, за да го вземе на абордаж. Според нея това беше много повече от краен случай. Военният кораб описа сребърна следа върху платното на нощта като блещукащ път към небето. Или към ада.

— Какво, по дяволите, чака още? — изръмжа един от канонирите. — Може би покана?

Ако беше способна да произнесе поне една дума, Луси щеше да се съгласи с него. Но ледената буца, заседнала в гърлото й, не й позволяваше да говори.

Когато „Аргонавт“ стигна в опасна близост да пиратската шхуна и скри небето и луната, стомахът й се преобърна. Оръдейната палуба потъна в дълбок мрак, а намалените Фенери хвърляха повече сянка, отколкото светлина.

— Направи нещо — помоли беззвучно тя. — Каквото и да е.

За да изпълни дръзкото й желание, тясната галерия от дъбово дърво се наклони с шумно скърцане и прати всички на покрития с пясък под. Луси потърси някаква опора, стигна пълзешком до другия борд с оръдията и накрая падна на колене, защото чувството за равновесие я напусна.

Тя се похвали за решението си. Когато започнеше решителната битка, нямаше да падне толкова отвисоко. Веднага й стана ясно, че Жерар бе вдигнал всяко парченце платно, което беше намерил, за да улесни сблъсъка с „Аргонавт“.

— Исусе, капитанът е полудял — изохка един мършав момък, който изведнъж заприлича на дванайсетгодишно хлапе, а не на седемнадесетгодишен мъж, за какъвто се бе представил, за да бъде нает на мечтания пиратски кораб.

Луси се хвана за най-близкото оръдие и се подготви за сблъсъка. Много й се искаше да затвори очи, но не можеше да откъсне поглед от заплашващото разрушение. Изведнъж я обзе спокойствие, тя се почувства ведра и уверена и преодоля ужаса. Може би Жерар щеше да загине, но не поради произвола на други хора, а изправен на мостика на своя кораб, господар на собствената си съдба. Сълзи на гордост запариха в очите й, гневни и горещи.

Пиратската шхуна се понесе по индиговосините води право към огромния военен кораб. Луси вече различаваше дребните фигури, които панически се катереха по палубата. „Аргонавт“ нямаше време да преговаря или поне да обърне. Такелажът му беше твърде сложен, голямата тежест го правеше тромав. Големината, с която кралската флота толкова се гордееше, сега се превърна в гибел.

Точно обратното важеше за „Отмъщение“. Малко преди сблъсъка, малко преди съдбоносния момент, в който Луси щеше да изпищи в сляп страх, шхуната направи завой и мина на сантиметри покрай високия борд на „Аргонавт“. Скърцането беше толкова силно, че тя запуши ушите си. Рискованата маневра имаше своята цена. Някъде високо горе се чу шум от падаща мачта.

Прозвуча мощен вик:

— Огън!

Луси зяпна също като другарите си по съдба и се запита дали и нейното изражение изразяваше такова глупаво слисване като техните. Прозрението дойде със скоростта на пламък. Опасната, но брилянтна маневра на Жерар беше докарала малкия, лек кораб под оръдията на военния и бе деградирала гордостта на кралската военна флота до беззъб тигър. Макар да рискуваше повреди в собствения си кораб, когато стреляше от толкова малка дистанция, Жерар беше пресметнал много добре риска при видимо безизходното им положение.

Сигурно щяха да стоят цяла вечност като вкаменени, ако от горната оръдейна палуба не бяха дали изстрел и един гневен глас, твърде добре познат на Луси, не беше изкрещял:

— Ей, спите ли там долу?

Канонирите и маймунките се хвърлиха като един към оръдията, за да дадат дълго чакания залп.

— Този е за Дигби, проклети копелета! — изсъска един канонир, поднасяйки пламтящата факла към отвора на дулото.

Оръдието изгърмя оглушително. Дигби щеше да е доволен, каза си горчиво Луси.

Времето в тясната галерия сякаш спря. Останаха само хапещата миризма на горящия барут, оглушителните гърмежи на оръдията и тресящият се протест на „Отмъщение“, че е попаднал толкова близо до плячката си. Луси много скоро престана да брои колко пъти беше изтичала по люлеещия се коридор, за да грабне поредното желязно гюлле и бъчвичката с барут. Ръцете й изтръпнаха и тя престана да усеща болка.

Пушекът пареше в очите й, горещината опърли пръстите й, барутът начерни ръцете и лицето и. Но тя продължаваше да работи, замаяна от гърма на битката. След деветнадесетте години, които беше прекарала в послушание и мълчание, най-после беше намерила някого, за когото си струваше да се бори.

Като Давид, победил Голиат с камъче от прашката си, малкият кораб изпращаше залп след залп в страничната стена на „Аргонавт“. Луси тъкмо мъкнеше поредното гюлле към оръдието, когато един от канонирите я сграбчи за ръкава.

Устните му се движеха с бързина, от която й се зави свят. Тя го погледна неразбиращо и лицето й помрачня. В ушите й скърцаше дърво, отекваха гърмежи и тя не разбра нито дума. Канонирът явно се усети, изтръгна гюллето от скованите и пръсти и внимателно я отведе до един от люковете.

„Аргонавт“ се оттегляше, без да е дал нито един изстрел от грамадните си оръдия.

Канонирите и маймунките заскачаха като млади жребчета около оръдията и се развикаха радостно. Луси много искаше да се радва с тях, но изведнъж усети такова изтощение, че едва се задържа на краката си. Прозя се уморено, падна върху купчинка платна, сви се на кълбо и моментално заспа.

Когато Жерар я намери след шест часа, тя спеше в същата поза.

Той беше работил цяла нощ, за да отведе ударения си кораб в спокойния залив на малък остров пред крайбрежието на Тенерифе. Едва тогава предаде командването на Аполон и отиде да си почине в капитанската каюта, надявайки се да намери Луси дълбоко заспала. Представата за сгушената в леглото крехка фигурка щеше да му помогне да преодолее изтощението.

Ала намери каютата празна, а измачканите завивки лежаха на пода точно както ги бяха оставили. Жерар се втурна да претърси кораба от носа до кърмата и тревогата му нарастваше с всяка крачка.

Когато най-сетне слезе на долната оръдейна палуба и откри отпуснатото й тяло върху купчината стари платна, сърцето му спря да бие.

Ужасен от смъртната бледност на капитана си, един от канонирите се хвърли да го подкрепи и му подаде бутилката с уиски, която му правеше компания след като беше изпил достатъчно ром и бира с другарите си, за да отпразнуват победата.

— Тя е напълно изтощена, сър. И не е чудно, защото свърши великолепна работа по време на битката. — В зачервените очи на мъжа заблестя възхищение. — Можем да се гордеем с нея, сър.

Сърцето на Жерар си възвърна ритъма и го ускори. Първо трябваше да се справи с шока. Човекът, когото Луси в продължение на деветнадесет години беше смятала за свой баща, се беше опитал да я убие, но вместо да получи истеричен колапс, тя се бе хвърлила в битката и се беше сражавала на страната на Жерар, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

Той се отпусна на колене до нея и се вслуша в равномерното й дишане. Приглади косата й, нападала по челото, и я загърна в разкъсаната риза. Като видя милото, изпоцапано лице, мирно заспало под маската от барут, бе обзет от дива нежност. Угризенията на съвестта, че за да осъществи собственото си отмъщение, бе изложил Луси на смъртна опасност, още повече засилиха чувствата му.

С тази странна смесица от надменно достойнство и детска невинност, толкова скъпи на закоравялото му сърце, тя го научи отново да се усмихва. Куражът й му помогна да преодолее страха си от тъмнината. Напук на целия му инат тя му напомни, че на този свят имаше и друго освен отмъщение.

И как й се отблагодари той? Като я отблъсна, измами я, осигури й плаване към сигурната гибел, без билет за връщане, повлече я след себе си. Успя да я накара да повярва, че искаше само крехкото й, гъвкаво тяло да топли леглото му. И сега горчиво се запита кого от двамата всъщност трябваше да убеждава.

Докосна с пръст връхчето на носа й и погледна замислено черното петно. Мястото й не беше в задушния трюм на пиратския кораб. Тя трябваше да се върне в елегантния лондонски салон и да угощава с чай тълпите богати ухажори. Погледът му се плъзна по изпочупените, почернели нокти и одрасканите глезени. Преди да се вмъкне в живота й, нежните й ръце бяха скрити в ръкавици, чадърчето пазеше изискания й млечнобял тен от слънцето, а бузите й бяха напудрени с най-фината оризова пудра.

Какво, за бога, й беше причинил!

Ресниците й затрепкаха. Когато го видя, погледът й омекна.

Жерар изпита толкова силно облекчение, че му идеше да я удуши. Притисна я до гърдите си и зарови устни в опушената й коса.

— Ти, проклета малка глупачке! Какво си въобразяваш? Защо извърши това безумно геройство?

Полузаспала, Луси се сгуши на гърдите му и го подуши доволно. Самодоволството й го вбеси.

Той я отдалечи от себе си и главата й безсилно увисна назад.

— Като ти казах да слезеш долу, нямах предвид проклетата оръдейна палуба.

Тя примигна насреща му.

— Какво?

— Не се преструвай на невинно агънце! Много добре знаеш за какво говоря.

— Какво?

— Престани да ми крещиш! Ако си въобразяваш, че можеш да ме стреснеш с крясъците си, момиче, няма да ти мине номерът!

Измъчван от угризения на съвестта, че без малко щеше да я загуби, и тъжен, защото много добре знаеше, че въпреки всичко ще я загуби, той я притисна силно до гърдите си. Твърдо решен да се наслаждава на топлината й колкото можеше по-дълго, той покри лицето й с целувки, без да го е грижа, че беше изпотена и изцапана с барутен прах.

Луси въздъхна доволно, когато той се изправи и я изнесе на палубата. Изтощените, щастливи мъже бяха достатъчно умни да си спестят дръзките забележки. Само си намигнаха съзаклятнически и проследиха с любопитство ставащото. Никой не се обади даже когато Жерар скочи в топлата вода на лагуната с Луси в ръце.

Без да удостои дори с един поглед розовия утринен здрач и разсветващото небе, Жерар мина през водата и спря едва в един тесен страничен ръкав на лагуната, закрит от кораба с редици стройни палми. Там най-после я изправи на крака.

Ризата на Там се изду като балон над водната повърхност. Луси следеше с неразбиращ поглед как Жерар преминаваше от нежни целувки по челото към силно разтърсване, сякаш искаше да научи на маниери непокорно домашно кученце. Тя се взря напрегнато в красиво изрязаните му устни и накрая разбра, че той повтаряше все едно и също.

Тъкмо поклати глава, за да му даде да разбере, че не чуваше нито дума, когато ушите й се отпушиха с шумно пукване.

— Аз те обичам, по дяволите!

Изнервеният му рев я накара да запуши уши. Изпълни я невярващо учудване, по-топло дори от нежните вълни, които ги обливаха. Петите й се заровиха в пясъчното дъно на морето.

— Наистина ли?

Тихият й шепот го отрезви. Той сбръчка чело и лицето му изведнъж стана толкова ранимо, толкова безкрайно нежно, че Луси бе обзета от абсурдното желание да го утеши, да го накара да повярва, че всичко е било само лош сън или пристъп на тропическа треска. Но любовта му към нея не беше от нещата, които се оправяха с чаша горещо кафе или с голяма доза хининова кора.

— За бога, престани да ме гледаш по този начин! — изкрещя той. — Ти си изтощена. Трябва ти ядене, пиене и сън. Но ако продължаваш да ме гледаш така, ще правим любов. — Гласът му пресекна от желание. — И то веднага — добави той след кратка въздишка.

Слухът на Луси се бе върнал с такава острота, че тя чу шепота на вълните, песента на една екзотична птица и свирещото дишане на Жерар.

— Има нещо, което ми е по-необходимо от всичко друго — обясни тихо тя.

— Здрав човешки разум? — предложи ухилено той. Тя разкопча ризата на Там.

— Баня.

Жерар не можеше да възрази срещу това напълно разумно искане. Когато ризата се плъзна от раменете й и разкри розовите връхчета на гърдите, Жерар шумно пое въздух. Пластовете сажди по ръцете и шията правеха бледорозовата кожа още по-съвършена.

Когато небето загуби розовия си оттенък и стана златно, а накрая блестящо синьо, мъжът и жената изкъпаха изтощените си от битката тела в топлата вода на лагуната. Треперещи от удоволствие, двамата изследваха с пръсти и устни най-сладките, най-скритите места на телата си.

Жерар беше казал на Луси, че там, където отиваха, нощите са топли. Но бе пропуснал да й каже за изгрева. Пръстите му се потопиха във водата и се плъзнаха между краката й със сладко обещание за онова, което щеше да дойде. В тялото й пламна огън, много по-горещ от огненото кълбо на слънцето, който бавно се издигаше на небето. Краката й се вдигнаха от само себе си и се увиха като безтегловен товар около стройните му хълбоци.

Жерар беше твърдо решен този път да й достави безкрайно удоволствие. Прекрасното й тяло имаше право да бъде ухажвано по всички правила на изкуството. Съзнаваше, че през нощта я бе взел твърде жадно и бързо. Водата се стичаше по притиснатите едно в друго тела, когато той я изнесе на брега и я положи върху постеля от топъл пясък. Той се надигна и нетърпеливо се освободи от мокрите си дрехи. Жадният му поглед беше впит в полуотворените й устни. Влажната й кожа розовееше като вътрешността на мидите, с които беше осеян пясъкът.

Като видя позлатеното от слънцето голо тяло, Луси преглътна мъчително. Когато се любиха за първи път, Жерар й бе отказал удоволствието да изследва тялото му. Сега, в меката светлина на утрото, тя го гледаше с очи на художничка, проучваща красотата на мъжкото тяло. Някога в невинността си си беше представяла, че слънчевата светлина ще го разкраси. Но никога не беше предполагала тази зашеметяваща гледка.

Когато той свали чорапите си и Луси видя грозните белези по глезените му, от гърлото й се изтръгна тих стон. Погледите им се срещнаха; нейният питащ, неговият упорит, сякаш очакваше тя да се отдръпне отвратено. Аполон може би гледаше на белезите си като на почетни знаци, но за Жерар те бяха олицетворение на позора. Веригите отдавна бяха разкъсани, но той не можеше да се освободи от сенките им.

Тя се отпусна на колене и изтри пясъка от белезите с краищата на косата си. Нежните й ръце продължиха милувката. Пръстите й се плъзнаха по прасците и се изкачиха към мускулестите бедра, покрити със светли косъмчета. Жерар издаде дрезгав звук, наполовина пъшкаме, наполовина стон, който я окуражи да продължи изследователското си пътешествие. Когато ръката й не стигна да обхване онази съвършена част от тялото му, която нежностите й бяха събудили за живот, тя предпазливо докосна връхчето с върха на езика си.

Жерар не беше в състояние да изрази радостта си с думи. Тази смела малка жена беше приела съвсем естествено грозните му белези и беше готова да му се отдаде без остатък. Той я сграбчи за косата й издърпа главата й назад. Очите й сияеха, на дясната й бузка отново се появи възхитителната трапчинка.

— Ако не озаптите непокорното си езиче, мис Сноу — изохка той, — всичко ще свърши, преди да е започнало.

Той я положи върху пясъчното легло и се наслади с безкрайно търпение на прекрасното тяло, на кремавите падини и крехките дълбочини, които бяха неговият храм на радостта. Силните му ръце я милваха и разтриваха с безкрайна нежност. Търпеливо навлажняваше горещия й център със собствения му ароматен мед, докато тя започна да го умолява да я вземе.

Когато сянката му най-сетне скри слънцето, Луси простена от радостно очакване. Но и най-съвестната подготовка не я бе подготвила за онзи сладостен шок, когато усети цялата му корава дължина да се плъзга в утробата й и силните му тласъци я изпълниха цялата. Като че чувствените мъчения не бяха достатъчни, той потърка с ръка влажната перла на любовта, докато я заля екстатична горещина — и то не веднъж или два пъти, а магичните три.

Когато Луси извика името му като заклинателна формула, дойде и освобождаването на Жерар. Сладко и горчиво едновременно и невероятно силно, то го разтърси до дън душа.

Двамата лежаха дълго върху топлия пясък с преплетени тела, докато сърцата им се върнаха към нормалния си ритъм.

— Обичам те, откакто те видях за първи път — пошепна тя.

— Ама че романтични глупости — промърмори в рамото й той. — Ти не можеше да ме търпиш. За теб бях непоносим недодяланик… и то два пъти, както бих желал да допълня.

Тя зарови пръсти в разрошената му коса.

— И сега си такъв. Но това не значи, че те обичам по-малко.

Той я прегърна и отчаянието, което го изпълваше, я разтрепери. Тя побърза да отхвърли лошите си предчувствия. Може би търпението й щеше да бъде възнаградено с нежно любовно обяснение и обещание за безсмъртно отдаване.

— Божичко, умирам от глад. Вече не помня кога съм ял за последен път. — Жерар седна и бързо отупа пясъка, залепнал като златна захар по мократа от пот кожа.

Луси смръщи чело и се почувства ограбена. Той й хвърли ризата си, навлече панталона си, без да я удостои с поглед. Докато тя се обличаше, той вече вървеше към пенещия се прибой, където опря ръце на хълбоците си и се загледа в морето. Сигурно мисли за кораба си, каза си Луси. Знаеше, че „Отмъщение“ е почти неспособен да маневрира и има тежки повреди.

Лекият вятър се заигра с косата й и тя се усмихна меланхолично.

— Иска ми се да останем тук завинаги.

— И да лудуваме голи във вълните като Адам и Ева? — В първия момент Луси помисли, че той й се подиграва, но когато се обърна, погледът му беше сериозен и мрачен. — Даже в рая е имало змия.

— Адмиралът. — Това беше твърдение, не въпрос. — Тенерифе вече не е сигурното убежище на пиратите, каквото е било преди сто години. Само въпрос на време е той да се върне. С много кораби, с много войници и оръдия. До вчера бях виновен само за кражба и че съм предизвикал известна бъркотия. Но сега, след като ме принуди да стрелям по флагмански кораб на кралската военна флота, той е сигурен, че ще ме заклеймят като държавен изменник и ще ме очистят. Ще спрат едва когато ме видят мъртъв.

Примиреният му тон накара Луси да скочи.

— Тогава ще идем някъде другаде. Някъде, където ще живеем спокойно. На края на света, ако трябва.

Той поклати тъжно глава.

— Колумб доказа, че земята е кръгла, любов моя. Все едно накъде ще плаваме, накрая ще се озовем пак там, откъдето сме тръгнали.

— Божичко — пошепна Луси. — Ти искаш да ме върнеш на адмирала, нали?

Мълчанието му беше достатъчен отговор.

Тя прогони предателските сълзи и протегна ръце.

— Това е дяволски добра идея! Велика идея! Ще ме оставиш пред вратата на Йона и готово. Питам се само колко време ще мине, докато умра от необяснимо падане по стълбата или парченце развалена херинга.

— Няма да те заведа при баща ти. Ще те оставя при Смити. Той ще те защитава. Имам му доверие.

От страх, че Жерар може да разкрие предположенията й, Луси извърна лице и моментално загуби битката срещу сълзите. Те закапаха горещи по бузите й и тя се опита да ги избърше, преди да се обърне.

— Е, добре, Жерар Клермон, тогава ме върни в Лондон. Не всички служещи в кралската военна флота са корумпирани като баща ми… — Тя затвори за миг очи, за да се овладее. — Като Лусиен Сноу. Има и добри офицери. Хора, които се вслушват в разумни аргументи. Аз ще ги намеря и ще изчистя мръсотията от името ти. Кълна се в бога, че ще го направя. Даже ако трябва да стигна до лорд Първия адмирал.

Жерар прекоси пясъка с два скока и я сграбчи грубо за раменете. Лицето му се разкриви в болезнена гримаса.

— Няма да правиш нищо, чуваш ли! Да не искаш да те затворят в Нюгейт, защото си помогнала на един търсен престъпник? Да не искаш да те заподозрат в държавна измяна? Знаеш ли какво правят с жени като теб на такива места? Ако адмиралът подуши с какво се занимаваш, преди да си постигнала нещо пред властите, тогава си загубена. Той вече ти доказа, че е готов на всичко, за да ти затвори устата.

— И какво, по дяволите, ще правя тогава в Лондон? — изкрещя злобно тя и изпита благодарност към добрия мистър Дигби, бог да успокои душата му, който я беше научил на думите, необходими за такива абсурдни разговори. — Да си седна на красивия задник и да плета чорапи, докато ти благоволиш да се върнеш при мен?

Гневът му отстъпи място на дълбоко разкаяние. Той беше виновен, че сега Луси знаеше толкова много страшни неща.

Лицето му се разми пред очите й. Коленете й омекнаха. Но вместо да я хване, Жерар нежно я настани в пясъка и поглади косата й със съчувствие, достатъчно и за двамата.

Ако беше повярвала дори само за миг, че той не я обича, че само я е използвал, за да я прогони, щом задоволи любопитството си, тя щеше да го моли на колене да се откаже от намерението си и да извоюва бъдеще за двамата.

Но тя знаеше по-добре. Жерар беше един от онези редки мъже, които правеха, каквото трябва, без да ги е грижа за цената. Не й оставаше нищо друго, освен да го проследи с поглед, когато той се обърна и тръгна по брега, устремил поглед към морето, което толкова обичаше и което го утешаваше с лазурносините си дълбини.