Мъжът от съседния гроб

47

Естествено, опитах се да го представя като посещение на учтивост. Носех цветя — букет скъпи лалета, и торбичка хубав индийски чай „Даржилинг“.

Тя отвори вратата, но веригата беше сложена. Когато видя, че съм аз, ме пусна да вляза, ала без ентусиазъм. Не беше и груба, по-скоро разсеяна. Като човек, който наистина е твърде зает, за да приема гости.

— Здравей, Инес! — казах аз. — Отдавна не сме се виждали! Как са нещата при теб?

— Защо питаш? — зачуди се тя. — Надали това те интересува особено. — Не прозвуча враждебно.

Приех думите й като знак, че според нея животът сега е твърде кратък за празни приказки. Затова на мига реших да не увъртам, а да давам направо.

— Е, как, напротив! — казах. — Мислех си много за теб. За начина ти да наблюдаваш живота и за това колко мъдра трябва да си. Бих искала да споделиш малко с мен.

— Хммм? — Тя ме гледаше с очакване.

— Някога сигурно си направила избор — продължих. — И аз трябва да направя избор, и то скоро. Интересно ми е да знам как ти си разсъждавала тогава. Как стана така, че избра архивните си шкафове пред личните преживявания? Разбираш ли какво искам да кажа?

На бузите й изведнъж се появиха две червени петна, тя се изправи и сложи лалетата в старомодна кристална ваза, която свали от най-горния рафт на кухненския бюфет. Видях как се качи на един стол. След това се върна в хола и седна, махна очилата си и ме погледна с раздразнение.

— Какво те кара да мислиш, че някога съм имала избор? Естествено, че нямах нищо, от което да избирам, що се отнася до личните преживявания! Родителите ми бяха мисионери в Танзания, а мен ме отгледа една леля, която беше стара мома и между впрочем бе изключително мърляв и разхвърлян човек! Когато влязох във висшето училище за библиотекари, изпитах опияняващо усещане за свобода. Беше прекрасно да подреждам нещата, както аз искам. В система. Но, разбира се, бих могла да избера и преживявания като курсове за рисуване върху порцелан или групови екскурзии. Това никога не ме е привличало ни най-малко! После работих в библиотеката в продължение на трийсет и седем години, voila tout45! А и много добре знаеш, че изобщо не съм се интересувала от това да имам „приятели и доверени лица“. Ти разбираш ли какво искам да кажа?

— Ако ме изгониш, ще се прибера вкъщи и ще направя папка за теб! — отвърнах аз. Реакцията ми предизвика лека усмивка.

Говорихме почти час. Тя поднесе по една чаша от моя чай, но така, както го беше приготвила, можеше да се сбърка с чай от пликче.

— Това, което ми трябва, не е съвет — започнах аз, — а просто един поглед. Остър поглед като твоя. Какво имаше предвид, когато каза, че Бени е или напълно неподходящ за мен, или единственият възможен?

Тя се изправи и отиде до архивните си шкафове, откъдето извади моята папка.

— Така… наблюдавала съм ви само три пъти — поде. — Последният път беше след Коледа, точно преди да се пенсионирам. Няма нужда да обяснявам защо е неподходящ за теб, това ти е пределно ясно. Например дрехите му… а човек все пак избира как да изглежда, съзнателно или несъзнателно. Но другото. Тези чувства, които видях. И у двамата. Твоят съпруг беше симпатичен човек, ала ти никога не спираше да работиш, когато той идваше в библиотеката. Не изпускаше нищо и не се преструваше, че не го познаваш, дори и в началото. Сякаш не мислеше, че си струва усилието. С този другия бе почти неучтива. А после той държеше книгата, която ти му даде, толкова внимателно, сякаш беше любимото му кученце. Да, повече не мога да кажа, защото не ги разбирам тези неща. Но съм виждала това и преди и винаги преминава — добави почти злорадо.

— Единственият възможен? — настоявах аз.

— Казах го, защото ти беше различна. Не те бях виждала такава преди. А сега наистина трябва да ме извиниш, имам много работа.

Показа ми най-новия си проект. Беше започнала да събира рекламни брошури, отговаряше на специалните предложения, участваше в състезания и архивираше резултатите.

— Но не ми харесва, когато ме наричат „Уважаема И. Мария Лундмарк!“ — отбеляза тя строго.

Инес знае коя е и ще ги научи и тях. Някакъв ред трябва да има!