Мъжът от съседния гроб

15

С Йорян четяхме „Радостта от секса“17 заедно. Масажирахме се с ароматни масла, после опитвахме всевъзможни пози и техники. Често симулирах оргазъм. Трябва да призная, че това не беше с цел да направя Йорян щастлив — просто понякога не издържах повече, а той не искаше да се откаже, преди да е постигнал целта, която си бе поставил. Такъв беше и в научната си работа — формулираше хипотеза и не се предаваше, докато не я докаже.

Йорян беше прочел някъде, че по гърдите на жените се появяват червени петна след оргазъм, и когато видеше, че аз съм си все така бяла както обикновено, на челото му се появяваше бръчка на раздразнение и изглеждаше, сякаш възнамерява да започне отначало. Опитвах се да мина с номера, че ми липсва пигментация, при което той се впускаше в безкрайна лекция за разликата между пигментация и стимулиране на нервни окончания. Не ми оставаше нищо друго, освен да заспя от изтощение.

Реших, че просто не съм толкова чувствена натура.

Грешала съм.

Когато излязох от дамската съблекалня и тръгнах към басейна, първоначално не успях да различа моя Горски собственик. Оглеждах се за тромава походка и за свещената шапка. И ето че той внезапно се появи до мен, във взетия под наем бански. Имаше тесни бедра, широки рамене и ръце с изпъкнали вени, които се извиваха като въжета. Лицето и ръцете му до лактите бяха загорели от слънцето, а останалата част от тялото беше бяла като тебешир. Пепелявожълтата коса се бе накъдрила от влагата и изглеждаше златисто кафява.

Когато погалих прасеца му с палеца на крака си в кафенето, той постави хавлиената кърпа върху скута си и се усмихна смутено. Това не ми убягна.

Яйчниците ми забушуваха така силно, че просто нямах търпение да го заведа вкъщи.

Със сигурност жената, която прекара онзи следобед на домашния си адрес с лице от мъжки пол, беше Десире Валин. Имах същия личен идентификационен номер, същата шофьорска книжка и същите бенки, с които се бях събудила сутринта.

И все пак не бях същият човек. Може би изпитвах внезапно раздвоение на личността, като това, за което пишат в неделните приложения на вестниците.

Бях зашеметена, той така ми завъртя главата, че тя се отдели от тялото ми и трябваше да я държа като балон на връзка, докато се извивах и въргалях в леглото. Часове наред. Успях дори да изпратя една тъжна мисъл на Йорян, когато червенината пламна по гърдите ми.

Попадне ли ми някоя книга с описания на вълнуващи сексуални преживявания, бързо ми доскучава. В крайна сметка всичко се свежда до едно и също. Но когато ти се случи на теб самия, го изпитваш като земетресение от девета степен по скалата на Рихтер. Достатъчно е само да си помисля за това, за да ми се завие свят отново.

Привечер вече бяхме с подпухнали зачервени лица и ожулвания по тялото. Той заяви, че трябва да отидем у тях, и аз мушнах четка за зъби и шампоан в една чанта.

Не си взех нощница. Но пък си сложих шапката, която ми подари за рождения ден.

Трябваше да преместя цял куп метални отпадъци в огромния му пикап, преди да се настаня на предната седалка. Спряхме на една бензиностанция по път и купихме сирене и франзела. Той посочи неопределено към щанда с презервативи, ала аз поклатих глава и нарисувах спирала върху запотеното стъкло. Още си беше на мястото, като спомен от Йорян.

Когато стигнахме до къщата му, беше вече тъмно и не успях да си създам реална представа за обстановката наоколо. Но миришеше успокояващо на село, а къщата беше голяма, боядисана в червено и стара. Той ме въведе в дневната, след което изчезна към обора на вечерна проверка.

Вътре в самата къща също усетих миризма на село, която, честно казано, не беше особено приятна. Смесица между мухъл, вкиснато мляко и мокро куче.

И така, аз се срещнах насаме с къщата му, което определено беше жалко — изпитвах нужда от неговата суха, топла трипръста лява ръка за подкрепа. Защото нямаше никакво съмнение, че в тази къща живееше мъжът с безвкусния надгробен паметник.

Започнах от кухнята. На тавана имаше неонова лампа, а вътре в нея — няколко умрели мухи. Стените бяха сиво-сини и си личеше, че са били такива през последните петдесет години. Тук-там се забелязваха следи от размазани мухи, на места висяха бродирани с кръстчета крещящи оранжеви цветя в кафяви кошници, котета, синигери и червени къщички. Някои от тях имаха и надписи в духа на „В малкия ни Дом Уют и Ред правят Живота ни Радостен и Лек“. На перваза бяха подредени изсъхнали стайни цветя и прашни безсмъртничета, които стърчаха от черна ваза от петдесетте. Кухненски диван, застлан с парцалена черга, мръсна кърпа за ръце, дървени столове с кафяви възглавници на цветя. Върху стар хладилник със заоблени ръбове имаше синя роза от плат в порцеланова обувка и пластмасова котка — толкова вехта, че изглеждаше прозрачна. Прибрах сиренето в хладилника. Вътре беше почти празно и миришеше на тор.

След това тръгнах в тъмното към следващата стая. До вратата, на височината на бедрата си, напипах електрически ключ. Стените бяха облепени с тъмнозелени релефни тапети и изглеждаха, сякаш по тях расте мъх. Стар диван с изтърбушена предна част, покрит с разкъсани одеяла в различни цветове. Бюфет от дъбово дърво, върху който стоеше стар телевизор, а над него висеше овално огледало. Ъгловат фотьойл, някъде от петдесетте, поставка за вестници, препълнена със стари броеве на „Ланд“, и още и още бродерии с кръстчета. Както и репродукция на картина на Аугуст Малмстрьом18 в рамка.

Развеселена си казах: Тук може да се отвори кафене в постмодернистичен стил! Помислих си, че ако се натъкнех на такава обстановка някъде другаде, в Естония например, вероятно бих я приела за трогателна, дори екзотична. Но усещах как крайчетата на устните ми треперят във вкаменена усмивка.

И определено увиснаха, когато влязох в спалнята и видях неоправеното легло с намачкани посивели чаршафи.