Крадец на сърца

33

Кевин Клермон се оказа отличен познавач на човешката природа.

В деня на процеса пейките и галериите в Олд Бейли бяха препълнени с привърженици на брат му, между които учудващо много жени. В цял Лондон, а може би и в страната, нямаше вестник, който да не е публикувал най-малко три драматични статии за Жерар Клермон и рискованата му спасителна акция. Всички единодушно подчертаваха, че пиратският капитан самоотвержено е спасил екипажа на „Кураж“ и благородно е пожертвал свободата си за краля и родината. Вестникарите имаха на разположение отличен материал за епос и капитан Дуум бе възвеличен като герой от Съри до Съфък.

— Ето го!

— Божичко, колко е красив!

Една от жените му подаде рисунката, за която беше платила честно заработено половин пени.

— Вземи ме със себе си, капитан Дуум! Няма защо да се тревожиш, че ще браня добродетелта си, защото нямам такава!

Навалицата избухна в смях, а Жерар продължи напред през редиците от свои почитатели, охраняван от двама въоръжени стражи. Той познаваше човешката природа много по-добре от брат си. Много добре знаеше, че същите тези хора утре по обед ще се съберат в Нюгейт с кошници за пикник и бутилки джин, за да присъстват на екзекуцията му.

Той благодари с елегантно кимване за приветствията на тълпата, като съвършено изобрази осъдения на гибел герой. Нали някой трябваше да се радва на този фарс, даже да не беше самият той.

Въодушевените викове от горната галерия извикаха на лицето му истинска усмивка. Там седеше екипажът му, за да проследи процеса във всички подробности.

— Прати ги в ада, капитане — изрева Там.

— Точно така, сър! — Пъдж му махна окуражително с яркочервената си кърпа.

Добре познатите лица го зарадваха и успокоиха. Този път щеше да предизвика съдбата, без да рискува екипажа си. Точно както бе поискал, кралят беше помилвал всички моряци от „Отмъщение“ заради геройската спасителна акция. Бяха ги накарали да се закълнат, че никога вече няма да се занимават с пиратство. Очевидно Негово величество се надяваше по този начин да укроти простолюдието, което вече бе провъзгласило Жерар за мъченик.

Липсваше единствено Аполон. Искането на Жерар да бъде представен пред съда от величествения африканец бе отхвърлено с учтиви извинения. Съдиите не повярваха, че един тъмнокож „дивак“ владее английски език, да не говорим, че умее да се аргументира по правни въпроси. Даже забраниха на Аполон да влезе в залата на съда, тъй като се бояха, че необичайната му външност и непредвидимият темперамент могат да предизвикат бунт. Вместо това предоставиха на Жерар съдебен служител с дребно мишо лице, пожълтяла перука и вонящ на джин дъх.

Жерар посрещна тази новина равнодушно. Защото нито той, нито адвокатът му нямаха право да викат свидетели или да ги подлагат на кръстосан разпит. Процесът беше просто формалност. Забавна прелюдия към екзекуцията.

Един от стражите го дръпна силно за белезниците, за да го принуди да продължи напред. Жерар дори не трепна. Войниците не можеха да знаят, че оковите вече не му причиняват болка. Отдавна беше свикнал с желязната им захапка.

Когато зае мястото си на пейката за обвиняемия, Жерар откри, че брат му си е извоювал място точно зад него и вече е приготвил любимите си подхвърлени коментари, което беше един от особените му таланти.

— Никога не си бях представял, че осъдените престъпници имат толкова добри шансове пред дамите — заговори с усмивка Кевин. — Очаквам много скоро да започнат да хвърлят бельото си в краката ти.

— Няма да им се разсърдя. Но още не съм осъден.

Ала когато вратите се отвориха и в залата тържествено влезе адмирал Лусиен Сноу, накичен с блестящи ордени, ресните на еполетите строго колосани, Жерар разбра, че осъждането му беше само въпрос на време. Оглушителна какофония от дюдюкане и свиркане откъм галериите придружи адмирала до мястото му. Мъжете и жените затропаха с крака, зарадвани от възможността да изразят протеста си.

Слабичкият съдебен служител напразно се опита да укроти развилнялата се тълпа. Ала много скоро присъстващите замлъкнаха, впечатлени от появата на нов свидетел. Всички протегнаха шии, за да хвърлят поглед към обекта на любопитството си. Даже съдебните заседатели рискуваха плах поглед отстрани.

На вратата стоеше Лусинда Сноу, облечена в скромна бяла рокля. Тънките ръкавици и копринените панделки на елегантния шиньон също бяха ослепително бели. Крехките й рамене бяха загърнати във вълнена пелерина, на дясната й ръка висеше елегантна чантичка. Жерар усети как устата му пресъхна от копнеж да я докосне.

За голямо негово облекчение присъстващите в залата изчакаха мълчаливо, докато тя зае мястото до баща си. Никой не се осмели да подвикне нещо неприлично, нито да свирне. Адмиралът явно не се зарадва да я види, но друго не можеше и да се очаква.

— Какво казва пресата? — попита шепнешком Жерар, не можейки да откъсне поглед от своята любов. — Лошо ли се отнасят към нея?

Без да обръща внимание на заплашителните погледи на стражите, Кевин се наведе над рамото на Жерар, за да е сигурен, че никой друг няма да чуе думите му.

— Отначало много им се искаше да я изобразят като паднало момиче. Но грижливо инсценираните й публични изяви на различни вечери или театрални представления промениха мнението на вестникарите. Както сам виждаш, тя се държи като лейди, която няма какво да крие, и го прави дяволски убедително. — Той се ухили дръзко и добави: — Носят се слухове, че е устоявала с желязно самообладание на наглите ти опити да я завладееш и дори е рискувала живота си. Много скоро ще я възвеличат като новия образец на добродетелно момиче, като бастион на целомъдрието, като пазителка на…

— О, я млъкни! — изохка Жерар. — Вече разбрах какво искаш да ми кажеш.

Иронията на Кевин не беше в състояние да го развесели. Докато Луси излагаше на показ геройски опазеното си целомъдрие в лондонските салони, той беше оцелял в тъмното подземие само защото непрестанно си представяше прекрасното й тяло, кожата, посипана със златните песъчинки от брега на Тенерифе. Единствено ехото на гласа й, подрезгавял от любов и страст, беше достатъчно силно да заглуши дрънченето на веригите.

Но днес в съдебната зала нямаше и следа от онова страстно същество. Луси изглеждаше по-красива от всякога, хладна и далечна… и като че ли жадуваше да го види на бесилката.

Лицето му потъмня. Може би най-сетне беше разбрала, че малко оставаше и собствената й лебедова шия да бъде стегната във въжето на палача. Всъщност би трябвало да се чувства облекчен. Беше станало точно така, както той искаше. Луси беше избегнала скандала и можеше да се надява на добро бъдеще, да се омъжи за почтен човек и да се радва на живота. Не й беше нужен мъж, на когото оставаха по-малко от дванадесет часа живот. Защо тогава изпита диво желание да извие красивата й малка шийка, преди сам да увисне на въжето?

— Ако продължаваш да я гледаш така мрачно, ще нанесеш непоправима вреда на доброто й име — прошепна предупредително Кевин.

Жерар отмести поглед и приглади брадата си с трепереща ръка. Когато адмиралът бе повикан да свидетелства, той едва потисна проклятието си. Как щеше да понесе бомбастичните тиради на този тип без капка от прекрасното кафе на Смити? Ей сега щеше да заспи.

Оказа се много по-лошо, отколкото очакваше. След два часа Жерар правеше отчаяни опити да остане равнодушен, докато Сноу чернеше името му, рисуваше го като алчно чудовище, което си е направило грозна шега с един прославен адмирал и е дискредитирало короната и кралската флота. Настроението на тълпата бавно се обръщаше. Съдебните заседатели тайно му хвърляха злобни погледи.

— Тълпата е изменчива — пошепна зад него Кевин и Жерар долови страх в гласа му. Точно от това се беше опасявал. Не искаше Кевин да разбере по този начин, че големият му брат не е безсмъртен.

— Не казвай, че не съм те предупредил — отвърна той, внимавайки тонът му да прозвучи безгрижно. — Когато Сноу свърши речта си, сигурно ще се чуят викове за линч.

Докато баща й произнасяше унищожителните си обвинения, Луси седеше спокойно и не погледна нито веднъж към Жерар.

Когато адмиралът завърши със сърцераздирателен призив за справедливост, Жерар въздъхна облекчено. Подпирайки се тежко на бастуна си, Сноу се върна на мястото си. Позата му беше толкова театрална, че Жерар едва не за ръкопляска. Ала когато Луси удостои негодния си баща с нежна усмивка, той изохка и нервно задърпа веригите си.

Прокурорът събра разпилените си документи, разгледа задълбочено един от тях с лупата си и накрая издигна носовия си глас.

— Желая да извикам като свидетелка от страна на обвинението. — Той направи кратка пауза и се покашля. — Мис Лусинда Сноу.