Крадец на сърца

22

Луси затвори отчаяно очи. Беше си представяла, че ще застане пред Жерар малко по-достойно, а не в това жалко положение, увиснала на рамото на негъра.

— Накъде се бяхте запътили, мис Сноу? — Остротата се беше върнала в гласа му.

Луси беше напълно наясно, че Жерар говореше на задните й части, затова се постара да не рита.

— Наникъде, както виждате, капитане.

След като си размениха тези учтивости, се възцари неловко мълчание. Накрая Жерар го прекъсна с кратък въпрос:

— Колко пъти нашата гостенка се е опитвала да ни напусне, Аполон?

Луси изтълкува съвсем правилно колебанието и гнева на великана.

— Пуснете ме на пода — помоли тя, защото не можеше да му позволи да поеме цялата вина върху себе си. Тя нямаше какво да губи.

Аполон се подчини веднага. Луси приглади косите си назад, за да не й влизат в очите, но веднага си пожела да не го беше правила. Капризната светлина на Фенерите рисуваше тъмни линии по лицето на Жерар и й напомни за смущаващите й сънища. За първи път си зададе въпроса що за човек беше мъжът, обзавел този кабинет за мъчения.

Тя изпита страх и се разгневи на себе си. За да го скрие, надменно отметна глава назад.

— Доколкото си спомням, това е третият ми неуспешен опит да се освободя. Е, какво ще правите сега с мен? — Тя му поднесе китките си. — Ще ме оковете ли във вериги?

Той склони глава настрани, сякаш обмисляше предложението.

— Идеята съвсем не е лоша.

Тъй като не знаеше докъде можеше да стигне, Луси колебливо отпусна ръце.

Жерар я погледна равнодушно и се обърна към изхода.

— Дръж я под око — заповяда той на Аполон.

Луси закрачи между двамата мъже като престъпник на път към бесилката. Беше готова да се подчини безропотно на съдбата си, но съвсем не беше готова да мълчи.

— Простете, капитане, но счетох, че най-умното е да поддържам деловите ни връзки. Вие, сър, сте пират, а аз съм ваша пленница. И като такава мой свещен дълг е да се опитвам да си възвърна свободата, дори само за да оправдая споменатия преди малко статус и да…

Вратата зад гърба й се затвори с трясък и Луси млъкна стреснато. Очевидно Аполон беше останал отвън и я бе затворил сама в капитанската каюта с мъжа, когото бе предизвикала по всички правила на изкуството.

Когато Жерар се обърна към нея, Луси очакваше най-лошото, но изобщо не беше подготвена за промяната, която беше предизвикала седмицата раздяла. Кожата му беше станала по-тъмна и засилваше светлината в лешниковокафявите му очи. Косата беше изсветляла и се къдреше на тила. Луси с мъка устоя на коварното желание да зарови пръсти в гъстите къдрици. Пораслата брада затъмняваше областта на брадичката и придаваше на момчешките му черти солидност и авторитет.

Той изглеждаше изтощен, като че беше прекарал няколко безсънни нощи. За първи път тя се запита къде ли беше спал, докато тя заемаше леглото му и го сънуваше. Странно, но новото излъчване беше засилило суровия му чар.

Охранителят й беше красив мъж, но пиратският капитан беше неустоим.

Тя не беше подготвена за променения му външен вид и още по-малко за тръпките в стомаха и опасния копнеж в сърцето.

— Свалете роклята.

Думите я улучиха като студен душ. Макар че лицето й остана непроменено, и последните остатъци от куража й се изпариха.

— Много съжалявам — прошепна безсилно тя. — Няма повече да бягам.

— Абсолютно сте права. Свалете тази рокля.

От цялото му тяло се излъчваше неотклонна решителност. Без да усети, Луси направи крачка назад. Очевидно не умееше да преценява хората, след като толкова време беше живяла с баща си, без да прозре истината за него. Но нима беше възможно да се е излъгала и по отношение на Жерар?

— Не можете да ме обвинявате, че се опитвах да избягам. На мое място и вие бихте направили същото — изтърси тя и веднага съжали за думите си. Жерар беше преживял много по-страшни неща от нея. Пет безкрайни години във вериги… — Ако това отговаря на глупавите ви представи за дисциплина…

Той направи крачка към нея.

— Не ме принуждавайте аз да ви съблека, Луси. Много добре знам, че това е единствената ви рокля.

— О, моля ви, аз… — Луси си спомни клетвата си да не се моли и стисна зъби. Опитвайки се да запази достойнството си, тя преглътна напиращите сълзи и се вгледа в лицето му. — Не заслужавам такова отношение.

Тихият й протест остана без ответ. Тя събра полите си, но не посмя да продължи, защото се сети, че не носеше дори фуста, която би могла да я предпази от изпитателния му поглед. Това беше наказанието й, задето беше омотала главата на бедния Аполон във фустата си.

Тя свали роклята си и застана пред него, опитвайки се да не трепери, само по тънка долна риза, копринени чорапи и наранена гордост. Стисна юмруци и си спести унижението да се прикрие с ръце.

Жерар я изгледа веднъж — не, два пъти — отгоре до долу и направи крачка към нея. Луси затвори очи, очаквайки мига, когато ръцете му щяха да се сключат около нея в неумолима хватка и да я лишат от девствеността й.

Той остана неподвижен на сантиметри от нея. Тя усещаше дъха му и потръпваше от горещината на тялото му, която пареше голата й кожа. Пое дълбоко въздух и веднага съжали. Той миришеше на море, вятър и сол — аромата на свободата. След цяла седмица в задушната кабина тази миризма я замая. Ала напрежението, което трептеше между двамата, беше по-силно от всичко, което предлагаше морето.

Тя усети, че опасността да потъне в пропастта беше съвсем реална, и спря да диша.

Без предупреждение роклята бе изтръгната от ръката й и тя отвори стреснато очи. Изпита ужас, защото Жерар вече вървеше към вратата и я отвори с такава сила, че тя се удари в стената на каютата. Той изхвърли роклята в коридора и се върна в стаята.

Луси проследи с нямо учудване как Жерар изхвърли всички дрехи от гардероба и от моряшкия си сандък. Извади всички чекмеджета, като през цялото време мърмореше нещо неразбрано. Накрая събра чаршафите и завивките от леглото, остави само пухения дюшек и възглавниците. Само за няколко минути я лиши от всичко, с което можеше да се облече или увие.

Той затръшна капака на моряшкия сандък и се обърна към нея.

— Вярвам, че ще помислите много добре, преди да предприемете следващия опит за бягство, мис Сноу. Който ви види в тази… — той преглътна тежко, — в тази… фриволна одежда, веднага ще се нахвърли върху вас като вълк — Гласът му изтъня заплашително. — А щом моите мъже свършат с вас, сигурно няма да е останало нищо, с което да нахраним акулите.

Той се преструваше умело на безпощаден пиратски капитан, но Луси не остана напълно убедена. През цялото време Жерар се взираше в някаква точка над рамото й, а силните му ръце бяха стиснати в юмруци. Заплашва ли ме или иска да скрие нервността си, запита се смутено тя.

Неочакваната му несигурност й вдъхна кураж и й показа, че в битката, натрапена й от Жерар, тя разполагаше със свои оръжия. Може би трябваше да прибегне до по-необичайни средства, за да си върне дрехите.

Тя разтърси косата си и се запъти най-спокойно към леглото, като че не виждаше нищо необикновено в това да се разхожда само по бельо пред напълно облечен мъж.

— Не постъпихте като спортсмен, капитане. Много добре знаете, че нощите в морето са доста студени.

В първия момент Жерар не можа да отговори, твърде зает да се пита дали Луси искаше да го засрами или да го прелъсти. В погледа й блестеше упоритост, но начупената устичка криеше сладостно обещание. Гневът му се изпари. Макар че имаше пълното право да се гневи заради глупавите й опити да избяга. Да се гневи, че тя го считаше способен на най-позорни престъпления, макар да й беше дал достатъчно основания да се съмнява в него. Тънката долна риза беше почти прозрачна под светлината на Фенера.

Трябваше да накарам Аполон да изнесе дрехите й, каза си сърдито той, макар да знаеше, че като капитан няма право да изисква подобни неща от своя кормчия, колкото и предан да му беше.

— Наистина ли ме смятате за лош домакин? — попита тихо той. Миглите й, гъсти и твърде тъмни за руса жена, скриха погледа й.

— Можете ли да ми се сърдите за това? Все пак ме държите тук цяла седмица.

— Заради собствената ви сигурност.

— Вие го казвате. Но ако заболея от треска и умра от изтощение, няма кой да ви помогне да отмъстите на баща ми.

Тя приседна на ръба на леглото. Меката извивка на гърба подчертаваше предизвикателните хълмчета на гърдите под тънката коприна. При спомена за допира до меката й кожа и за безусловното й отдаване Жерар изпита неустоимо желание да се нахвърли върху нея като дивак. Погледът му се плъзна по изваяните прасци, които нервно се поклащаха над ръба на леглото. Краката й бяха невероятно дълги и стройни.

Той се опита да преглътне, но гърлото му беше пресъхнало. Какво го бе накарало да прибегне до тази съмнителна мярка? Да твърди, че играта не му беше харесала, означаваше грубо да излъже. Може би беше време да принуди Луси да сложи картите си на масата.

Докато Жерар се придвижваше към леглото със сигурна крачка, която не се влияеше от ритмичното поклащане на кораба, Луси се опитваше да скрие нарастващата си нервност.

Куражът окончателно я напусна, когато той се наведе над нея и мушна ръка в косата й. Широката му длан обгърна шията й. Върховете на пръстите се заеха да масажират тила й. Той я докосваше за първи път, откакто беше стъпила на борда, и тя не се разсърди на тази милувка, защото сама я беше предизвикала с изкусителното си поведение. Твърде късно разбра, че беше предизвикала майстор в тези игри.

— Велики боже, мис Сноу, ама вие треперите! — извика той и загрижено вдигна вежди. — Да не би вече да сте настинала?

Луси погледна в лешниковокафявите очи и в тялото й лумна пламък. Стана й горещо и тя не посмя да се раздвижи. От мястото, където той я докосваше, по тялото й се разпространяваха тръпки и топлеха всяка частица от зажаднялата й за слънце кожа. Топлината се разнесе по вените й и я потопи в сладко замайване.

Гласът й прозвуча дрезгаво.

— Не вярвам, сър. Винаги съм била с добро здраве.

Той приклекна пред леглото и тъжно поклати глава.

— Не ви вярвам, скъпа. Я се погледнете. — Той приглади косата й и попипа челото й. — Лицето ви е зачервено, гласът ви е подрезгавял. — Устата му се сведе към нейната и гласът му премина в нежен шепот. — Дишането ви е накъсано.

Изкусителният натиск на устните, които завладяха нейните, й отне и малкото въздух, който й беше останал. Той я прегърна нежно, мушна ръка под ризата и помилва голата кожа на гърба. Луси очакваше грубости и беше готова да реагира, но тази нежна атака върху сетивата й я направи напълно безпомощна. Целувката му беше безкрайно нежна и обещаваше наслада, която само той можеше да и достави.

Устните й разцъфтяха под милувката му и предизвикаха езика му да изследва кадифената вътрешност на устата й. Той задълбочи целувката и вкуси сладостта й с изнервяща бавност. Луси се вкопчи в него, омагьосана от необичайното дразнене на порасналата брада, от вкуса на сол, море и мъж и от засилващия се натиск на слабините му.

Ръцете му се плъзнаха надолу по гърба й и се провряха под гащичките, за да обхваната твърдото й дупе. Той изви тялото й назад и издутината на панталона му отиде точно върху пулсиращото място между бедрата й. Луси изохка тихо, защото беше повярвала, че той е разкъсал тънката тъкан на ризата й и ей сега ще проникне в нея.

Вместо това той продължи да я целува до ръба на капитулацията. После изведнъж се отдели от нея и я остави с тръпнеща кожа, безсилни крайници и неосъществена надежда за удовлетворение.

В очите му святкаше подозрение, но накъсаното му дишане й показа, че съвсем не беше толкова безразличен, колкото се показваше.

— Положението е по-лошо, отколкото се опасявах. Очите ви са стъклени, мис Сноу, а мускулите ви са ужасно отпуснати. — Погледът му се отправи към стъпалата й. — Даже пръстите на краката ви са се сковали. Сигурно сте пипнали лошата треска. Според мен представлявате класически случай на малайска треска.

Луси се изправи като свещ, изтръгна се от ръцете му и срещна погледа му с добре изиграно равнодушие.

— Какво нещастие, че няма лек за тази треска. Боя се, че съм на път за ада.

В първия момент в очите му блесна разкаяние, но той се овладя бързо и отново я огледа изпитателно, както се очакваше от безсъвестния капитан Дуум. Когато пръстите му уловиха брадичката й, в този жест имаше повече право на собственик, отколкото в целувката.

— Няма от какво да се страхувате, мила моя. Там, където отиваме, нощите са горещи.

Когато стана и се обърна да си върви, пред очите на Луси се появиха зелени палми, пясъчни плажове, красиви миди и голи, блестящи от пот тела. Сърцето й заби в ритъма на туземните барабани.

Засрамена от слабостта си, тя извика след него:

— Ако ви дам думата си, че няма да се опитвам да бягам, ще ми върнете ли роклята?

Жерар спря за миг на прага.

— Боя се, че вашата дума не означава за мен повече от думата на баща ви, мис Сноу.

Той затвори вратата, завъртя ключа и грижливо намести тежкото резе.

Луси изкрещя вбесено, запрати една от възглавниците по вратата и рухна отчаяно на леглото. Още една такава среща, и вече не беше нужно да я продават на бели роботърговци. Жерар можеше просто да я остави така, затворена и полуоблечена, и тя много скоро щеше сама да му предложи тялото си.

Обзета от треска, която наистина нямаше нищо общо с малайската, тя застена и се сви на кълбо върху голия дюшек.

На следващата сутрин Луси отново се събуди от песента на Аполон. Това ставаше всеки ден, откак се намираше на борда на „Отмъщение“. А ако във величествения му бас се прокрадваше злобничка нотка, той съумяваше да я прикрива много добре под южняшкия ритъм на песента си.

Тази сутрин Луси не можа да понесе доброто му настроение, защото отчаяно копнееше да има поне одеяло, с което да се завие презглава. О, главата й! Никога не беше усещала такава тежест и болка в тила. Като че беше плакала през цялата нощ.

Тя чу как ключът се превъртя в ключалката и вратата се отвори. Песента на Аполон премина през прага. Луси реши да си остане със затворени очи, докато негърът и проклетият му оптимизъм отново изчезнат.

Последва трясък, който раздруса целия кораб и я изтръгна от мъглата на самосъжалението. След него се възцари злокобна тишина.

— Аполон? — пошепна смаяно тя.

Когато страхливият й въпрос не получи отговор, тя скочи от леглото. Аполон беше паднал на пода с лице към дъските. Великанът бе повален от малката брокатена възглавница, която тя в яда си беше запратила към вратата.

За първи път, откакто бе научила за злодеянията на адмирала, гласът му отново проехтя в главата й. „Колко пъти съм казвал на това глупаво момиче да не хвърля нещата си по пода! Сигурно малката мърла ще престане едва когато си счупя врата!“

— Велики боже, аз го убих! — изплака Луси и се втурна към падналия. — Жерар никога няма да ми прости!

Твърде развълнувана, за да се запита защо трябваше да се интересува от прошката на Жерар, тя падна на колене пред проснатата на пода фигура и потърси с треперещи ръце пулса на шията му. Кожата беше топла и кръвта под нея пулсираше с успокояващата равномерност на морските вълни.

Луси въздъхна облекчено. Беше много близо до лицето на Аполон и виждаше добре слабата усмивка на устните му, все едно, че сънуваше приятен сън.

— Благодаря ти, мили боже — пошепна тя, отправила очи към тавана. Господарят на небето й се отблагодари за молитвата със замайващата гледка на широко отворената врата на каютата.

Луси погледна Аполон, после вратата. След глупавите й опити за бягство да преживее това! Колко просто се оказа освобождението й! Тя огледа ризата си, измачкана от съня, и стъписано установи колко много розова кожа беше разголена. Веднага си спомни предупреждението на Жерар да не се явява пред екипажа му. Дали все пак да се осмели?

Тя се изправи, решена да се възползва от неочаквания шанс. През последната нощ беше разбрала едно: най-опасният мъж на борда на този кораб беше капитанът му. Тя беше изцяло във властта му.

— Поспи още малко, Аполон — пошепна тя и с безкрайно удоволствие затвори вратата на каютата, завъртя ключа и спусна резето.

Луси съзнаваше, че на всяка цена трябва да избегне объркването при първия опит за бягство, затова тръгна в обратната посока. Не се надяваше да остане дълго време незабелязана, но си каза, че кралската флота сигурно вече преследваше пиратската шхуна. Ако успееше да обезвреди пиратите или да стигне до палубата с оръдията, за да даде сигнал и да разкрие местоположението на „Отмъщение“, имаше шанс да се спаси.

Ако преди това Жерар не я убиеше.

Тя прогони всички мрачни мисли и продължи напред, опитвайки се да проумее как, за бога, беше построен този кораб. Още от детските си години познаваше десетки бойни кораби с по седемдесет и четири оръдия, но тази скромна шхуна беше объркваща не по-малко от капитана си.

Няколко пъти се спъна в проклетите стълби, наистина боядисани в контрастни цветове, но точно обратното на предписанията. Първата рампа я изведе в нищото, а едно многообещаващо отклонение описа пълен кръг. А когато застана лице в лице със собственото си отражение в неочаквано изникналото пред очите й огледало, едва не изпищя от ужас.

Скъпоценното време отлиташе и надеждите й за свобода се топяха. Куражът бързо я напускаше, но вече беше твърде късно да се върне в капитанската каюта и да си погрижи за цицината върху челото на Аполон. И без това нямаше да намери обратния път.

Тя се опря о рамката на едно сляпо прозорче, готова да седне насред коридора и да чака, докато Жерар я намери. Той беше злоупотребил с доверието й, разби сърцето й и я разсъблече почти до голо. Какво още можеше да й стори?

О, още цял куп неща!

Негримираната истина я накара да скочи на крака. Мъжете от „Отмъщение“ изникваха от сенките като призрачни фигури и с всяка несигурна крачка лицата им ставаха все по-ужасяващи. Само благодарение на отличната си памет тя си припомни дума по дума целия страшен каталог на мъченията, които според мистър Дефо пиратите прилагали върху разбунтувалите се пленници: теглели ги нагоре по стените и ги замеряли с парчета стъкла; наливали им ром в гърлото, докато скочат пияни от борда и се удавят; пълнели им устите с лесно запалима тъкан и я палели и т.н. и т.н.

При това тези мъчения бяха предназначени единствено за пленниците от мъжки пол.

Когато отново застана пред отражението си в огледалото, тя се разхълца. Лицето й беше смъртнобледо. Ръката й неволно се вдигна и удари проклетото огледало.

Каква беше изненадата й, когато то се плъзна настрана и освободи пътя към стълба, която извеждаше на палубата.

Не смеейки да повярва в щастието си, Луси примигна към светлината. Не можеше да повярва, че бяха положили толкова усилия да скрият стълбата.

В прилив на нова смелост тя изкачи стъпалата и опря ръце на капака, през който прозираше светлина. Пръстите й напипаха ръб, невидим с просто око. Тя преглътна напиращия на устните й триумфален вик и за първи път изпита чувството, че е заслужила ако не развяващата се мантия, то поне ръкавиците на една от смелите героини в романите на Силви.

Моментът на истината беше дошъл. Тя се протегна, колкото позволяваше стълбата, опря длани в капака и се помоли появата й да изненада достатъчно силно хората на палубата.

Тя блъсна капака с все сила и изскочи от мрака на трюма като дяволчето от кутийката.

Слънчевата светлина опари очите й и я заслепи. Но още по-смайваща от светлината бе топлината. Влажна и потискаща, тя обгърна Луси в тежката си завивка, принуди я да поеме дълбоко въздух и да се запита къде беше останала студената английска зима.

Имаше всички основания да бъде благодарна, че е успяла да си поеме въздух, защото, щом очите й най-сетне привикнаха към светлината, тя се озова лице в лице с най-злобно ухиленото джудже от детските си сънища.

Луси изпищя като набучена на кол.

Джуджето изпищя още по-силно. Ужасът върху обсипаното с лунички лице беше по-силен от нейния.

От страх, че пронизителният крясък ще й спука тъпанчетата, Луси запуши уши. Не беше попаднала на долната палуба с оръдията, както се беше надявала, а точно на задната палуба, която се виждаше отвсякъде. Макар че очите й бяха замъглени от страх, тя забеляза, че зад джуджето и по такелажа се движеха бледи сенки. Предната палуба също беше пълна с хора, които наблюдаваха сцената вцепенени от ужас. Невероятните черни платна се вееха над главите им като траурен балдахин.

Вместо да скочи върху нея и да я накълца на парчета с абордажния си нож, както трябваше да се очаква, дребният мъж насреща й се олюля и падна тежко на задника си. Силният удар сложи край на писъка му, но му върна дар слово и от устата му се изсипа поток от думи на почти неразбираем ирландски диалект.

— Господ и светиите да са ни на помощ, Пъдж! Това е феята на смъртта! — Той се прекръсти несръчно.

Мъжът с очилата, който стоеше зад него, се опита да прибере дебелото си коремче, приближи се до релинга и огледа страхопочтително Луси.

— Това не е феята на смъртта, Там. Това е валкюра, дошла да ни отведе във Валхала. В името на свети Георги, ние сме прокълнати!

Безсмисленото бъбрене на моряците опъна нервите на Луси, но и намали страха й. Открила в колана на младия ирландец дръжката на пистолет, тя направи крачка към него.

Той отстъпи назад като уплашен рак.

— Не ме оставяй сам, Пъдж! Нали се заклехме да си помагаме!

Приятелят му само изпухтя и се хвана за релинга. Очевидната уплаха на двамата окуражи Луси и тя измъкна без бавене пистолета от колана на дребосъка.

— Велики боже, върни ме у дома, тази жена е замислила нещо лошо!

Пъдж прехвърли дебелия си крак през релинга.

— Морска вещица! Знаех си аз! Морска вещица!

— Точно така! — изплака младият ирландец. — Красива и ужасна!

Хладен глас, в който прозираше развеселеност, сложи край на ескалиращата истерия.

— Много точно описание, Там. Жалко, че самият аз не се сетих за него.

Луси се завъртя около собствената си ос и насочи пистолета право към предателското сърце на капитана.