Мъжът от съседния гроб

23

И така ние поехме по дългия път на взаимното опознаване.

Погледнато отстрани, не вървяхме по права линия просто защото имахме доста голяма свобода на действие.

И двамата бяхме загубили родителите си — той безвъзвратно, а аз на практика. Мама е в старчески дом от пет години и рядко ме разпознава. Татко, изглежда, приема редките ми посещения за досадни, особено ако се опитвам да поговоря с него.

Такъв си беше и когато бях малка. Мразеше всякакви разговори за това, което наричаше „женски неща“: дом и деца, готвене, дрехи, обзавеждане и, разбира се, всичко, дето можеше да попадне в категорията „чувства“. Към женските неща спадаха и изкуството, литературата, религията… Но най-много мразеше болести, свързани с женското тяло. Такива не биваше никога да се демонстрират в близост до него — той сякаш се страхуваше, че ще прихване някой женски бацил, и възможно най-бързо изчезваше в полка. Беше майор.

Понякога съм се чудела дали не е хомосексуалист. Знам, че е странно да мисля така, но пък с него никога не сме били близки. Децата винаги се изумяват при представата, че техните собствени родители са „го“ правили, и броят себе си и братята и сестрите си и си мислят: „Трябва да са го правили най-малко три пъти“. В моя случай е оправдано да се чудя дали той „го“ е направил повече от веднъж, поне с мама. Но съм решила въобще да не мисля за това, просто да се опитвам да се радвам, че все пак онзи път се е случило.

Мама нямаше друго занимание, освен мен. Аз бях куклата, която най-накрая беше получила, и тя ме обичаше толкова пламенно, както човек обича само когато е копнял за нещо прекалено дълго. Това я бе направило не особено критична и обективна спрямо мен.

Мама произхождаше от заможно семейство. Дядо имал бизнес с консерви, който бил много успешен през войната — доколкото познавам човека, сигурно е натрупал богатството си от лисици и катерици, които затварял в консерви с етикет Дивеч. Татко бил от сой и веднъж чух жените от компанията на мама за бридж да си шушукат, че той се оженил за нея, защото имал огромни дългове от хазарт. Звучи нетипично за онова време, но е много вероятно да е истина. Може да се направи паралел между онези, които са се застрелвали в края на миналия век пред казиното в Монте Карло, и тези, които се борят днес с „едноръките бандити“ в моловете. Да се обадиш на татко, докато се тегли лотарията, е опасно начинание.

Когато бях дете, мама имаше боядисана медноруса коса, която подреждаше в неподвижни къдрици с помощта на ролки за коса „Кармен Кърлърс“. Била към четирийсетте, когато се омъжила, и на четирийсет и две, когато ме родила. Никога не й се налагало да работи, за да се издържа. Тя избрала името ми — Десире, силно желаната, и идеята му беше красива, но аз успях да го намразя в училище, защото съучениците ми понякога ми се подиграваха и, естествено, ме наричаха Диаре30.

Сигурно това е съдбата на всички деца, които вкъщи получават представа за себе си като за осмото чудо на света и се сблъскват със суровата действителност чак като тръгнат на училище.

Исках да се казвам Кити. Или Памела.

Бракът на моите родители беше напълно невидим. Те някак си съжителстваха съвършено независими един от друг, в голям апартамент с дъбов паркет и преходни стаи, където мама беше избрала мебелите, а татко бе закачил фуражката си. Никога не се караха в мое присъствие, вероятно и в мое отсъствие. Татко се хранеше главно в офицерския стол, а ние с мама пътувахме сами през лятната ваканция и отсядахме в различни пансиони. Татко винаги имаше „маневри“.

Нямахме вълнуващ социален живот или празненства, за които си струва да разкажа — понякога дамите от групата за бридж на мама със съпрузите си или колегите на татко със съпругите си идваха на скучни вечери с по три ястия, поднесени от сервитьори. Имаше и мадейра в полирани чаши, и пурети. Трябваше да влизам и да поздравявам, кокалестите ми крака и ръце стърчаха изпод кадифени рокли, купени специално за случая, румени чичковци ме тупаха по гърба така силно, че започвах да кашлям, и казваха, че момичето се нуждае от свеж въздух, за да придобие малко цвят. Мама имаше повече къдрици от обикновено.

Никога не видях мама и татко да се докосват, нито дори да се държат за ръка.

Така че откъде можех да знам как трябва да изглежда бракът? Нищо чудно, че смятах брака ни с Йорян за образцов. Нищо чудно и че не можех да скърбя за него. Съпрузите или ги имаше, или ги нямаше. Дали са тук, или не, беше най-вече от значение за това колко котлета трябваше да се купят за вечеря. Присъствието им не значеше друго — това беше посланието, което получих от къщи.

Следователно съм съвършено неподготвена за човек като Бени. Има дни, в които мисля, че нарушава личното ми пространство и неканен влиза в сърдечната камера и в предсърдието ми, дни, в които не понасям присъствието му. Това никога не ми се е случвало с Йорян. За него беше напълно достатъчно да стои някъде в периферията, а и аз нямах нищо против.

Но има и други дни.