24

Луси смаяно местеше поглед между двамата мъже.

Жерар се беше облегнал на релинга и напрегнатите мускули на скръстените му ръце изобличаваха в лъжа небрежната поза. Другият мъж беше наведен над нея, на лицето му грееше безсрамна усмивка, а на лявата буза се виждаше дяволска трапчинка.

Обзета от ужас, Луси го удари по рамото с юмрук.

— Махнете се от мен, негоднико! Как смеете да си позволявате такива волности!

— Не прибързвайте, Луси — укори я меко Жерар. — По вида ви личеше, че изпитвахте удоволствие.

— Да, но само защото си помислих… — Луси захапа долната си устна. Онова, което щяха да изрекат предателските й устни, беше много по-страшно, отколкото да целува непознат. Нямаше да увеличи дразнещото самодоволство на Жерар, като признае, че целувката беше предназначена за него.

Слава богу, брат му бързо се отдели от изтегнатото й тяло. Луси седна, събра колене и напразно се опита да оправи разрешената си коса.

— Поемам цялата вина върху себе си, скъпи братко — изрече великодушно младият мъж. — Никога не съм могъл да устоя на красиво момиче на лунна светлина.

Жерар се намръщи заплашително.

— Ти никога не си устоявал на хубавите момичета, все едно на каква светлина. Трябва ли да ти напомням, че тази специална красавица може да те идентифицира като временен заместник на капитан Дуум? Как мислиш, защо те затворих в камерата за мъчения?

— Знаеш не по-зле от мен, че все още не са измислили ключалка, която да не мога да отворя. Ако беше така, и до днес щеше да си в Санто Доминго.

— А ти щеше да си застрелян от някой ревнив съпруг — усмихна се сухо Жерар.

Очевидно двамата имаха богат опит в подобни караници. Луси местеше поглед от единия към другия, опитвайки се да свикне с новото положение.

Както бяха застанали един до друг пред нея, различията помежду им бяха очевидни. Жерар беше по-мускулест от брат си, който й напомни за игриво младо куче. Косата му беше по-светла от тази на Жерар, а очите по-скоро зелени, отколкото кафяви. Ако се съдеше по липсващите бръчици около тях, той беше с десетина години по-млад от брат си.

— Той има ли си име? — попита Луси, възползвала се от една пауза в разговора.

Жерар веднага насочи унищожителния си сарказъм срещу нея.

— Защо не го попитахте, преди да се хвърлите щастливо в обятията му?

Преди да е успяла да отговори, младежът притисна топлите си устни към ръката й.

— Позволете… името ми е Кевин… — Той се поколеба и хвърли изпитателен поглед към брат си.

— Дуум? — помогна му сухо Луси.

— Клермон! — изграчи Жерар.

— Кевин Клермон, скъпа моя, ваш верен слуга!

Ако не подозираше, че той се представя с подобна пламенност на всяка срещната жена, Луси щеше да се почувства поласкана. Застаналият зад него Жерар изрецитира напевно неизбежния й отговор:

— Моите приятели ми казват Луси, но вие можете да ме наричате мис Сноу…

Тя се обърна към младия Клермон и го дари със завладяваща усмивка.

— Луси.

Над рамото на Кевин Жерар й хвърли поглед, който можеше да пререже диамант.

Кевин се обърна нацупено към брат си.

— Много непочтено от твоя страна да докараш на борда такава красавица, след като в Дувър беше достатъчно жесток да изхвърлиш от кораба моята малка артистка.

— Тя не беше артистка, а проститутка — поправи го сърдито Жерар. — Нима сериозно си повярвал, че ще я сметна за твой стюард?

Луси се надигна и любопитно огледа червеникаворусата плитка на Кевин.

— Странно, но аз ви познавам отнякъде, сър.

Жерар изпухтя презрително.

— Точно така. Докато аз живеех тихо и кротко в Йона, вие изрязвахте от вестника съобщенията за абсурдните му номера. Имах късмет, че корабът ми беше останал невредим, за да се върна на него.

— Капитан Дуум! — извика Луси като малкия Гилиън. — Вие сте маскираният мъж от бала с маски у лорд Хауъл. Онзи с ужасния костюм.

Кевин притисна ръка към сърцето си.

— Думите ви ме засегнаха дълбоко, благородна лейди. А аз се считах за неотразим…

— Моят малък брат никога не е умеел да се въздържа. Идеята да построи на кораба ми напълно обзаведена камера за мъчения е също негова.

Преди да е успяла да реагира, Кевин я хвана под ръка и я издърпа настрана.

— Гостоприемството пък е една от слабите страни на моя голям брат. Както чух, той ви занемарява просто скандално. — Кевин хвърли укорителен поглед към капитана. — Мъжете, които твърде бързо са оставили зад себе си удоволствията на младостта, трудно разбират колко бързо доскучава на нас, младите.

Жерар отвори уста, но бързо я затвори и разтегна устни в кисела усмивка.

— Моля да ме извините, мис Сноу, но аз също изпитвам скука в старческата си сенилност. Най-добре е да ви оставя… — Той впи поглед в устните на Луси, все още влажни от целувките на брат му, но бързо го отмести. — Най-добре да ви оставя да се забавлявате по детски. — Той изпъна рамене и изчезна в мрака.

Луси отблъсна Кевин и понечи да тръгне след Жерар.

— Пуснете ме! Аз трябва да…

— О, не — пошепна Кевин. — Той толкова дълго време не ме приемаше сериозно, че накрая аз престанах постоянно да тичам подире му. И без това моряците го обожават достатъчно силно. Ние двамата с вас ще му покажем друго отношение.

Учудена от това разкритие, Луси престана да се дърпа. Тя погледна в блестящите зелени очи и изведнъж разбра, че беше намерила отдавна желания приятел. Досега не беше съзнавала колко много се нуждаеше от приятел.



Наблюдателницата на фокмачтата вече не беше сигурно убежище за Жерар Клермон. Беше достатъчно мъчително да наблюдава Луси, докато се разхождаше сама из кораба, но да я гледа в компанията на брат си — това го тласкаше към ужасна мъка. Да види двете руси глави толкова близо една до друга да обсъждат разпалено нещо неизвестно, да чува безгрижния им смях, който надвикваше вятъра — сякаш двамата се смееха на нещо, което само те разбираха… Положението ставаше непоносимо.

Никога не беше съзнавал по-болезнено, че е навършил тридесет и една години, никога не беше съжалявал по-горчиво за изгубеното време. Не загубено, припомняше си постоянно той, откраднато време.

През тези години тромавото малко братче, което обожаваше Жерар, се беше освободило от бебешката закръгленост и беше развило всичките си дяволски таланти. Кевин пропиля всички пари, които Жерар съвестно беше оставял настрана за образованието му. Пиеше, играеше хазарт, движеше се в компанията на най-богатите и най-скандалните лондонски лъвове. С непогрешимия си усет към числата и перфектната си памет за карти той успя да си присвои няколко значителни богатства и търпеливо изчака, докато един от пияниците на игралната маса му разкри истината за изчезването на големия му брат.

След три години бурен живот благосклонната фортуна го срещна с Лусиен Сноу. Проницателният Кевин много скоро разбра каква беше връзката между брат му и хвалбите на адмирала, че е лишил някой си капитан Дуум от незаконната му плячка.

Най-голямото желание на Кевин беше веднага да предизвика Сноу на дуел, но знаеше, че ако заподозреше за готвещия се опит за бягство, адмиралът щеше да употреби цялото си влияние да премести Жерар в друг затвор или да накара да го убият. Затова просто се сбогува, прибра спечеленото злато и се отправи към Санто Доминго, за да намери затворника.

Жерар помнеше смътно първите дни след освобождаването си. Помнеше меките, но неумолими ръце на Кевин, които непрестанно наливаха вода в гърлото му, помнеше гласа на Кевин, толкова добре познат, но много по-дълбок и зрял. Кевин буквално беше принудил жалката човешка развалина, каквато представляваше брат му, да оцелее, докато накрая в сърцето му се събуди онази жажда за отмъщение, която му вдъхна сили за нов живот.

Затова му беше двойно по-трудно да слезе на задната палуба и да завари там Луси, която тъкмо даваше прием с Кевин като принц до креслото си.

След осем Фенерите угасваха, но забулената в мъгла луна потапяше палубата в сребърна светлина. Луси седеше в кръга на мъжете, от двете й страни бяха Кевин и Там.

Жерар се приближи с гъвкавата грация, така характерна за него, и спря в сянката зад веселия кръжец. Не стига, че в Лондон беше изключен от живота на Луси, ами и тук, на борда на собствения си кораб, беше в същото непоносимо положение. Така му се искаше да я сграбчи за глупавите плитки, да я завлече в каютата си и да й покаже по недвусмислен начин кой е господарят.

— Ето, Луси — рече Там и й подаде нащърбена кана. — Опитайте ромовата микстура. Така ще имате повече късмет в хвърлянето на зарове.

Луси послушно отпи глътка. Като видяха гримасата й, Фидж и Дигби избухнаха в смях.

— Велики боже, Там, какво имаше в това питие? Мухоморка?

Там започна да брои съставките на пръстите си.

— Джин. Шери. Ром. Подправки…

— Забрави суровите яйца, Там — отбеляза съвестно Пъдж. Луси се закашля и закри устата си с ръка.

— Те със сигурност няма да ми помогнат в играта на зарове — отбеляза сърдито тя. Когато смехът заглъхна, Кевин се наведе към нея и тикна заровете в ръката й.

— Голямата печалба е два пъти шестица. Дай ми една целувка, за да имаш късмет в хвърлянето, мила.

Жерар стисна ръце в юмруци. Не смеейки да диша, той се запита какво щеше да направи, ако чувствените устни на Кевин се докоснеха до устата на Луси, и изпита страх от отговора. През тези двадесет и две години никога не беше вдигал ръка срещу брат си, но сега беше готов да го стисне за врата и да го удуши.

Той издиша облекчено, когато Луси развеселено целуна собствената си десница. Но дори този невинен жест накара кръвта в слабините му да закипи.

Решен да не се крие повече в сянката, той излезе напред.

— Ти направи от нашата заложница истинско домашно кученце, Кевин. Чувал съм и за други кораби, в които държали дресирани кучета за талисмани. Или даже прасенца. Но никога не бях чувал за адмиралска дъщеря.

Неочакваната атака завари Луси напълно неподготвена. Пръстите й се вледениха и тя изпусна заровете. Несръчността й бе възнаградена с две шестици и след кратка, учудена пауза мъжете избухнаха в одобрителни викове.

Ала бавното, подигравателно ръкопляскане на капитана ги накара веднага да замълчат. В последно време настроенията му се меняха непредвидимо.

— Не мога да разбера дали имахте дяволски късмет, или сте наследили таланта на пристрастения си баща?

Нервите на Луси и без това бяха опънати до скъсване, но коварното нападение я изправи на крака.

Там посегна към колана си и хвана дръжката на пистолета, Пъдж се отдръпна назад, бузата на Фидж затрепери силно, а Дигби започна да ругае под носа си. Кевин се взираше в заровете, сякаш можеше да прочете по тях бъдещето си.

— Не мога да разбера откъде взехте наглостта да обвинявате баща ми, че е картоиграч, капитане — започна Луси и заби показалеца си в гърдите му. — А вие какво си мислите, че вършите? Не е ли рисковано да плавате в кръг и да чакате някой от корабите на негово величество да ви намери? Не е ли рисковано да се сражавате с кораби, които имат повече оръдия, много повече моряци на борда и блестящи стратези, които вие никога няма да достигнете? Вие сте пристрастен играч, не баща ми. Само че вие играете на живот и смърт! Използвате тези мъже като зарове! Излагате на риск живота и бъдещето на екипажа си и изобщо не ви е грижа какво ще стане с вашите моряци, стига накрая вие да спечелите.

Жерар не каза нито дума, само я гледаше втренчено. Недосегаемостта му беше по-непоносима от всеки гневен изблик. След цяла вечност той проговори:

— Май е по-добре да си вземем прасенце.

Мъжете се отдалечиха един след друг, избягвайки да погледнат към Луси. Тя се обърна с парещи очи към Кевин, очаквайки, че поне той ще одобри речта й, но прочете в лицето му само укор. Това я накара да се свие на столчето си и примирено да сведе глава. Проклета да е, ако сега започне да плаче. Достатъчно сълзи беше проляла заради Жерар Клермон, сигурно щяха да напълнят цяло море.

Укорът на Кевин прозвуча любезно, но затова пък много по-болезнено:

— Нямам нищо против да го ругаеш, защото е отчаян инат. Можеш спокойно да го проклинаш, че преследва неотстъпно успеха, все едно какво ще му струва. Но никога не оспорвай авторитета му пред събрания екипаж, никога.

Луси подсмръкна и се намрази заради пресекващия глас, натежал от сълзи.

— Трябваше да знам, че ще го защитиш. Този негодник ти е брат.

— Освен това е единственият баща, който някога съм имал. Той ме е извадил на този свят, той е погребал майка ни, след като със собствената си ръка е прерязал пъпната ми връв. И вместо да ме остави на улицата и да се наеме на някой кораб, първо ми намерил един възрастен капитан с бездетна жена, която ме отгледа като собствено дете. Семейството нямаше много пари, но имах уютен дом в провинцията — много повече, отколкото щях да имам в Лондон. Той можеше просто да ме остави там и никога вече да не ме потърси, но не го направи. Отсъстваше по много месеци, но при всяко завръщане носеше на малкия си брат някакъв екзотичен подарък. Докато един ден не се върна.

Луси извърна лице, но Кевин мина от другата й страна и клекна пред нея, решен да я накара да разбере.

— Бащата на Жерар бил достатъчно великодушен, за да се ожени за майка ни. Скоро след това излязъл в морето и изчезнал. Мама останала сама и излязла на улицата. Баща ми е един от многото мъже, които са я купували за по няколко пенита. Аз съм незаконно дете, Луси, но Жерар винаги е споделял името си с мен, колкото и пъти да го е сменял.

Луси вдигна глава и мекият бриз изсуши сълзите й.

— Ти си щастливец, Кевин. Защото той никога няма да сподели с мен каквото и да било, камо ли името си.



Луси прекара безсънна нощ и чак на следващата сутрин събра сили да се извини на Жерар. Той стоеше като мрачна статуя на носа и се взираше към морето, като че беше в състояние да привлече кралските военни кораби само със силата на волята си.

Луси се присъедини към самотната му вахта.

— Може би той няма да дойде — изрече тихо тя. — Никога ли не сте си помисляли, че той се е зарадвал да се отърве от мен?

Той й хвърли саркастичен поглед.

— Напротив. Повтарям си го всеки час.

Преди да е намерила думи за отговор, той изчезна безшумно в трюма.

Луси не беше единствената, която трябваше да изпита на гърба си острия език на капитана. Мрачното му настроение ставаше все по-непоносимо и обгърна „Отмъщение“ в непроницаем облак, много по-страшен от черните платна, които закриваха слънцето. Жерар Клермон беше известен с хладнокръвието и умереността си. Сега обаче ревеше заповедите си като ирландско вълчо куче. Екипажът се стараеше да му угажда във всичко, защото никой не понасяше хапливите му забележки.

Когато видимо облекченият Аполон най-после оповести, че капитанът се е оттеглил в каютата си, за да прегледа корабните дневници, Луси предложи да се поразвлекат, като рисуват карикатури. Тя нареди на Кевин да се наведе пред нея, за да може да рисува на гърба му, и тъкмо довършваше портрета на въодушевения платнар, когато листът бе изтръгнат от ръката й.

Луси не посмя да вдигна глава, нито да се залови за мускулестия гръб на Кевин. Сърцето й биеше до пръсване. Над присъстващите се разпростря смъртоносна тишина, каквато се възцарява над морето преди първия залп на оръдията. След малко Луси се изправи и видя, че Жерар беше вдигнал портрета към светлината. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели от гняв, но все пак се стараеше да не размаже рисунката.

— Приликата е поразителна, не намираш ли, Пъдж? — попита любезно той.

Платнарят нервно тропна с крак.

— Д-да, сър.

— Ако го окачат на стената на килията ти в Нюгейт, ще можеш да си го гледаш цял живот.

Той подаде листа на Пъдж и се обърна към Там. Момъкът тъкмо се опитваше да напъха своя портрет в колана си, но Жерар го извади оттам и го разгледа със смръщено чело.

— Според мен е прекалила с луничките — отбеляза замислено той. — Би било жалко, ако това създаде проблеми на властите с идентификацията ти.

Той вдигна глава и огледа хората си един по един. Не погледна само Луси, но това не облекчи мъката й.

— Фидж — обърна се той към следващата си жертва, — в началото на седмицата те видях да показваш на мис Сноу как функционира машината ни за изкуствена мъгла, така ли беше?

Бузата на моряка затрепери още по-силно.

— Тъй вярно, сър. Тя е… тя прояви любопитство.

— Ами ти, Дигби? Въобразявам ли си, или ти й обясни как маймунките, т.е. бъдещите канонири, ви подават гюллетата?

Старият канонир се почеса по оплешивяващата си глава.

— Ами, знаете ли, капитане, тя тъкмо мина отдолу и… по дяволите… аз изобщо не го оспорвам.

Жерар поклати глава. В гласа му имаше толкова търпение, че Луси усети как я изби студена пот.

— И даже ти, Аполон. Ти си онзи, който отзивчиво показа на мис Сноу как функционира фалшивата ни горна палуба.

Кормчията изпъна гръб.

— Тъй вярно, сър, аз бях.

Сложил ръце на гърба си, Жерар крачеше пред редицата от мъже. Изведнъж бурята избухна.

— Защо вие, проклети идиоти, просто не се събрахте всички заедно и не й начертахте план на кораба? На моя кораб! Тогава мис Сноу щеше да го увие като подарък и да го връчи на първия адмирал на кралската флота!

Мъжете го гледаха слисано. Никога не бяха виждали капитана си толкова бесен. Очите му изпращаха светкавици.

— Вие да не сте си загубили ума? Вие сте криминални престъпници, за бога! Бегълци! Как не помислихте, че е опасно да ви правят портрети? Пак ли ще бъдете така въодушевени от таланта й, ако муцуните ви се появят на страниците на „Таймс“ с обява за солидната сума, която се дава за тъпите ви глави?

Луси не можеше да допусне мъжете да страдат заради нея.

— Капитане? — обади се плахо тя, мразейки се за страхливото си гласче. — Моряците ви не са виновни. Аз само се опитах…

— Вие! — Жерар се обърна като ужилен и я посочи с пръст. — Вие сте една малка, нахална, противна…

Той млъкна рязко и я изтика настрана от другите към дясната страна на борда. От нощта, когато се беше опитала да го убие с ножчето за писма, Луси не го беше виждала в такова убийствено настроение. Но нали и тогава не ме уби, опита се да си вдъхне смелост тя.

— Защо просто не ме хвърлите през борда? — попита тихо тя и издържа на погледа му. — Няма да ви бъде за първи път, капитан Дуум.

Той я сграбчи за раменете.

— Наистина би трябвало да го направя. А пък вие ще затрепкате с копринените си мигли, ще се огледате с големите си невинни очи и ще полюшнете стегнатото си дупе и моряците ми отново ще се разбъбрят. Всички ли на този кораб са полудели?

— Аз знам твърде много — кимна сериозно Луси, без да откъсва очи от лицето му. — Не можете да си позволите да ме оставите жива.

Той се приближи още повече до нея, хватката му се стегна и ръцете му я раздрусаха здраво. Гласът му прозвуча заплашително тихо:

— Проклета да сте! Но ако си мислите, че ще се поддам на номерата на една превъзбудена, недохранена хлапачка, жестоко се лъжете! Не се надценявайте! Изобщо не бих ви погледнал, но вече цели шест години не съм бил с жена, по дяволите!

Думите му паднаха в сърцето й като топчета олово. След още няколко ругатни, достойни за най-добрите дни на Дигби, той я пусна и се отдалечи.

Мъжете отново се събраха около нея. Пъдж несръчно помилва ръката й с грубите си пръсти.

— Не плачете, мис Луси, моля ви, не плачете.

Гласът й прозвуча едва чуто.

— На кого бяха дрехите в онзи сандък, Аполон? Отговорът дойде от Кевин.

— На една улич… на една от приятелките ми, артистка. — Смущението му беше комично. — За съжаление брат ми не й даде време дори да се облече, а веднага я изхвърли на сушата.

Луси вдигна глава и в очите й нямаше сълзи, а надежда. Смехът й прозвуча като весела песен и трогна сърцата на мъжете.

— Пъдж — обърна се тя към платнаря и хвана ръката му, — шил ли си някога женска рокля?



Жерар се взираше с невиждащ поглед в подвързаните с кожа корабни дневници на масата. Нещо подскачаше по тавана на каютата му и той вдигна глава. Като се имаше предвид безумното му поведение след идването на Луси на борда, екипажът сигурно замисляше бунт. Капитан Луси, каза си уморено той.

Трябваше да признае, че звучеше примамливо. Пъдж щеше да използва таланта си, за да създаде нов флаг. Най-добре пастелнорозов с избродирана върху него нежна женска ръка, която мачкаше мъжко сърце. Сърцето на един глупак.

Той отпи голяма глътка бренди и си пожела наложената от самия него заповед на борда да не се палят открити огньове да не важеше и за пурите му. Ароматният алкохол само засили усещането за празнота в стомаха. Луси наистина го беше довела дотам, че да се излага пред хората си. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за желанието да я държи в обятията си.

Когато отново посегна към бутилката с бренди, забеляза стара, измачкана книга и я извади от редицата. Десетки пъти беше посягал към дневника на Ан-Мари Сноу с желанието да го прочете. Но всеки път нещо го спираше. Някаква вътрешна съпротива, страх да не разбуни сенките на миналото. В живота му имаше достатъчно призраци, които крещяха за справедливост, не му трябваше още един.

Уморените му пръсти помилваха извехтялата подвързия. Може би трябваше да го даде на Луси. Дневникът щеше да отклони вниманието й… от него… поне за няколко часа.

На вратата се появи Аполон и прегъна огромната си фигура в съвършен поклон. Жерар го погледна въпросително.

— Никога не съм те виждал с риза, освен ако не е завалял сняг. Какво има? Да не би Негово величество да е решил да ни посети?

Без да промени изражението на лицето си, Аполон му подаде лист хартия, на който със собствения му елегантен почерк беше написано:

Мис Сноу моли тази вечер да я почетете с присъствието си на вечеря.

Жерар скри радостта си зад сухия цинизъм, който за пет години беше развил до съвършенство.

— Вероятно е измислила нов начин да се отърве от мен? Може би с отрова?

— В менюто няма мухоморка, сър.

Жерар се поколеба. Изкушаваше се да откаже, но после заяви:

— Е, добре, и без това нямах по-добра уговорка за тази вечер. Моите хора така и така ме смятат за луд.

Щом стигнаха пред капитанската каюта, той спря за миг, устоявайки на напора да приглади ризата си и да среши косата си. Почука бързо и влезе, без да чака отговор. Все пак той беше капитанът и имаше право да влезе спокойно в собствената си каюта.

Беше очаквал да намери убежището си в състояние на пълна бъркотия и Луси в скромните й мъжки дрехи. В никакъв случай не очакваше да завари каютата в съвършен ред — дори любимите му романи на Дефо бяха подредени на етажерката, където им беше мястото, с гръбчетата от мароканска кожа навън. Преди да е преглътнал този шок, от сянката се отдели крехка женска фигура.

Да, това не беше момиче, това беше жена. В първия момент не можа да я познае. Луси се беше отказала и от панталона на Там, и от бялата рокля в гръцки стил и носеше невероятна комбинация от панделки и дантела. Искрящата турскосиня коприна беше покрита с воал от кремава дантела. Роклята й стигаше точно до глезените и нито сантиметър по-надолу.

Леко старомодната дреха сигурно нямаше да направи фурор в елегантните кръгове, но тя отиваше съвършено на порцелановия тен на Луси и сребърнорусите, вдигнати в красив кок коси. Жерар се почувства пренесен в миналото. Като че беше отново на двадесет и четири години и стоеше пред една от онези изискани лондонски красавици, които с присъщото си великодушие се бяха посветили на задачата да го направят мъж.

— Благодаря, че се отзовахте на поканата ми — изрече Луси с ясен, хладен глас.

Ала Жерар искаше да чуе този глас подрезгавял от страст, от желание. Искаше да чуе молбата й да я направи жена, както беше направила през онази нощ в портиерската къщичка.

— Не съм гладен — каза той, без да го е грижа за добрите маниери. — И не се интересувам нито от игра на зарове, нито от рисуване на портрети.

В погледа й блесна предизвикателство.

— Защо тогава дойдохте?

— За това — отговори просто той, мина покрай красиво наредената маса и я взе в прегръдките си.

Луси беше предполагала, че елегантната й рокля ще разпали желанието му, но не беше очаквала, че то ще излезе от контрол така бързо. Страстта му я заля като буен поток, премахна всички пречки по пътя си, дори волята й да му се противопостави. Той я притискаше силно до гърдите си и въздържаността му беше по-силна провокация от всеки опит за прелъстяване. Луси се вкопчи в яката му, разкъсвана между отдаването и съпротивата.

— Затова ли ме поканихте? — пошепна той, заровил лице в косите й.

Добре познатият аромат на мъжкото тяло я замая и й отне дъха.

— Не знам… Казах си, че бихме могли да поседим и да разговаряме, без да си крещим…

Той издиша шумно и остави пареща следа по шията й.

— Аз не ви крещя.

Даже да го правеше, Луси нямаше да го чуе, толкова силно биеше сърцето й. Ръцете й се вдигнаха от само себе си, пръстите й се мушнаха под яката на ризата, за да се насладят на допира до топлите, силни мускули.

Плахото докосване изтръгна от гърлото му дрезгав стон. Той зарови пръсти в косата й, развърза хлабаво стегнатия шиньон и разпусна сребърните кичури по гърба й. Взе лицето й между двете си ръце, сякаш беше най-скъпоценното нещо на света, и завладя устата й. Загриза устните й, проследи съвършените им контури с изнервяща бавност. Целувката му беше освободена от всяка подигравка и игра, тя изразяваше жадното предложение на мъж, роден да обича жените.

Как бих искала да обича само мен! — каза си с копнеж Луси. Но нали той лично й беше признал, че след шест години въздържание беше готов да се задоволи с коя да е жена. Даже с дъщерята на врага си.

Но тя не беше готова да се задоволи с това. Искаше от него много повече, не само да се наслаждава на жадно търсещия му език. Той имаше вкус на контрабандно бренди и забранени удоволствия както в една есенна нощ преди безкрайно дълго време. Нощта, когато тя се изложи на опасност да отдаде на капитан Дуум не само тялото, но и душата си.

Веднага след като произнесе опасното име в мислите си, някой заудря с юмрук по вратата. Двамата отскочиха един от друг, когато зад вратата прозвуча спокойният глас на Аполон.

— Седемдесет и четири оръдия от север, капитане, флагмански кораб „Аргонавт“.

Загрузка...