Мъжът от съседния гроб

30

Обикновено сме у нас, защото на мен ми е по-трудно да се измъкна от къщи, но от време на време прекарваме някоя вечер и в нейния апартамент. Там изобщо не ми харесва. Стените са бели, килимите са бели, а малкото мебели, които има, са ръбести и неудобни. Сякаш сме в болнично отделение. Тя стои в кухнята и готви някакъв зеленчуков буламач, от който получавам газове. Изпитвам чувството, че всеки момент в хола ще надникне медицинска сестра и ще каже: „Следващия, моля!“.

В ъглите има цветя в саксии, високи колкото млади брези. Нищо чудно и да са пластмасови, целият апартамент изглежда като дезинфекциран. Единственото, което освежава малко обстановката, е плакатът, който й подарих. Той е доста глупав, така че е мило от нейна страна, че все още го държи на стената.

Може би трябва да й дам от бродериите на майка? Разполагам с предостатъчно. Мисля, че майка беше бродирала по една всяка седмица, в продължение на петдесет години. Влизаха й в употреба, когато съседи и приятели имаха рождени дни. Където и да отида в селото, плодът на сръчните й ръце се взира в мен от някой ъгъл. Въпреки това у нас все още са толкова много, че бих могъл да облепя цялата къща с тях. На тавана има цял куфар.

Тя няма телевизор. Съответно и видео. Затова избягвам да ходя там, ако дават важен мач, макар че, разбира се, не й го казвам; това са вечерите, в които е „неотложно да се погрижа за счетоводството“. Веднъж дойде у нас през такава една вечер и трябваше да стисна зъби, да спра мача и да се впусна в битка с взривоопасната купчина документи върху бюрото на татко. И всъщност извадих дяволски късмет. Сред тях имаше „Инкасо“ и „Краен срок за плащане“, и „Въпреки предишни напомняния…“. Потих се над документите до среднощ и в крайна сметка съумях да вкарам в ред по-голямата част. Може би играе ролята на мой ангел хранител, напълно несъзнателно.

А и беше невероятно приятно да седя и да си блъскам главата, докато тя се промъква в скута ми и ме употребява най-безсрамно. С такива привилегии на работното място може направо да ти се прииска да си опитен и трудолюбив счетоводител… да, невинаги успяваме да издържим до игрите на сляпа баба, които продължават до късно през нощта. Да не забравяме, че аз имам обор, в който всяка сутрин някак трябва да се замъкна.

Питал съм я защо няма телевизор. Когато сме у нас, гледа като хипнотизирана всичко, особено рекламите. Любимите й са онези с пухкавите бебета, които фъфлят за пелените си, и с момичетата, дето говорят за превръзките си, сякаш току-що са били спасени чрез кръвта на Агнеца, алилуя! След това с широко отворени очи поглъща всичко — от предавания за весели пенсионери, които събират градински джуджета, до късните кримки, неизменно завършващи с това, че някой прелита с колата си над пропаст. Правили сме го на килима пред телевизора, без тя да отлепи поглед от сериала.

— Виждаш ли! — казва. — Хората като мен просто не бива да имат телевизор!

Само спорта не може да понася. В момента, в който чуе анонса на спортно предаване, простенва от раздразнение и изравя някоя ужасна стихосбирка от платнената си чанта на цветя. Никъде не ходи без нея и вътре винаги има поне няколко книги.

Или пък прави всичко възможно да ме разсейва. Случвало се е да ме е яхнала на килима пред телевизора, а аз да не отлепям поглед от хокейния мач.

Понякога си вземаме филм от видеотеката. Всъщност никога един, понеже така и не можем да стигнем до съгласие кой филм да гледаме. Вземаме по два. След това тя бръква в чантата си по време на моя филм, аз пък заспивам по време на нейния.

Подхождаме си като лайно и зелени гащи, както дядо обичаше да казва. И не искам това да свършва. Просто ще трябва да живея ден за ден.