Крадец на сърца

8

Пъхнал палци в джобовете на жилетката си, Жерар се беше облегнал на стълба от ковано желязо, броеше бавно до десет и чакаше ужасения писък, който трябваше да прозвучи всеки момент.

Ала от уличката, в която беше изчезнала Луси, идеше само злокобна тишина.

Мъжът се намръщи, извади часовника от джоба си и се изправи, обзет от лошо предчувствие. Адмиралското момиченце искаше да го уволни, но той не искаше да й стори зло. Ами ако беше паднала в несвяст? Ами ако си беше ударила главата? Представата, че Луси лежи в безсъзнание върху влажните камъни, с коси, нападали по бледото лице, го накара да се втурне към уличката.

Зави зад ъгъла и застина на мястото си. Гледката, която се разкри пред очите му, беше невероятна.

Маскиран мъж лежеше на калдъръма и се опитваше да избегне острия връх на чадърчето, който се целеше в гърлото му. Луси стискаше здраво дръжката на чадъра в тънката си ръчица. Изглеждаше толкова хладна и спокойна, като че идваше от градинско увеселение. Появата на Жерар бе отбелязана само с елегантно повдигане на веждата.

— Моля ви, мис, не ми причинявайте болка — изплака крадецът с едва доловим ирландски акцент. — Не исках да ви сторя зло, наистина не исках. — Като зърна Жерар, който го наблюдаваше с презрение, той въздъхна облекчено. — Помогнете ми, мистър, тя иска да ме убие! Божичко, ужасно беше! Цапна ме по главата, подложи ми крак и едва не ме набучи на това проклето чадърче. Вече си помислих, че никога няма да…

Жерар сложи край на опасните му приказки, като го стисна за гърлото и го изправи на крака.

— Моля да ме извините за малко, мис Сноу. Трябва да се отървем от този боклук.

Луси изтупа ръкавиците си.

— Той искаше да ми открадне чантичката. Няма ли да го предадем на полицията?

Жерар вдигна жертвата си във въздуха и ирландецът безпомощно зарита с крака.

— Щом свърша с него, сигурно ще му се иска да сме го направили — обеща той.

Когато Жерар се върна след няколко минути, Луси тъкмо гледаше с копнеж захаросаните плодове и бонбоните във витрината на една сладкарница.

Той спря съвсем близо зад нея, толкова близо, че изглеждаше почти неприлично, но беше твърде развълнуван, за да го е грижа за приличието. Не се гневеше, защото Луси беше осуетила хубавия му план. Яд го беше на себе си, че макар и за миг, се беше уплашил да не е припаднала. Само небето знаеше колко чувства беше изхабил досега за нея.

Той огледа безупречното й отражение в стъклото.

— Защо, по дяволите, не изпищяхте? Ако не бях ви проследил, кой знае какво щеше да се случи.

Тя го измери с хладен поглед, без ни най-малко да се уплаши от близостта му.

— Трябва да се съберат няколко дузини жалки крадци като този, за да ме накарат да запищя. Освен това бях господарка на положението. Мисля, че ви доказах убедително твърдението си. — Тя се измъкна от сянката му и разтвори смъртоносното си чадърче, сякаш Клермон беше следващата й жертва.

— За кое твърдение става дума?

— Че съм напълно в състояние да се грижа за себе си. Нямам нужда от услугите ви. — Тя му хвърли поглед, който при всяка друга жена би се изтълкувал като кокетен, но не и при дъщерята на адмирала. — Но мисля, че нямам право да ви лишавам от службата ви. За да продължите да служите на баща ми, трябва да ме задоволявате.

Тя се отдалечи с горди крачки, размахвайки чадърчето си. Жерар обаче не й достави удоволствието да тръгне след нея като послушно кученце.

Той свали шапката си и се удари по бедрото. Колко жалко, че нямаше нито време, нито желание да покаже на дъщерята на господаря си как хубаво може да я задоволява.

Жерар напусна господарската къща, сякаш го гонеха всички демони на ада, и се запъти с широки крачки към портиерската къщичка, когато от втория етаж се чу злобно скърцане на прозорец и един глас го повика да се върне.

— Мистър Клермон! О, мистър Клермон, извинете!

Като чу добре познатия сладък гласец, мъжът простена. Първият му импулс беше да избяга. Да заобиколи портиерската къщичка, да излезе през портата и да тича до Лондон, да си наеме бърз кон, карета или кораб и да спре чак от другата страна на Ламанша.

Беше очаквал, че адмиралът ще бъде тиранин, но проклетата му дъщеричка слагаше в джоба си дори Чингис Хан.

— О, мистър Клермон, ето ви и вас! — извика тя, като че само преди петнадесет минути не го беше изпратила да наостри моливите й за рисуване с най-тъпия кухненски нож. Може би трябваше да бъде щастлив, че не му бе заповядала да оближе всички графити, за да ги заглади.

Той прогони от мислите си желанието за убийство, върна се към къщата и зае позиция под прозореца й като болен от любов глупак.

— Да, мис? — изсъска той през здраво стиснати зъби.

— Бихте ли дошли в зеления салон? Нуждая се от услугите ви.

Жерар влезе през входа за слугите, изброявайки на ум десетки други услуги, които много искаше да окаже на Луси. И поне една от тях щеше да я накара да замълчи и да спре да диша — беше сигурен в това.

Тези услуги нямаха нищо общо с обикновените задачи, които изпълняваше през изминалите седем дни: да й държи гергефа по време на следобедния чай и да не реагира, когато тя го бодеше с иглата, защото глупавият разговор го приспивал; да й вдига ръкавиците всеки път, когато ги изпускаше на улицата; да прелиства вместо нея ужасните мемоари на лорд Хауъл, като че тя беше много слаба или твърде тъпа, за да го прави сама.

Сигурно щеше да понася тиранията й много по-лесно, ако бе открил в нея поне следа от злоба, но Луси издаваше заповедите си с безупречна любезност, всеки път му се усмихваше сладко-сладко и показваше една завладяваща трапчинка, за чието съществуване не бе подозирал. Очевидно тя се бе отказала от намерението си да иска уволнението му от адмирала и сега се надяваше той да си тръгне сам или поне да се опита да я удуши. Той беше съвсем наясно с намеренията й и това го развеселяваше и гневеше едновременно.

Тъй като тя постоянно му възлагаше разни задачи, той имаше на разположение само черните часове на нощта, за да преследва собствените си цели. Изтощението късаше нервите му, но всяка минута без сън означаваше една минута повече с Луси Сноу.

Както очакваше, вратата на салона беше отворена. Маската на професионално равнодушие едва не се пропука, като видя Луси, наведена над тапицираната пейка, да се взира напрегнато в нещо. Задничето й, опънато под тънкия муселин, изглеждаше невероятно предизвикателно и първият му импулс да я ритне с ботуша си отстъпи място на много по-примитивен, крайно объркващ нагон.

Той направи кратък поклон.

— На вашите услуги, мис.

Тя посочи с убедително треперещ пръст нещо, което явно се намираше в другия край на тапицираната пейка.

— Моля ви, побързайте! Толкова се страхувам!

Жерар изпухтя, заобиколи пейката и огледа посоченото място.

— Не виждам нищо, по дяво… — Той се покашля и се поправи: — Нищо не се вижда, мис.

— Не можете да не го виждате! Толкова е страшен! За малко да припадна, а ви уверявам, че не съм от жените, които лесно припадат.

Жерар въздъхна, свали очилата си и погледна отново. Мъничък паяк, почти невидим с просто око, се плъзгаше грациозно по тапицерията. Бедничкият, каза си неволно мъжът. Паякът му напомни за самия него — и той висеше над опасна пропаст и танцуваше по свирката на Луси.

Той сложи очилата обратно на носа си и дари господарката си със снизходителен поглед.

— И какво според вас трябва да направя, мис Сноу?

Тя посегна нервно към гърлото си.

— Вие сте назначен да ме пазите. Очаквам да ме браните от всякакви заплахи.

Обзе го дяволско спокойствие.

— Естествено, мис. — Извади от джоба на жакета си пистолет и го насочи към жалката твар.

Ужасеното изохкване на Луси беше истинско. Сивите й очи се ококориха при вида на блестящото оръжие. Нямаше представа, че той носи пистолет. Не можеше да знае, че той никога не го вадеше от джоба си.

— Какво възнамерявате, мистър Клермон?

Мъжът отпусна пистолета.

— Нали казахте, че трябва да ви защитавам?

— Нима ще застреляте бедното малко паяче?

— А какво друго? Да не би да искате да го напляскам по задника? Или да го заточа в Австралия? Или пък да го хвана и да го предам на баща ви?

Луси падна на пейката и косата скри лицето й.

— Можехте да го отнесете в градината — пошепна тя. В градината. Та да изпищи пак само след минути! Неочакваният пристъп на любов към животните го ядоса повече от двуличието й. Той скри пистолета и се ухили злобно.

— Не е ли най-добре просто да го стъпча? — И заплашително вдигна крак.

Луси приглади бързо косата си.

— О, не! Нямате право да го убивате! И то е божие създание, каквито сме ние с вас. Сигурна съм, че не искаше да вдигне такъв ужасен шум.

Тя взе от перваза на камината месингова кутийка за емфие, която сигурно никога не е била използвана, толкова блестяща изглеждаше. Без да потрепери нито веднъж, напъха паячето вътре и подаде кутийката на Клермон.

Той погледна съжалително бедното същество, което объркано пъплеше по стените, и се запита дали и то не се чувстваше пленник като него.

— Хайде, изнесете го — заповяда енергично Луси. — Внимавайте да не му се случи нищо и да си намери добър дом.

— Ще се отнасям към него като към свещена крава. — Той се поклони като съвършен джентълмен и тракна с токове. — Изцяло на вашите услуги, мис.

— Преди битката при Чийзпийк Бай през март осемдесет и първа онези проклети французи бяха направили блокада, за да не можем да снабдяваме нашите хора при Йорктаун с провизии и оръжие. Тогава контраадмирал беше Томас Грейвс и аз го предупредих, че не бива да си губи времето да подрежда корабите си в съвършена формираща линия. „Слушай, Томи, стари момко“, казах му…

Адмиралът говореше ли, говореше. Гръмкият му глас отекваше заплашително в библиотеката и Жерар беше готов да се закълне, че пясъкът в излъскания до блясък пясъчен часовник в края на писалището е спрял да тече още преди няколко часа.

Лусиен Сноу диктуваше мемоарите си. Клермон знаеше от самото начало, че адмиралът съжалява дълбоко за раняването, което му беше попречило да поведе английската флота към най-славните й победи, след като години наред беше водила с французите само незначителни сражения. Адмиралът вярваше, че в битката при Нил не друг, а той е трябвало да победи французите. Той заслужаваше баронско достойнство и щедрата пенсия, отпусната от парламента. Той заслужаваше слава и богатство, а не онова неопитно момченце, онзи новоизлюпен контраадмирал Хорацио Нелсън!

Дъщерята на адмирала седеше зад огромното писалище със строго пригладена назад коса, вързана на тила със синя кадифена панделка. През прозорците, които гледаха към залива, падаха ярки слънчеви лъчи и обграждаха изящния й профил със златен ореол. Перото в ръката й се плъзгаше неотклонно по хартията, редеше чисто и прилежно буква след буква и дума след дума, докато баща й диктуваше.

Как ли успява да изглежда впечатлена, след като сигурно е слушала тези истории десетки пъти? — запита се Клермон. Вярно, тя обожаваше баща си и всяка дума, казана от него, беше свещена като Библията. Никой не би повярвал, че това кротко момиченце е всъщност една малка тиранка, която още на разсъмване го бе повикала в къщата, за да спаси бедната й игла за коса, паднала в една цепка на пода. Той поднесе към устните си чашата с кафе, за да скрие ухилването си.

— Още малко кафе, сър?

Както винаги, Жерар се учуди на безшумната поява на Смити. Икономът все повече го изкарваше от нерви с умението си да бъде навсякъде. Веднъж едва не заби в главата му лъжицата за супа.

Скоро след тази неприятна случка той съжали дълбоко за поведението си, защото, след като разбра, че охранителят на младата мис се отвращава от хладкия бульон, който в къщата на адмирала се сервираше като чай, Смити започна всяка сутрин да му приготвя голяма кана със силно колумбийско кафе и го преследваше навсякъде с нея.

Жерар удостои Смити с благодарен поглед и му позволи да напълни чашата му до ръба. Топлейки ръцете си в горещия порцелан, той се помоли ароматната напитка да го съживи и да го накара да се съсредоточи.

— … точно в годината, когато старият Джордж най-сетне преглътна гордостта си и ме въздигна в рицарско звание — казваше тъкмо адмиралът. — Бедничкият едва не полудя, че синът на обикновен гражданин е спасил кралския му живот. Мисля, че това стана през осемдесета година. Или през осемдесет и първа?

— През осемдесет и втора, сър — намеси се Смити. — След благородната ви жертва в битката при Садрас.

— О, да, Садрас! — Споменът за миналото величие овлажни очите му. Жерар стисна здраво зъби, защото беше готов да скочи и да го удуши.

Перото на Луси хвърчеше по хартията, а укорителният й поглед му напомни, че е занемарил задълженията си. След галантното му обещание да прегледа цялата мухлясала кореспонденция на адмирала и да я подреди по имена и дати тя не го оставяше на мира. Засега беше успял само да разбере, че повечето приятели на Лусиен Сноу бяха също така важни и надменни като него.

— … и когато на разсъмване мъглата се вдигна, изведнъж се видях изправен срещу гладните гърла на осемдесет и шест френски оръдия! Какво друго ми оставаше, освен да дам заповед за атака и…

— Хиляда седемстотин шестдесет и девета — прекъсна го Жерар, преди да се е впуснал в объркано описание на поредната досадна морска битка. — Това ли е годината на злощастното ви раняване, сър? — Той примигна като бухал, използвайки невинното изражение, което му придаваха очилата.

Адмиралът вдигна вежди. Перото на Луси спря да скърца. Смити избърса един безупречно блестящ глобус и умело избягна погледа на Жерар.

Никой не смееше да прекъсва адмирала.

Жерар премисли набързо перспективите си за бъдещето.

Най-добре беше да поласкае самолюбието на работодателя си. Той стана и заобиколи писалището на Луси, като че вече не можеше да издържа седнал.

— В един от разказите ви е казано, че бедрото ви било пробито от парче олово, но вие сте отказали да предадете командването другиму. Презрели сте адските болки, заповядали сте да ви вържат за голямата мачта и сте повели моряците към победата.

— Дай кутията, Смити — изграчи адмиралът.

Икономът изтича до големия шкаф за документи и извади богато украсена месингова кутия. Жерар приседна на ръба на писалището зад Луси, опитвайки се да не вдъхва лимонения аромат на косата й и да не вижда подозрителния блясък в очите й.

Смити тържествено връчи кутията на адмирала, който със същата тържественост я отключи с ключа, който висеше на шията му. Отвори я и Жерар веднага си представи два дуелни пистолета. Май адмиралът просто щеше да го застреля за безсрамието му.

— Държавни тайни на Адмиралтейството — пошепна Луси, чиято глава беше до лакътя му. — Даже Смити няма ключ за тази кутия. — Почтителният й тон го вбеси.

Вместо пистолет адмиралът извади от кутията стар, пожълтял вестник.

— Вероятно това е съобщението, което сте прочели. Боя се, че малко са преувеличили смелостта ми. Без смелата подкрепа на командващите офицери никога нямаше да доведа битката докрай.

Без да губи време, адмиралът се впусна в детайлно описание на онази велика битка в Средиземно море, която беше сложила край на кариерата му във военната флота, и перото на Луси отново захвърча по хартията.

Никой не заподозря, че въпреки изписаното на лицето му дълбоко внимание и промърморваните от време на време думи на одобрение и възхищение Жерар не чу нито дума от тази реч. Цялото му внимание беше съсредоточено върху блестящата кутия, останала отворена на масичката пред адмирала.

Късно вечерта Луси седеше пред тоалетката си и разресваше косата си със сребърната четка, принадлежала някога на майка й. Кожата на главата й тръпнеше от удоволствие. Адмиралът беше излязъл, за да участва в поредното стратегическо обсъждане на военноморския щаб. Луси ценеше високо всяка минута на усамотение. В същото време без стриктното разпределение на деня, за което се грижеше баща й, тя се чувстваше някак изгубена. И самотна.

Сигурно се беше заразила от безпокойството и енергията на охранителя си. Навиците на този човек не преставаха да я развеселяват и объркват. Той не се стряскаше, когато адмиралът започнеше да говори, никога не поглеждаше изпитателно към часовника си и никога не сверяваше излизанията им с разписанието, с което Смити го снабдяваше ден след ден.

Винаги закъсняваше, завързваше шалчето на врата си едва на масата за закуска и вечно забравяше някъде разписанието. Луси го беше намирала на най-различни места: в салона под гърнето с папрат, зад еленските рога, които висяха в библиотеката; във фоайето, сгънато на триъгълник и сложено като шапка на главата на теракотения бюст, който изобразяваше баща й. Единственото, с което охранителят й се занимаваше сериозно, беше яденето. Той поглъщаше смайващи количество храна, сякаш го беше страх, че някой ще издърпа чинията под носа му.

Луси не смееше да мисли дали сладката й тирания щеше да се увенчае с успех или не. Мистър Клермон никога не протестираше срещу заповедите й, което я лишаваше от така желания триумф. Равнодушието му спрямо нея нарастваше и не й оставяше друг избор, освен да му поставя все по-безумни изисквания. Сигурно се държеше като дете, но след като беше научена да се подчинява безпрекословно, тя просто не можеше да устои на това безобидно забавление.

Когато четката се заплете в едни кичур, тя изохка от болка. Винаги беше мразила тънката си, бледа коса. Чудеше се как да я стяга и хваща, защото постоянно се изплъзваше; а най-лошото беше, че нямаше и следа от къдрица. Ако посмееше да се подстриже късо като Силви, сигурно щеше да прилича на момче.

Тя избута кристалните шишенца настрана, премести разноцветните панделки и огледа лицето си в огледалото, като че беше на друга жена. Нали адмиралът го нямаше, за да я укори за суетността. Събра гладката си коса на тила и се зае да изследва чертите на лицето си. Високи скули, остро изсечен нос и уста, твърде широка за крехката брадичка. И над всичко това две големи очи, които биха подхождали по-скоро на домашно кученце. Или на куртизанка.

Тя въздъхна и отново разпръсна косата по раменете си. Колко жалко, че беше наследила почти всички недостатъци на майка си, но нищо от скандално известната й красота.

Тя извади кристалната запушалка от флакончето с лимонена есенция и го плъзна по гърлото си до улейчето между гърдите. Гладкият, твърд кристал предизвика върху меката й кожа объркани усещания между леност и бунт. Сърцето й заби по-бързо, дъхът й се накъса. В розовите й гърди запулсира болка, връхчетата им щръкнаха и се отъркаха в прозрачната коприна на ризата й.

След срещата с Дуум тази необяснима треска я обземаше все по-често. Будеше се нощем сред смачкани чаршафи, трепереща от копнеж по онова горчиво-сладко удовлетворение, което й беше отказано. То бе изчезнало като „Отмъщение“ и мистериозния му капитан.

Тя прокара пръсти по горещата кожа между гърдите си и си представи, че това е ръката на любовник. Умелата ръка на Дуум. Очите й се затвориха. Но вместо да срещне в милостивия мрак несъществуващия любим, тя видя мъжки ръце, обагрени от светлината на есенното слънце.

Силни, корави ръце с тъмноруси косъмчета, които нежно обхванаха гърдите й.

Луси отвори широко очи. Ако не беше толкова ужасена, сигурно щеше да се разсмее от израза на лицето си. Извади заешката лапичка от пудриерата си и побърза да прикрие издайническата червенина на бузите си с оризова пудра. После стана и отиде до прозореца. Неспокойният й поглед веднага се стрелна към портиерската къщичка отсреща. Макар че отдавна бе минало полунощ, прозорецът на стаята светеше. Този човек никога ли не спеше?

Луси усети странна празнота в гърдите си. Имаше чувството, че и тя няма да може да заспи. А в очите на адмирала подобно губене на време беше равно на бунт. Затова реши да довърши последния морски етюд, за да изненада баща си. Огледа се търсещо и разочаровано установи, че беше оставила статива си в библиотеката.

Уви се в тъмния си халат, стегна колана и се измъкна безшумно от стаята си. Спъна се в сандалките, които беше оставила в коридора, прескочи ги и слезе на пръсти по стълбата, като се държеше за парапета и затаяваше дъх на всяко стъпало. Винаги се чувстваше виновна, когато напускаше стаята си след времето, определено за сън.

Тя премина бързо през пустото фоайе, покрай затворените врати, които извеждаха нанякъде като спиците на гигантско кормило. Бюстът на адмирала я изгледа мрачно от поставката си. Тя избягна лунната светлина, която падаше през големия прозорец, и ускори крачка, за да стигне по-скоро до библиотеката. Бързо да вземе статива си, преди баща й да се е върнал. Той непременно щеше да я наругае, че се е осмелила да проникне без разрешение в свещеното му царство.

Тя опипа с треперещи пръсти за бравата, очаквайки да усети гладък, хладен месинг. Вместо това пръстите й се сключиха около нещо топло и грапаво, което със сигурност принадлежеше към човешката порода. Преди да е успяла да изпищи, ръката вече беше притисната към устата й и я избута назад, докато се удари в дървената ламперия.

Лунен лъч проби нощните сенки и Луси разбра, че нападателят, който я заплашваше с вдигнат пистолет, беше обектът на грешните й фантазии.