14

Луси затвори кристалното флаконче с лимонова есенция и си пожела чувствата да се запушват също така лесно. Откакто Жерар я беше отвел вкъщи през онази нещастна вечер и се бе сбогувал с кратък поклон пред вратата, тя живееше в непрестанни опити да успокои сърцето си и да спи спокойно.

За първи път в живота си изпитваше остра нужда от майка, на която да се довери. Или поне от човек, по-възрастен и по-опитен от нея, за да и помогне да се оправи в бъркотията от противоречиви чувства.

Тя издуха финия пласт оризова пудра от мраморната плоча на тоалетката и почисти сребърната си четка. На всяка цена трябваше да приведе спалнята си в ред. След като почисти четката, тя прибра самотния чорап от таблата на леглото.

Пръстите й потеглиха тънката коприна, сякаш беше спасително въже. Може би баща й имаше право. Може би тя наистина беше наследила склонността на майка си към истерия. Иначе защо се люшкаше непрестанно между ликуването и отчаянието?

Тя присви очи и потрепери при спомена за брадичката на Жерар с примамливите сенки на набола брада, които дразнеха шията й. Чорапът се изплъзна от безсилните й пръсти. Коравата табла на леглото се притисна в гърба й и я накара да осъзнае колко двусмислено изглеждаха разхвърляните и измачкани завивки.

Луси стреснато отвори очи. Тя не беше като майка си. Тя беше създадена от стабилно дърво. Нямаше да се предаде на безбожните чувствени удоволствия, които бяха лишили майка й от любовта на адмирала и в крайна сметка й бяха стрували живота.

Тя отвори гардероба и натъпка разхвърляното бельо в най-задното чекмедже. Ала бунтовният куп коприна и дантела устоя на всички опити да бъде прибран. Тя пробва няколко пъти да затвори препълненото чекмедже, но после призна поражението си, прекоси бързо стаята и се отпусна на пейката под прозореца.

В портиерската къщичка все още светеше — точно както беше предполагала.

Стъклата на прозорците й бяха запотени. Луси се почувства като безпомощно малко животинче, затворено в стъклена клетка. Целувката на Жерар беше преобърнала света й с главата надолу и не бе оставила нищо стабилно в него. Блещукащите парченца около нея — колкото красиви, толкова и опасни, — се групираха в нови, непознати мозайки.

Ти си влюбена в него, нали?

Обвинителният глас прозвуча толкова реално, че на прозореца се очерта мрачното лице на баща й. Луси отчаяно обърна гръб на видението.

Досега най-добрата й защита срещу изречените и неизречените обвинения на адмирала беше невинността. Тя преглъщаше гнева си от несправедливостите на баща си, убедена в своята добродетел.

Сега обаче нямаше оправдание. Беше виновна по всички точки на обвинението. Заслужаваше наказание, защото обичаше един мъж.

Тя притисна лице към студеното стъкло. Капитан Дуум може би беше ограбил душата й, но сега беше готова доброволно да дари сърцето си на Жерар Клермон.



На зазоряване Луси стоеше скрита зад стария дъб и наблюдаваше собствения си дъх, който отлиташе на облачета в ледения въздух. Вече беше разбрала, че няма смисъл да лъже мистър Клермон. Той винаги разбираше истината. Разумното обсъждане на създалата се ситуация между двамата, както подобаваше на възрастни хора, щеше да реши проблема. Даже човек с остър ум като Жерар нямаше да устои на логиката й.

Откъм портиерската къщичка се чуха стъпки, които скърцаха по заледената трева. Луси притисна гръб към грапавото стъбло, затвори очи и зачака напрегнато. Облак цигарен дим се понесе покрай нея и тя го пое дълбоко в дробовете си, сякаш беше магически тамян, който щеше да й вдъхне сили.

Опита се да направи разлика между разума и обърканите чувства, както я беше научил адмиралът, заметна грациозно вълненото си палто и излезе иззад дървото.

Жерар спря като закован. Не изглеждаше особено изненадан, но Луси го възприе като обезпокояващо предпазлив, като че беше очаквал тази неизбежна среща и едновременно с това се беше надявал да я избегне.

Сърцето й се качи в гърлото и я задави. Жерар беше с разкопчан сюртук и полуотворена риза. В ъгъла на устата му висеше димяща пура. Косата му беше разрошена, като че се беше измъкнал направо от леглото. Зимното слънце, което се опитваше да пробие утринната мъгла, позлатяваше краищата на косата му.

Лицето му обаче — момчешко лице, набраздено от цинични сенки на уморен от живота мъж, — лиши Луси от толкова трудно извоюваното й самообладание.

Той пъхна ръце в джобовете на панталона, отстъпи крачка назад и я измери с въпросителен поглед.

Сега е моментът, каза си ободрително тя. Сега трябваше да му представи добре обмисления си, грижливо подреден анализ на чувствата и реалистичните перспективи за бъдещето, които беше формулирала през последната безсънна нощ.

Тя отвори уста. И каза само:

— Обичам те.

Жерар онемя и оглуша. Знаеше, че няма да удържи на лицето си маската на равнодушието. Нямаше доверие в себе си. Не можеше да говори с Луси, защото щеше да й разкрие колко силно я желаеше. Но не беше в състояние да я освободи от тиранията на баща й. Всичко, което можеше да й предложи, беше нов вид пленничество, изпълнена с наслади, но краткотрайно, за което тя щеше да съжалява цял живот.

Пурата падна от устата му и угасна в студената трева също като мечтите на Луси. Без да каже дума, Жерар се обърна и се запъти обратно към портиерската къщичка.

— Нещо лошо ли казах? — пошепна беззвучно тя, опря буза о студеното стъбло и потърси утеха в достопочтения стар дъб. Топлият поток от сълзи я заслепи и тя не забеляза яркия слънчев лъч, който се отрази в един от прозорците на втория етаж.



Когато Смити внесе в частния салон таблата със закуската и няколко вестника, балансирайки със сръчността на професионален жонгльор, адмиралът бързо отпусна далекогледа.

— По дяволите, човече — изфуча той. — Колко пъти съм ви казвал, че трябва да чукате!

— Извинете, сър, но нямах свободна ръка.

— Скоро ще имате две свободни ръце за нова работа, ако още веднъж си позволите подобно безсрамие.

Смити остави таблата на дъбовата масичка. Докато адмиралът спокойно продължаваше да шпионира, икономът се престори, че подрежда книжата му, и се промъкна към един от прозорците. Успя да види Луси, която се влачеше с превит гръб като стара жена по моравата към къщата, и челото му се набръчка угрижено.

— Тази малка проклетница е решила да довърши онова, което започна майка й — изсъска адмиралът и остави далекогледа. — Не биваше да назначавам този Клермон. Мислех, че е по-твърд. Че е достатъчно мъж, за да устоява на женските хитрости.

— Според мен човекът се държи доста добре, сър. Досега не съм забелязал нищо осъдително в поведението му спрямо мис Луси. — Смити знаеше, че ще бъде наказан, задето защитаваше Клермон, но не се побоя да го стори.

— Така значи! Но вашата оценка не е строга като моята, нали? — Адмиралът се настани във високото си кресло и вдигна сребърното капаче на съда, пълен с пържени в масло яйца и прясна риба. Сноу си хапваше така всяка сутрин, преди да закуси с Луси сух хляб и чай. Той посочи вестниците и попита:

— Нещо за Дуум?

— Нищо, сър, съвсем нищо. Може да е проумял, че е безсмислено да атакува открито човек с вашите способности и вашия интелект.

За щастие на Смити непоколебимото самочувствие на адмирала му попречи да чуе саркастичната нотка в тези думи. Сноу набоде на вилицата си парче риба.

— Трябваше да смачкам този червей с ботушите си, когато имах удобен случай да го сторя. — Вилицата спря на половината път до устата му. — Луси ще излиза ли тази вечер?

— Да, сър. Днес е зимният бал с маски на семейство Хауъл.

— Отлично! — Адмиралът задъвка с видимо удоволствие. — Погрижете се да изгладят униформата ми. Ще се мерна за малко, след което ще се занимая със собствените си дела.

— Тъй вярно, сър. Ще се погрижа за всичко. — Смити се обърна да си върви.

— Смити!

— Какво има, сър?

— Утре сутринта преди девет се обадете на мистър Бенсън и му наредете да намери заместник на мистър Клермон. Поведението на този човек не ми харесва.

Смити запази непроницаемото си изражение.

— Каква причина да назова за уволнението на мистър Клермон?

Адмиралът размаха вилицата си и окапа вестника с жълтък.

— Кажете му, че оценяваме високо свършената от него работа и бихме се радвали да му дадем отлична препоръка. И така нататък, и така нататък.

— Както желаете, сър.

Смити удари токове и поздрави отсечено. Какъв позор за цяла Англия, помисли си злобно той, че човек със стратегическия талант на Лусиен Сноу беше надарен с фаталната склонност да подценява враговете си.



Зимният бал с маски на семейство Хауъл беше грижливо поддържана традиция. Лорд Хауъл беше организирал първия бал преди повече от десетилетие, за да внесе малко радост в дългите, мрачни зимни месеци, когато в града нямаше увеселения и повечето хора от изисканото общество се оттегляха в извънградските си имения. Оставащите очакваха бала с повече нетърпение отколкото Коледните празници.

Докато слизаха по широкото стълбище към балната зала, Луси положи ръката си в копринена ръкавица върху лакътя на баща си, очаквайки да изпита добре познатата смесица от любов и гордост. Ала почувства само странна празнота, сякаш часовете, които беше прекарала плачеща в стаята си, бяха отнесли скъпоценните детски спомени и бяха разкъсали сърцето й.

В желанието си да върне поне част от старите чувства тя погледна към баща си през отворите на коприненото си домино. Той носеше маска от златна тъкан — чиста формалност, подходяща за прясно излъсканите ордени, които красяха гърдите му. Между всички военни величия, събрани на бала, нямаше дори един, който да не го познае. Облечен в галауниформа с еполети с дълги ресни и блестящи ботуши, Лусиен Сноу олицетворяваше цялото величие и романтика на кралската флота. Луси трябваше да се чувства почетена, че тази вечер баща й се опираше на нея, а не на бастуна си.

Разкошната му бяла коса заблестя като скреж под стотиците канделабри. За един бегъл миг — когато той сведе глава и благодари за оказаната му почит, — Луси изпита старото възхищение. Баща й отново стана най-прекрасният човек на света.

Тя се почувства малка и нищожна. Като че не се опираше на лакътя му, а се беше вкопчила в колосаните поли на фрака му и се опитваше да му привлече вниманието.

„За бога, Смити! Защо това дете още не е в леглото? Ако не понасям нещо на този свят, това са нахалните хлапачки!“

Без да иска, Луси притисна по-силно лакътя на баща си. Той я погледна недоволно, издърпа ръката си и приглади невидимите гънки. Като видя идващите към тях домакини, бързо изписа на лицето си любезна усмивка.

Сърдечният поздрав на лорд и лейди Хауъл не прогони студа в гърдите на Луси. Там, където някога пулсираше топло сърце, сега зееше студена дупка. В глупостта си тя бе дарила това сърце на Жерар Клермон. Какво ли си мислеше той за нея след онова смешно признание? Че има насреща си лекомислена хлапачка? Или болно от любов момиченце? Тъй като я беше страх да не открие в лешниковите очи подигравка, снизходителност или — още по-лошо — съжаление, тя избягваше упорито погледа му, докато се качваха в каретата.

— Луси, мила, та ти си студена като лед! — извика загрижено лейди Хауъл и разтри ръцете й.

Лицето й беше копие на Силви, но цялото набръчкано. С контури, които времето беше размило като оставена на дъжда картонена маска.

Луси хладно издърпа ръцете си и блестящите сини очи на лейди Хауъл се помрачиха. Тя не знаеше, че момичето беше на ръба на душевния срив.

— Прощавайте, но навън е много студено.

Когато лейди Хауъл прие извинението и на свой ред отговори с няколко нищо незначещи думи, Луси се почувства още по-зле отпреди. Многоцветните стени на балната зала бяха драпирани с бял шифон. По стъклата на високите прозорци блестяха истински ледени цветя. Мраморните камини в двата края на дългия салон не осигуряваха достатъчно топлина и много от гостите бяха останали с палтата и наметките си, което подхождаше на маскарада.

От тавана висяха на златни шнурове малки кристални звезди, имитиращи снежинки. В тях се отразяваха безброй светлини и Луси усети болка в очите. Кому беше хрумнала безумната идея да пусне зимата в балната зала, след като целият свят навън беше застинал в мразовитата й хватка?

Лорд Хауъл и баща й се отдалечиха, за да обсъдят скандалното решение на Наполеон да се провъзгласи за пожизнен Пръв консул, и оставиха Луси сама на стълбището. Под звуците на „Марионетки, движени от невидимите конци на кадрила“, по венецианската мозайка на пода се носеха маскирани двойки.

Луси откри Силви, която си пробиваше път през танцуващите с братчето си Гилиън на ръце, и изохка уплашено. За разлика от майка си Силви още не се беше научила да приема грубостите със светска учтивост.

Семейство Хауъл беше на мнение, че децата съществуват на този свят не само за да гледат и да слушат, но и да бъдат глезени без мяра. Дебеличкият Гилиън беше маскиран със средновековно монашеско расо, препасано с въже. Един от по-големите му братя беше залепил на голата му главичка тонзура от конски косми. Когато момченцето тайно от сестра си грабна няколко сварени скариди от таблата на минаващия лакей и ги глътна наведнъж, Луси едва не се засмя с глас.

Ала още първите думи на Силви я върнаха в студената действителност.

— Ах, ето те и теб, Луси! Вече се питах дали изобщо ще дойдеш. А къде е красивият мистър Клермон?

Стомахът на Луси се сви на топка. От страх да не избухне в сълзи на обществено място, тя се освободи бързо от ухаещата на мента прегръдка на Силви.

— Нямам представа къде е мистър Клермон. Вероятно при другите слуги, където му е мястото. Струва ми се неподходящо да се крие зад палмите и да плаши гостите на майка ти.

Силви премести значителната тежест на Гилиън на другия си хълбок и той продължи усърдно да скубе розови перца от костюма й.

— Но нали трябва да те пази!

Невинният й въпрос предизвика цяла серия представи: как Жерар я притисна към топлите си гърди, пренесе я през леещия се дъжд и уви краката й с вехто одеяло. Как притисна устни върху белега на шията й, като че целувката му притежаваше лечебна сила.

— Желаят ли дамите шампанско? — Гласът на лакея я изтръгна от мечтанията.

— Още не, Дейвид — отговори Силви, която познаваше отношението на Луси към алкохола. — Може би малко по-късно, когато…

— Много ви благодаря, с удоволствие ще го опитам — отговори Луси и Силви я зяпна смаяно. Даже Гилиън изглеждаше слисан, когато Луси взе чаша от таблата и я изпразни на един дъх.

Леко киселият вкус погъделичка носа й. Благотворна топлина се разля по тялото й и почти успя да угаси парещото желание.

— Знаеш ли, Силви, аз изобщо не се нуждая от защитата на мистър Клермон — отговори с грейнало лице тя и остави чашата на таблата. — Тази вечер съм с баща си. Когато съм с него, нямам нужда от никого другиго.

Силви погледна невярващо след приятелката си, която смело си проби път през навалицата и се запъти към униформените господа, които следяха страхопочтително всяка дума на адмирала. Всички забелязаха как потъмня лицето му, когато дъщеря му внезапно го подръпна за ръкава. Ала Луси не се отдръпна и в крайна сметка той бе принуден галантно да й предложи ръката си и да я отведе да танцуват. В противен случай дори най-запалените му почитатели щяха да го обявят за недодялан селяк.

Силви извади с отсъстващ вид едно изгризано перце от устата на Гилиън и се запита дали причината беше в шампанското, или в очите на Луси блестяха истински сълзи, докато се гушеше в ръцете на адмирала.



Жерар едва устоя на изкушението да удари с юмрук по заледеното стъкло. Лусинда Сноу беше отново там, където й беше мястото. В прегръдката на татенцето.

Той знаеше какво е истинското положение и въпреки това се поддаде на магията, която излъчваха двамата. Лекото куцукане на адмирала придаваше трагична нотка на величествените му движения. В безупречната си униформа, накичена с ордени, Сноу приличаше на средновековен владетел, завърнал се от кръстоносен поход. Някога Жерар уважаваше хората като него. Тогава би дал всичко, за да бъде един от тях.

Сякаш белязана от същия наивен копнеж, Луси внимателно поправи един изкривен орден.

Илюзиите на Жерар по отношение на кралската флота се разпръснаха много скоро, когато Лусиен Сноу — под фалшивия предлог, че се е спънал, — рязко отблъсна дъщеря си. Той остави Луси сама насред балната зала и се запъти към изхода, като спря само веднъж, за да се сбогува учтиво с лорд и лейди Хауъл. Гордо вирнатата брадичка на Луси не беше достатъчна да заличи болката, която й причини баща й, като избяга от компанията й.

Жерар се изкуши да го последва. Но беше достатъчно дълго в Йона, за да знае къде търсеше убежище старото копеле.

Погледът му се върна към дъщерята на адмирала. Умната Луси се беше отказала от маскараден костюм и носеше класическа рокля в гръцки стил с маска от същата бяла коприна. Златна диадема минаваше през средата на челото и пристягаше косата. От фигурата й струеше тиха тъга, неотделима част от нея като лимоновата есенция, с която се парфюмираше. Той усещаше мириса дори в този миг, когато двамата бяха разделени от непроницаема стъклена стена.

Луси изчезна в безбрежното море от ярки светлини и смеещи се хора. Като дете Жерар можеше само да мечтае за такива празненства. Те бяха далечни като самотната звезда, която проблясваше през черните, натежали от дъжд облаци. Недействителни като огромния океан, който съществуваше само във фантазията му. Недостижими като небето или любовта на жена на име Луси Сноу.

Смелото признание на Луси ехтеше в сърцето му като горчиво-сладка мелодия. Той стисна ръце в юмруци и отново изпита онова сляпо, яростно честолюбие, което веднъж вече му беше струвало свободата и името. Досегашният му живот го беше лишил от безброй нощи като тази. Този път нямаше да го позволи. Само една открадната нощ, и сладкият спомен щеше да го придружава през целия му живот.

Той огледа недоволно износения панталон и охлузените ботуши. Що за маскарад беше това, по дяволите! Най-долният от всички слуги. Подчиненият на Луси Сноу.

— Хей, момко! Можете ли да ми помогнете?

Към него куцукаше мъж в безупречно вечерно облекло.

— Струва ми се, че стъпих в нещо ужасно — продължи той с толкова гъгнещ тон, та Жерар веднага заподозря, че черното домино притиска носа му. — Колко пъти съм предупреждавал лорд Хауъл, че проклетите му спаниели цапат! По-добре отглеждайте мастифи, казвах му. Тези глезени дребосъци нямат никакви маниери. Дали ще намерите парцал, за да изтрия обувките си? И без това съм ужасно закъснял.

Очевидно мъжът го беше сбъркал с някой от прислужниците на лорд Хауъл, може би с градинар или лакей. Жерар беше готов да каже на надутия пуяк да си оближе обувките, но изведнъж млъкна. Огледа непознатия от блестящо бялото, съвършено завързано шалче на врата до стесняващите се към глезените панталони. После хвърли бърз, питащ поглед към небето и смирено призна, че не заслужаваше чак такъв късмет.

— Хайде, побързайте, няма да ви чакам цяла нощ — извика мъжът и приглади дантелените си маншети. — Ще се задоволя и с кърпичката ви. Ще ми помогнете ли или не?

Жерар примигна зад стъклата на очилата си и се усмихна като хищна котка.

— Елате малко по-насам, сър. Мисля, че попаднахте на най-подходящия човек.



Единадесет годишният брат на Силви я настъпи и Луси простена задавено.

— Извинявай — промърмори момчето и бузите му пламнаха. — Надявам се учителят ми по танц да не ме е видял, защото ще ми издърпа ушите.

— Кажи му, че грешката е била моя — предложи с усмивка тя и помилва черните му къдрици, които бяха точно под брадичката й.

— Не бих могъл да кажа такова нещо, мис Луси — отговори момчето и вдигна към нея възхитен поглед. — Вие най-добрата танцьорка, а и сте имали смелостта да се изправите срещу капитан Дуум.

В този момент Луси го настъпи по пръстите и малкият едва не извика. Как би могла да обясни на сериозното малко момче, че един мъж от плът и кръв бе прогонил приказния капитан Дуум там, където му беше мястото — в най-тъмния ъгъл на фантазията й.

Не знаейки какво да отговори, тя се извини любезно и тръгна да си търси нова чаша шампанско. Когато откри лорд Хауъл, който пак претърсваше навалицата, за да я открие, тя побърза да се скрие зад група оживено разговарящи гости. За да компенсират Луси за грубото поведение на адмирала, Силви и майка й бяха наредили на мъжете от клана Хауъл да я канят поред на танц и Луси вече се боеше, че много скоро ще се озове сред танцуващите с Гилиън на ръце.

Много й се искаше да избяга от изнервящите приказки и оглушителната музика, но единственото й убежище беше каретата, а това означаваше да се изправи очи в очи с Жерар Клермон без съмнителната защита на адмирала. При тази перспектива бузите й се оцветиха в тъмночервено.

След като се убеди, че никой не я наблюдава, тя грабна чаша шампанско от една забравена табла и жадно я изпи на един дъх. Ала когато я остави, разбра, че беше допуснала ужасна грешка.

Защото някой я наблюдаваше.

На перваза на близката камина се беше облегнал непознат мъж в безупречно ушит вечерен костюм и черна маска. Елегантен — и опасен. Той изкриви развеселено уста, вдигна чашата си с шампанско и подигравателно я поздрави.

Стресната, че бе станала жертва на такова безсрамно кокетство, Луси се скри между танцуващите и се опита да изчезне в бъркотията. Ала когато погледна през рамо, непознатият все още беше там.

И я наблюдаваше. Горещият му поглед помилва голите й рамене.

Обзе я необяснима паника. Почувства се като в капан, невинна жертва на мистериозен ловец. Беше толкова отчаяна, че измъкна осемгодишния брат на Силви Кристофър от кръга на приятелите му.

— Танцувай с мен — изсъска тя. — Или ще кажа на учителя ти по танц да ти издърпа ушите.

— Ама аз… аз още нямам учител по танц, мис Луси — заекна момчето.

— Тогава аз лично ще ти издърпам ушите.

Кристофър разбра, че е излишно да протестира. Младата дама, която беше имала смелостта да се изправи срещу капитан Дуум, заслужаваше уважение. Докато двамата се препъваха тромаво в ритъма на валса, Луси се стараеше да прави ситни стъпки, за да се нагоди към крачетата на Кристофър. Тя погледна над рамото му към камината и сърцето й направи огромен скок, като откри наблизо един мъж, но той я погледна лениво с бледосини очи изпод черната маска. Два или три пъти реши, че е забелязала обезпокояващия непознат, но той всеки път изчезваше светкавично. Загадъчно. Невероятно. Предизвикателно.

— Мис Луси?

— Да, Крис! — отвърна с отсъстващ вид тя и се надигна на пръсти, за да види по-надалече.

— Музиката спря. Може ли да си отида?

Луси сведе глава към ангелското му личице.

— Естествено. Много ти благодаря, Крис. Ти си истински малък кавалер.

Момчето се поклони несръчно и ушите му пламнаха от смущение. После забърза към хихикащите си приятели, съпроводен от меланхоличната въздишка на Луси. След като се беше освободила от нежеланото внимание на маскирания си обожател, тя се почувства още по-зле отпреди. Реши да избяга от фарса, в който се беше превърнала тази вечер, но широка мъжка гръд й пресече пътя и пред лицето й се появи кристална чаша с искрящо питие.

— Шампанско? — Силният баритон ускори пулса й. Решена да натрие носа на наглия Дон Жуан, тя му обърна гръб и се опита да забрави, че тъкмо той я беше видял да опразва на един дъх пълна чаша шампанско. Сигурно я беше помислил за пияница.

— Не, благодаря, сър, аз не пия алкохол.

Гласът му беше копринено-мек, изкусителен и толкова близо до ухото й, че топлият му дъх раздвижи фините косъмчета на слепоочието.

— Много правилно отношение, бих казал. Нямаме намерение да отслабим моралните ви устои, нали, мис Сноу?

Луси се обърна като ужилена. Лешниковите очи под черната маска я приковаха на мястото й. Надежда и гняв забушуваха в сърцето й. Устните й вече бяха оформили възмутеното „О!“, ала преди да е произнесла злобната си реч, Жерар бе поднесъл чашата с шампанско към устните й. Погледите им се срещнаха и тя без колебание изпи виното на един дъх.

Жерар не се нуждаеше от шампанско. Опияняваше се само от гледката на лебедовата шия, грациозно опъната, от изкусителното връхче на езика й, което облиза последната капчица от ъгълчето на устата.

Той завъртя крехката чаша между пръстите си и устните му се изкривиха в развеселена усмивка.

— Трябваше да ви принудя да замълчите, преди да ме издадете, но не посмях да ви целуна, защото щяхме да предизвикаме обществен скандал.

— Не по-малко скандално е да ме поите с шампанско. — Лудо биещото сърце на Луси уличи в лъжа бодрия й тон. — Опасно е да се подкопават моралните устои.

— Така ли, и за кого? За вас или за мен?

Той разтвори ръце и я покани да споделят риска. Луси се хвърли в прегръдката му и класовите различия, които ги разделяха, се стопиха в небитието. Жерар я поведе в ритъма на валса с вродена елегантност, напук на традициите.

Венецианската мозайка на пода се люлееше под краката им като палубата на величествен кораб. Луси се потопи изцяло в такта на музиката и топлината на прегръдката му.

— Къде се научихте да танцувате така добре? — попита тя и вдигна глава към него.

Той я дари с една от загадъчните си усмивки, които всеки път я объркваха.

— В моята професия трябва да имаш много таланти.

Луси имаше чувството, че сетивата й са били опаковани в памук и едва сега са се събудили за живот. Всяко усещане беше силно и отчетливо. Всяка нота на виенския валс отекваше в сърцето й, ликуваща и тайнствена. Сладката топлина на шампанското отпускаше последователно всеки нерв и мускул. Тя усещаше бедрата на Жерар и силната му ръка на гърба си, която я водеше без усилие и в най-сложните фигури.

Тя отметна глава назад и отговори на неизреченото предизвикателство със смела, подканваща усмивка.

В полезрението й непрекъснато попадаха хора, които правеха път на шеметно носещата се двойка. Много от тях, включително баща й, наричаха валса връх на поквареността и настояваха да бъде забранен. Луси съзнаваше, че поведението й щеше да скандализира много от гостите. Помнеше думите на баща си, че изисканото общество било шокирано от маниерите на майка й. Но тази вечер мнението на другите й беше напълно безразлично.

Имаше чувството, че двамата с Жерар бяха затворени в мехурче шампанско. Те бяха единствените човешки същества в арктическата страна на чудесата. Кристалните снежинки блещукаха над главите им като звезди в индиговосинята шир на среднощния океан.

Гостите в залата наблюдаваха смаяно красивата двойка. Никой не можеше да повярва, че това пулсиращо от живот момиче, което се носеше с такава лекота в обятията на непознатия, наистина беше безличната, мрачна дъщеря на Лусиен Сноу.

Бузите на Луси пламтяха, сивите очи святкаха от щастие. Когато усмихнато склони глава към партньора си, на бузата й се появи дръзка трапчинка. Младите джентълмени не я изпускаха от очи и често-често се сбутваха с лакти. Никой досега не беше нарекъл Лусинда Сноу красива. Едва тази вечер им стана ясно, че тя не беше обикновена красавица. Притежаваше класическа, извън времето красота и очевидно бе влюбена в непознатия мъж, който я притискаше скандално плътно до себе си.

— Велики боже! — пошепна смаяно Силви и огледа партньора на Луси от блестящата коса до излъсканите обувки. — Кой е този непознат красавец?

— Нямам ни най-малка представа. — Майка й отпусна лорнета и челото й се набръчка. — Джъстис, не смяташ ли, че е по-добре да се намесиш? След като баща й ни напусна с такава бързина, ти си длъжен да го заместиш.

Лорд Хауъл поклати глава.

— Няма да й разваля вечерта. Само небето знае колко малко радост е имало през живота си бедното момиче, докато Лусиен Сноу се посвещаваше изцяло в служба на Негово величество.

Гилиън, който забравен смучеше палеца си по липса на нещо по-вкусно, дръпна сестра си за полата. Ала Силви беше толкова заета да наблюдава приятелката си и непознатия й обожател, че изобщо не му обърна внимание.

Малкият Кристофър дотича със стиснати юмруци.

— Да ида ли да го набия, татко? Няма да допусна мис Луси да бъде компрометирана от някакъв непознат!

Валсът свърши, последните ноти отекнаха величествено в залата. Гилиън отново дръпна Силви за полата, но тя го погали с отсъстващ вид и зачака с трепет по-нататъшните събития. Може би мистериозният чужденец щеше да се осмели да сложи край на магията с целувка?

Гилиън не се интересуваше от целувки. Цялото му внимание беше приковано във фигурата, която тихо слизаше по стълбата. Мъжът също забеляза малкото момченце, ококорило очи насреща му, и умолително сложи пръст на устата си.

Точно тогава Гилиън извади пръст от устата си, посочи новодошлия и изрече първите разбираеми думи в краткия си живот:

— Виж, Силви, виж! Капитан Дуум!

Загрузка...