Крадец на сърца

3

Дуум се изправи и потисна ядното си проклятие. Коварните устни на пленницата му все още бяха полуотворени и блестяха от влажността на целувката му. За съжаление нямаше време да разбере докъде се простираха талантите й. Малката беше добра артистка и сигурно щеше да прояви дарбите си и в леглото.

Отново се прокле, че беше вкусил от изкусителната примамка и беше дал на Лусиен Сноу достатъчно време да се приближи до него с флагманския кораб на каналната флота. В продължение на един дълъг, страшен миг беше готов да захвърли остатъците от почтеността си зад борда и да просне момичето на леглото, за да преживее поне един кратък екстаз, преди да се опълчи срещу огъня на оръдията. Ала като видя треперещите й устни, съвестта, така упорито отричана, отново заговори в него.

Ами ако се лъжеше?

Ами ако „Отмъщение“ просто беше прекосил курса на „Аргонавт“?

Ами ако момичето не му е било пратено като примамка? Ами ако е недокоснато?

Не, сега не можеше да си позволи да утоли жаждата си, защото очакваше критичен сблъсък с флагманския кораб на кралската флота, носещ седемдесет и четири оръдия. „Тиберий“ беше просто придружаваща фрегата, следователно лесна плячка, и се бе предал без бой. „Аргонавт“ обаче нямаше да се хване на номерата му.

— Вдигни платната и завий! — заповяда гръмко той.

Кормчията му никога не бе поставял под въпрос заповед на капитана си, но този път пред вратата на кабината се възцари смаяно мълчание. След минута се чу смутено: „Тъй вярно, сър!“ и стъпките бавно се отдалечиха.

Дуум разчиташе на това, че мъглата и мистерията, които забулваха кораба му, щяха да му спечелят време. Той извади нож от джоба си, коленичи и преряза въжетата на момичето.

Изтръгната от сладкото замайване чрез допира на студения метал, Луси се сгърчи като от удар. Устните й все още тръпнеха от спомена за кратката, толкова сладостна среща с един недопустим грях.

Дуум работеше бързо с ножа. Широките, мускулести рамене докоснаха вътрешната страна на бедрата й, както беше коленичил пред нея. Топли пръсти обхванаха глезените й и ги задържаха, докато развиваше въжето.

Той взе ръцете й и ги разтри внимателно, за да възстанови кръвообращението.

— Както по всичко личи, ще имаме неочаквани гости. Приятели ли са ви?

Тя пое въздух и отговори.

— Но, но предполагам, че са ваши неприятели.

— Имам ги предостатъчно. — Умореният, мрачен тон я смути повече, отколкото беше готова да признае.

Той я изправи на крака, но отеклите й стъпала не можаха да я задържат. Тя се олюля и падна на гърдите му и Дуум трябваше да я хване за талията, за да предотврати падането. Устните им почти се докоснаха, дъхат им се смеси, телата им се задвижиха заедно в опасна хармония, която разтърси из основи добродетелния свят на Луси и накара времето да спре.

Подчинявайки се на някаква могъща воля и забравила всяка предпазливост, ръката й се плъзна нагоре и помилва забранената територия на лицето му. Той пое остро въздух, но не я спря. Връхчетата на пръстите й обхванаха брадичката му.

В този момент корабът направи завой и я отдели от него.

Скърцането на дебелите греди го отрезви. Той сграбчи ръката на Луси много по-грубо отпреди и я повлече към вратата.

Не й оставаше нищо друго, освен да се подчини на желязната хватка. Минаха по тесния коридор и при всеки завой тя се удряше болезнено в дървените стени.

Когато силните ръце на Дуум се сключиха около талията й и я вдигнаха високо във въздуха, тя изписка уплашено.

— Тихо! — изкомандва той и я мушна през тесния отвор към палубата. Тя се подчини, без да разбере дали току-що беше избягнала удар по главата или обезглавяване. Похитителят я изведе навън и спря. Силният вятър залепи тънката рокля за тялото й и зъбите й затракаха. Дуум беше зад нея и тя не устоя на напора да се притисне към твърдото, топло тяло. Отново изпита благодарност, че призракът беше човек.

Той я прегърна изотзад и тя потрепери.

— Глупаче — прошепна в косите й той. — Умно момиче като вас да позволи да го отвлекат по нощница!

Луси тъкмо се готвеше възмутено да попита защо бе нарекъл официалната й рокля нощница, когато той отново я повлече след себе си. Изведнъж й стана весело. Имаше чувството, че би могла да тича вечно след този мъж, дори с вързани очи. Във всяка опасност, във всеки мрак, даже в онази ревяща вълна, която отне дъха й и развя косата й.

Това ли беше прокълнатото наследство от майка й, грешната слабост на плътта, от която адмиралът винаги я предупреждаваше да се пази? Или бурята на първичната възбуда, която обземаше моряците, преди да се втурнат в битката?

Тя се вслуша да чуе виковете на екипажа на „Отмъщение“, който би трябвало да се подготвя за предстоящото сражение. Ала чу само призрачно ревящия вятър и ботушите на Дуум, който продължаваше да я влачи през палубата.

— Къде е екипажът ви? — опита се да надвика вятъра тя. — Къде са моряците? Нищо не чувам!

— Боя се, че ни хванаха съвсем неподготвени.

— Призрачен капитан, призрачен екипаж… — промърмори като на себе си тя.

Дуум спря и Луси се удари в гърба му. Той я хвана за двете китки и я завлече под нещо като навес, където вятърът само свиреше, но не пронизваше. Луси го чу да се смее и смайването й нарасна.

Ръката му се плъзна по бузата й с искрена нежност.

— Ах, Луси. Ако знаете само колко ще ми липсвате, когато си отидете.

Над водата прозвуча приглушен вик. За миг Дуум се вцепени, после я натисна да клекне.

— Останете на мястото си — заповяда той. — Не се движете, не издавайте звук! Не правете нито крачка. Забранено ви е дори да шепнете. — Той изчезна изведнъж и я остави сама, свита върху влажните дъски.

Очевидно беше свикнал да заповядва и да очаква безпрекословно подчинение. Авторитетът му беше толкова голям, че първите няколко минути Луси наистина не посмя да се помръдне. Сърцето й биеше до пръсване, главата й бучеше. Този мъж беше загадка. В един момент нежен и мил, а в следващия — мрачен и заплашителен. После изведнъж осъзна какво й беше казал.

Ще ми липсвате, когато си отидете.

Гласът на разума, който звучеше подозрително като този на адмирала, й пошепна: ти бе отвлечена от безсъвестен пират, Луси! Как мислиш, къде ще те отведе?

В Корнуол? Или в Челси? А може би на небето!

Какво значение имаше, че се смееше така искрено и звучно? Той щеше да я убие. А тя клечеше и го чакаше, бездейна и сляпа като глупаво мишле, търпеливо очакващо връщането на котката.

Гневът от собствената й глупост я отрезви. Тя посегна към лицето си и свали превръзката от очите. Морският въздух я опари. Очите й се напълниха със сълзи и в първия момент не видя нищо освен мрак. Изтри сълзите и откри, че се намира в сянката на една греда.

Вдясно на борда, само на няколко метра, до релинга стоеше мъж, обърнал широкия си гръб към нея. Носеше черна риза, тесните му бедра бяха стегнати в черни бричове, които бяха напъхани във високи, излъскани до блясък ботуши с кончови. При вида му сърцето й заби с такава сила, че тя се уплаши да не я чуе.

Едно самотно платно го скри, докато наблюдаваше „Аргонавт“, готвещ се да мине по надлъжната му страна, за да огледа странното явление, прилично на изоставен кораб. Пред мощните оръдия на флагманския кораб грациозната шхуна приличаше на джудже, но „Отмъщение“ смело следваше курса си. Дуум очевидно не изпитваше никакъв страх и търпението му се стори на Луси по-опасно от всяка безумна постъпка.

Тя знаеше какво трябваше да направи, за да спаси живота си. Прокара пръсти по чорапа, напипа ножчето за писма и стисна с все сила дръжката от слонова кост, за да не се изплъзне от влажната й ръка.

Той е убиец, повтаряше си тя. Крадец. Безмилостен главорез. Когато флагманският кораб им пресече пътя, тъкмо се готвеше да я изнасили. Да й докаже, че и тя е същото слабо, похотливо същество като френската си майка Дуум се извърна към нея точно в мига, когато самотен лунен лъч прониза черните облаци.

Луси прехапа долната си устна. Ако видеше дори само частица от лицето му, беше загубена. Ала непостоянната луна й беше съюзница — и означаваше гибел за Дуум. Луната се скри зад облак и морето потъна в мрак. Дуум остана само неясна сянка, която лесно щеше да падне в капана й.

Луси се плъзна безшумно напред, сграбчи ножчето в двете си ръце и замахна право към сърцето му.

Но не улучи. В краткия момент на тишина, който отдели едното му безгрижно вдишване от следващото, тя насочи острието към рамото му.

Дуум пое въздух през здраво стиснати зъби. Останала с празни ръце, Луси посмя да го погледне, но видя само стоманено святкащи очи, които я гледаха невярващо.

— Коварна малка вещица! Как само ме нападна в гръб!

Той измъкна ножчето от рамото си, сграбчи я с другата си ръка за гърлото, притисна я към мачтата и я задържа със силното си коляно. Пръстите му напипаха с безпогрешна точност мястото, където лудо биеше пулсът й.

Луси бе допуснала грешка. Този мъж нямаше да я прати на небето, а лично щеше да я придружи до ада. Окървавеното острие в ръката му улови промъкнал се през мрака лунен лъч.

Нали казаха, че белязвал жертвите си със своя дяволски знак!

Уверена, че острието ей сега ще се забие в нежната й буза, тя все пак успя да преглътне страха си и се извърна.

Дуум я хвана за косата и обърна лицето й към своето. Гласът му се давеше.

— Знаете ли, всъщност би трябвало да ви…

Без предупреждение устата му завладя устните й. Езикът му нахлу в чистата й уста с целувка, тъмна и толкова силна, че коленете й омекнаха. Тя се вкопчи в ризата му и буквално увисна на него в безпомощната си капитулация. В съзнанието й остана само забраненият вкус на езика му, който опустошаваше устата й. Силният му мъжки аромат разшири ноздрите й, безмилостният натиск на коляното му между бедрата й запали огън в тялото й, от който я заболя. Тя усети тръпки по онези места, които досега се беше срамувала да назове. Топлата му кръв напои тънката материя на корсажа й.

Някъде от небето прозвуча безтелесен глас:

— „Аргонавт“ приближава, сър. Нямаме много време.

Дуум изпъшка болезнено и се откъсна от нея. Преди Луси да е осъзнала какво става, той дръпна ръцете й от ризата си и я избута към средата на палубата. Залитайки като пиян, той я последва с ножчето за писма в ръка.

Тя се отдръпна уплашено. Чувстваше се гола и загубена.

Дългата му коса се развяваше от вятъра. Сенките на такелажа нарязваха лицето му, изписвайки изкусителна решетка от действителност и илюзия.

— Искам да отнесете едно послание на баща си, мис Сноу. — Гласът на капитана надвика вятъра. — Кажете му следното: капитан Дуум се върна, за да се разплати с теб.

Той направи още една крачка към нея и Луси се отдръпна.

— Какво искате от мен? — извика тя и гласът й трепна от страх.

— Сигурно вече сте чували, че пиратите пускат пленниците си по гредата. — Тя кимна безмълвно. Гърбът й вече се докосваше до релинга на десния борд. Мъжът се наклони напред и лицето му се опря до нейното. — За съжаление не разполагам с подходяща греда.

Ножчето за писма падна на пода. Той я сграбчи за раменете, целуна я още веднаж — кратко и силно. После я вдигна и я хвърли през борда.

Дуум се отпусна на колене до релинга. След като момичето вече го нямаше, волята да се бори с болката го бе напуснала.

— Капитане! — извика Там от коша на мачтата. Той не притежаваше спокойствието на първия офицер и гласът му пресекна от вълнение. — Два кораба отляво в боен ред. Обкръжават ни!

Къде, по дяволите, беше Кевин? Нима продължаваше да спи в „Желязната дева“? Явно му трябваше време да си отспи след изстъпленията миналата нощ.

— Дръж позицията! — изрева той, без да откъсва поглед от тъмните водни маси.

Загубата на кръв сякаш бе изсмукала разума му. Не проумяваше, че рискуваше живота и свободата на екипажа си само за да се увери, че момичето може да плува. Хазартният играч в семейството беше всъщност Кевин.

— Капитане!

Дуум се направи, че не е чул умолителния вик на Там.

Момичето се движеше в кръг като ранена гълъбица. По дяволите, дали трябваше да скочи след нея? Тъкмо се надигна, за да изпълни намерението си, когато тя се ориентира в мрака и заплува със силни удари на ръцете към най-близкия кораб.

Дуум я проследи с присвити очи. Решителността й да се спаси и умелите движения прогониха и последните му съмнения, че тя наистина беше дъщеря на Лусиен Сноу.

Крясъците на Там бяха преминали в жални стенания от рода на „Дево Марио, помогни ни!“ Ала Дуум продължаваше да чака. В тази смешна бяла рокличка момичето се открояваше много добре в мрака и онези трябваше вече да го забележат.

— Човек зад борда! — чу се вик от мачтите на „Аргонавт“, който се извиси над воя на вятъра.

— Е, най-после — въздъхна облекчено пиратският капитан. — Хайде, момчета, да се махаме оттук!

Люковете в левия борд на шхуната се отвориха и изпуснаха бели кълба изкуствена мъгла. Гъстите изпарения скриха „Отмъщение“ от преследвачите му. Пиратите вдигнаха копринените черни платна и уловиха силния вятър отляво. Шхуната се плъзна безшумно към хоризонта като копринена панделка в косата на жена. Радостният вик на Там скоро възвести успеха на маневрата.

Един от придружителите на „Аргонавт“ даде оръдеен залп, но беше твърде далече, за да подеме преследването. А на борда на „Аргонавт“ си имаха по-важна работа, отколкото да гонят призраци. Трябваше да приберат на сигурно място ценния товар, който Дуум им беше подхвърлил пред носа.

Охкайки от изтощение, Дуум се завлече до входа към каютите и падна тежко върху купчина въжета. Затвори очи и си пожела да пропадне в дълбока черна дупка и да ближе раните си, колкото и да не приличаха на предишните. Защо беше преминал през пет години ад — само за да бъде пронизан с ножче за писма от една превъзбудена млада дама? Главата му олекна от загубата на кръв, той избухна в смях и се отпусна върху въжетата.

— По дяволите, капитане! Ще ви отведа при Пъдж да ви зашие. Или искате да си останете тук, за да ви изтече кръвта?

Като чу гласа на първия си офицер, Дуум успя да вдигна глава.

— Като свърша с теб, ще ти се иска да си ме оставил да ми изтече кръвта — изрева ядно той. — Що за пират си ти всъщност? Нито за миг не помислих, че не си я претърсил за оръжие.

Негърът клекна до него и огромните му ръце, учудващо меки за един толкова грамаден мъж, притиснаха към раната чиста памучна кърпа.

— Малката изглеждаше толкова безобидна… — Той помогна на Дуум да се изправи.

Капитанът погледна след бързо изчезващите светлини на „Аргонавт“. Беглият поглед в сивите очи, обградени от гъсти черни мигли, не искаше да го напусне.

Той притисна ръка към гърдите си.

— Лъжеш се, братко — проговори глухо той. — Малкото дяволче едва не ме улучи в сърцето.