Крадец на сърца

26

Слънцето все още не беше зарозовило хоризонта, когато Жерар се озова пред каютата на Луси. Странно, но в мислите си той отдавна вече я наричаше така. Как ли щеше да се върне в това обичано убежище, когато тя отново заживееше сигурния си, подреден живот в Лондон? Та нали завивката щеше да запази уханието на лимон и образът й да го преследва в неспокойните му сънища?

Той потърка уморено брадата си и отново втренчи поглед във вратата. Беше прекарал безсънна нощ на палубата, загледан в блещукащите светлинки на „Аргонавт“, но виждаше само болката в очите на Луси и отново и отново чуваше задавения й вик.

Докато диктуваше на Аполон грозните си заплахи, той знаеше много добре, че никога няма да ги изпълни. Адмиралът беше загрижен за доброто на единствената си дъщеря много по-малко, отколкото Луси беше готова да признае. Ала безукорното му име беше от огромна важност за него и той в никакъв случай нямаше да го опетни, като допусне скандалното падение на дъщеря си.

Жерар беше наясно, че изисканото общество с перверзното си лицемерие щеше да прокълне Луси. Щяха да я обвинят във вродена слабост на характера, която неизбежно е подтикнала дивия пират да я опозори. От незапомнени времена главната обвиняема беше Ева, защото безгръбначният Адам й бе позволил да му даде ябълката.

Само след няколко часа Луси щеше да бъде на сигурно място на борда на „Аргонавт“ и да се притиска до гордо изпъчената гръд на баща си. Горчива, неочаквана болка се впи в сърцето му, но той я прогони със същата самодисциплина, която му бе давала сили да не полудее през петте години затворничество.

В този случай той нямаше избор. Колкото и да се беше променила след отвличането си, нежната, крехка Луси никога нямаше да свикне с живота на пиратския кораб. Признанието на Сноу и разрешителното щяха да го освободят от престъпленията на миналото, но не и от греховете на настоящето. Не можеше да предложи на Луси нищо друго освен живот с човек извън закона, вечно заплашен от секирата на палача.

Той почука още веднъж на вратата и докато чакаше, погледна разкаяно книгата в ръката си. В тази ситуация не би го спасил даже букет рози или кутия бонбони, увита в блестяща хартия. Луси не беше от жените, които се впечатляваха от повърхностни жестове.

Когато никой не отговори на почукването му, той открехна безшумно вратата и влезе на пръсти. Вътре цареше злокобна тишина. Както очакваше, леглото беше празно, завивката строго опъната, сякаш младата дама беше станала много рано или изобщо не си беше лягала.

Луси стоеше до прозорчето, облечена отново в износените дрехи на Там, сплела копринените си коси на две строги плитки. Тя се взираше неотстъпно в неподвижния призрак на „Аргонавт“. Великолепната рокля беше скрита в гардероба. Не бе останала нито следа от възхитителната жена, която миналата нощ го беше посрещнала с искрена сърдечност. Жерар изпита горчива болка от голямата загуба.

Той се покашля, осъзнал, че задачата му е много по-трудна, отколкото си представяше.

— Налага се да те заключа в каютата. Заради собствената ти сигурност.

Все едно че говореше на статуя. Или на ледена скулптура. Обзет от ирационален гняв, той хвърли дневника на майка й на масата с преднамерена грубост.

— Реших, че това ще ти помогне да убиеш времето. Намерих го в кутията на баща ти. — Той помълча малко и добави: — Не съм го чел. — Макар да знаеше, че тя няма да му повярва.

Ледената й неподвижност не се промени. Жерар избяга по-далече от ледения полъх, а на вратата подигравателно отдаде чест на скования й гръб.

— Желая ви добър ден, мис Сноу.

Тъкмо когато щеше да затвори вратата, тихият й шепот го спря:

— И аз ви желая добър ден, капитане.

Когато спусна резето, за да направи Луси отново своя пленница, той се помоли пламенно адмиралът да повярва в блъфа му, както вече беше повярвала дъщерята.

Дълго след като Жерар си отиде, Луси стоя неподвижно до прозорчето. Потънала в мрака на болката, тя проследи как утринният здрач опъна ярките си платна над хоризонта и изпита омраза към изгрева на слънцето заради красотата му.

„На разсъмване морето прилича на катедрала, Луси.“

Топлината в тези думи събуди спомени, които трябваше да бъдат погребани.

— Лицемер! — промърмори сърдито тя.

Ако морето беше катедрала, тогава Жерар беше твърдо решен да я пожертва върху олтара й.

Предателското й сърце направи огромен скок, когато в морето излезе лодка. Не, Жерар не беше толкова глупав, че да отнесе сам проклетото послание.

Сърцето й се успокои. При всеки ритмичен удар на веслата новородените слънчеви лъчи се отразяваха върху голия череп на Дигби. По едно време старият канонир се обърна, за да махне на изпращачите от „Отмъщение“, и се сбогува с беззъба усмивка. Луси беше готова да се разкрещи подире му. Тънките му ръце тласкаха напред тромавата лодка с учудваща скорост през наситеносинята вода — право към „Аргонавт“. Една чайка затанцува над главата му и Луси изведнъж разбра, че сушата не беше толкова далече.

Когато малката лодка мина по дългата страна на „Аргонавт“ и бе погълната от сянката на могъщия военен кораб, Луси потрепери и обърна гръб на прозорчето.

Неспокойният й поглед откри подвързаната в кадифе книжка на масата. Не беше редно да изпитва ентусиазъм към подаръка на Жерар. След като я беше намерил в кутията на адмирала, тя сигурно съдържаше подробни описания на моменти от кариерата му и вероятно няколко статии от вестници, които трябваше да обезсмъртят военните му заслуги. Тя изпита толкова силно отвращение към самодоволството на баща си, че се учуди сама на себе си.

После вроденото любопитство надделя. Пръстите й се сключиха около кадифената подвързия, загрозена от петна. Усещайки странно треперене, тя отвори книгата. Първата страница носеше дата 26 май 1780 година. Луси смръщи чело. Очевидната женственост на дребния почерк, толкова различен от нейния, я обърка.

— Пиша това на английски — зачете високо тя, — защото ще му достави радост, а моето единствено желание е да го зарадвам. Това е единственият ми копнеж, единствената воля на бедното ми, глупаво сърце.

Невероятните думи отекнаха като гръмотевици в пустата каюта. Преди време Луси щеше да им се надсмее и да ги определи като обичайните приказки на някоя сантиментална глупачка. Но сега, когато собственото й сърце беше станало толкова чувствително, тя разбра, че в тях се криеше една вечна истина, която само подчертаваше момичешката им мечтателност.

— Той е герой — продължи да чете тя, — или поне всички казват така, смел воин от кралската военна флота. Мен това не ме интересува. Аз искам единствено сериозната, дружелюбна усмивка, с която толкова рядко ме дарява.

Стомахът й се сви на топка. Тя се отпусна в най-близкия стол и въздъхна. Каква ирония: тези думи можеха да излязат изпод нейното перо! Тя продължи да прелиства страниците с треперещи ръце, най-после осъзнала, че тази книжка беше единствената й крехка връзка с жената, която й бе дарила живот и веднага след това я бе оставила сама.

Обедното слънце изгаряше палубата на „Отмъщение“. Нито един хладен полъх не смущаваше безмилостната горещина. Стъклената повърхност на морето излъчваше зловещо спокойствие, което късаше нервите на Жерар. Той прекоси палубата за стотен път, като непрекъснато триеше потта от челото си. Моряците му бяха достатъчно умни, за да го избягват, знаейки, че капитанът им беше бесен не от гняв, а от тревога.

— Не биваше да го пускам да отиде. Трябваше да ида аз — избухна той, когато камбаната възвести следващата вахта.

Жерар знаеше, че Там, който беше неотстъпно в наблюдателницата на фокмачтата, щеше да ги уведоми веднага за появата на лодката. Въпреки това нетърпеливо изтръгна далекогледа от ръката на Кевин. Търпението никога не е било една от добродетелите му, а след като загуби пет години от живота си заради коварството на Лусиен Сноу, стана още по-нетърпелив. Той обходи с мрачен поглед спокойните води между „Отмъщение“ и „Аргонавт“.

— Вие му дадохте срок до залез слънце, сър — напомни му предпазливо Аполон, заел позиция на предната палуба.

По лицето на Кевин нямаше и следа от обичайната ирония. В зелените му очи светеше горчивина, неподходяща за младостта му.

— Веднъж вече съм си имал работа с него и познавам номерата му. Той блъфира, това е всичко. Оставя ни да се пържим в собствения си сос. Готов съм да се обзаложа, че ще се размърда. Ако иска да си върне дъщерята, няма друг избор.

Жерар бавно отпусна далекогледа. Думите на Кевин не постигнаха нищо. Сноу сигурно беше готов да даде всичко, за да си върне Луси. А щом Дигби най-сетне се върнеше с отговора на адмирала, Жерар щеше да бъде човекът, който щеше да му предаде желания трофей.

Ако Дигби изобщо се върнеше…

Даже горещината не успя да прогони студената тръпка, която премина по гърба му при страшната мисъл, че е изпратил на смърт още един от верните си мъже. Той върна далекогледа на брат си. Въпросът, който си беше задал, когато „Аргонавт“ излезе от мъглата и хвърли котва пред тях, не преставаше да го мъчи.

Да спаси единствената си дъщеря от лапите на търсен от закона престъпник като скандално известния капитан Дуум — това беше изключителна, необикновена задача и човек с властта и авторитета на Лусиен Сноу трябваше да е получил на свое разположение цялата флота от Ламанша. Защо тогава адмиралът се явяваше на срещата с един-единствен кораб?

Жерар се хвана здраво за релинга, за да се успокои, и се помоли отговорът на този въпрос да не дойде в главата му твърде късно.

Адмирал Лусиен Сноу се оригна изискано и изтри устни с ленената салфетка.

— Мразя да обядвам толкова рано. Това е същинско мъчение за чувствителното ми храносмилане.

Докато червенобузият млад стюард разчистваше масата на адмирала, Смити влезе в прохладната трапезария и застана пред господаря си. Трябваше да стисне здраво зъби, за да не огледа жадно телешкото печено, което Сноу беше оставил без внимание и беше предпочел гарафата с любимото си шери.

Добре познатата обстановка беше събудила за нов живот спящия му военноморски инстинкт.

— Позволете да говоря, сър — изрече отсечено той.

— Позволявам — отговори с развеселена усмивка адмиралът. Смити хвърли поглед към края на залата, където стоеше жалкият пратеник на Клермон, държан в шах от двама скучаещи лейтенанти с насочени пистолети. Мършавият дребосък се силеше да изглежда смел, но очичките му се местеха неспокойно насам-натам и той нервно потропваше с крака.

Смити опря ръце на масата и се приведе напред, за да не го чува никой освен адмирала.

— Сър, трябва ли да ви напомня, че слънцето вече залязва? Ако продължите да се колебаете, ще изложите мис Луси на голяма опасност.

Адмиралът се зае да почиства зъбите си с малко сребърно ножче.

— А трябва ли аз да ви напомням, Смити, че вие и само вие сте виновен за цялата тази бъркотия? В крайна сметка вие сте човекът, който насочи адвокатите ми по грешна следа, докато онзи тип действаше директно под носа ни. За мен все още е загадка как не познахте негодника.

Смити запази непроницаемото си изражение, знаейки много добре, че адмиралът ще се радва да употреби загрижеността му за Луси като средство за натиск срещу него.

— Вече не съм млад, сър. И очите ми не са, каквито бяха.

— Много жалко, нали? — Сноу захвърли ножа и стана. Очевидно размисляше и Смити горчиво съжали, че го беше заговорил.

Прислужникът усещаше, че всички присъстващи в трапезарията ги наблюдаваха любопитно. За това пътуване адмиралът беше събрал не най-добрите, а най-послушните офицери, готови на безусловно подчинение и дискретност.

Адмиралът мина покрай него и Смити неволно отдаде чест. Старите навици не се изкореняваха лесно.

Адмиралът сведе гласа си до кадифения бас на господ в адмиралска униформа. Ако му възразеше, щеше да бъде осъден за бунт. Или за богохулство.

— И какво според вас трябва да направя, Смити? Клермон не се интересува от пари, а вие знаете по-добре от всеки друг, че нямам онова, което той иска. Разрешителното отдавна вече не съществува.

Смити отговори със същия тих глас:

— Може би писмено признание, сър. Грижливо формулирано, изтъкващо благородните ви заслуги, то не би нанесло особена вреда на доброто ви име, поне що се отнася до вестниците.

— О, така ли? Моето добро име в замяна за Луси? Това ли е, което ми предлагате?

Безграничното търпение на Смити беше на свършване.

— Вашето добро име срещу живота на Луси — изръмжа в отговор той. — Това е, което ви предлагам.

Адмиралът се усмихна, като че му беше благодарен за гневната реплика.

— Клермон няма да я убие веднага. Ако тя е само наполовина толкова жадна да доставя удоволствие на мъжете в леглото, колкото беше майка й, той ще я остави жива. Поне докато се умори от глупавите й номера.

Смити го зяпна ужасено и ръката му се сви в юмрук. Изпитваше диво желание да го забие в самодоволната физиономия на адмирала, но беше скован от собственото си чувство за вина. Защото не адмиралът, а той беше виновен, че скъпата му малка Луси беше попаднала в лапите на Клермон.

Адмиралът смачка пергамента с исканията на Дуум и в движението му имаше ужасяваща окончателност.

— Боя се, че пътят пред мен е само един. Нали четохте вестниците, преди да излезем в морето? Скритите намеци, хлъзгавите указания. Нашата малка Луси е прекарала цели три седмици в ръцете на похотливи пирати. Доброто й име отдавна е стъпкано в калта. — Ужасът на Смити растеше заедно с лицемерното съжаление в гласа на адмирала. — Сигурен съм, че всяка друга жена, изтърпяла онова, което Луси е трябвало да изтърпи в грубите ръце на Дуум, ще предпочете да умре с чест, вместо да оцелее с позор.

Юмрукът на Смити се стрелна напред и улучи устата на адмирала.

— Безсърдечно копеле!

Адмиралът отстъпи назад и избърса кръвта от устата си. Смити замахна отново, но блюдолизците на Сноу го сграбчиха от двете страни, все още неспособни да осъзнаят факта, че някой се бе осмелил да удари командира.

Гласът на адмирала скърцаше от задоволство.

— Отведете мистър Смити долу и го оковете във вериги. Очевидно страда от силно мозъчно възпаление. Боя се, нелечимо.

Смити се съпротивляваше отчаяно, но адмиралът вече не му обръщаше внимание. След като изпита острието на сребърното ножче на ръката си, той извика дружелюбно:

— Елате при мен, мистър Дигби, искам да пратя вест на капитана ви и желая да му я отнесете колкото се може по-бързо.

Смити понечи да извика предупредително, но дръжката на пистолета, която се стовари върху слепоочието му, го принуди да замълчи. Последната му свързана мисъл, докато го влачеха по тъмните коридори, беше: „Безкрайно съжалявам, Ан-Мари. Толкова ми е мъчно.“ И накрая, след тъжна въздишка: „Луси…“