Мъжът от съседния гроб

53

Сънувах, че съм в магазин, в който има разпродажба на обувки. Сред купищата открих една много красива синя обувка с каишки. Сложих я на десния си крак. В действителност краката ми са слаби и бели като бухалки за бейзбол, но в съня си видях как в тази обувка десният ми крак стана кадифено златист, с изящен като на балерина глезен. Започнах да търся лявата. Когато я намерих, установих, че е много мъничка — като за петгодишно дете.

— Така става понякога — каза продавачката с безразличие. — Както си прецените. Това е единственият ни чифт.

Ама как да си купя различни по размер обувки? Да си отрежа половината стъпало? Излязох унило от магазина и се събудих.

Припомнях си този сън, когато мислите започваха да се реят в посока Бени. Половината стъпало.

Но в моята програма за възстановяване влизаше и нов външен вид. Започнах със спирала за мигли, за да прикрия подпухналите очи, и пудра заради тъмните кръгове. Последва малко червило и осъзнах, че всъщност е доста приятно мъжете да ме забелязват. Всеки път, когато някой ме заглеждаше, беше като едно малко отмъщение на Бени: виждаш ли, все пак има някой, който иска да ме има! Купих си и няколко хубави дрешки в ярки цветове, най-вече за да се уверя, че живея. Успях доста добре.

През май от библиотеката ме изпратиха на курс в Лунд за две седмици. Отидох и до Копенхаген и влязох в Глиптотеката48. На входа има статуя на Ниоба49, заобиколена от всичките си деца. Снимах я с фотоапарата си от всякакви възможни ъгли. След това прекарах часове в залата с бюстове на римски императори и императрици. Към II — III век сл.Хр. те започват да стават по-реалистични, почти като фотографии, и може да се проследи външният вид на един и същи човек от детството до старостта му.

Как ли щях да изглеждам след петдесет години? А Бени?

Обещах си, че при всички положения ще го потърся, когато стана на осемдесет. Това поне не можеше да ми откаже.

По време на почивката си се записах на курс по рисуване с водни бои на западния бряг на Ирландия. По цял ден чайките кръжаха над нас и пищяха, а ние се опитвахме да уловим отблясъците на слънцето по водата долу в подножието на скалите. Двама американци, брат и сестра, ме поканиха в Уисконсин за Коледа. Той беше учител в колеж и с него бе много приятно да се мълчи.

В една малка прашна кръчма видях стар хладилник като този, който се намира в кухнята на Бени. Или се намираше? Навярно нещата са се променили.

Само веднъж наех кола и минах през селото на Бени. Убеждавах се, че отивам да бера малини в гората до съседното село. По пътя видях Бени и една загоряла от слънцето, тъмнокоса жена. Движеха се срещу мен с колела и кошници за пикник пред кормилото, но, естествено, не ме забелязаха в колата. Бени обясняваше нещо и сочеше надалече към полетата. И той беше загорял от слънцето и отслабнал и си бе подстригал косата по различен начин. Изглеждаше щастлив.

Тя пък изглеждаше доста скучна. Сигурно е добра компания за Виолет, помислих си. Започнах да се чудя дали и с нея прави любов така, както с мен, и след това всичко стана толкова непоносимо, че едва се прибрах вкъщи и се зарекох никога да не ходя там.

Мерта все повече заприличваше на себе си, поне външно. Но ми напомняше за една играчка, която бях имала като дете — жълто метално пате, което можеше да се придвижва с клатушкане на металните си лопатки и да казва „па-па“, когато го навиех с ключе. Един ден завъртях ключето твърде силно и пружината на патето се счупи. Не можех да проумея, че повече не иска да върви, на външен вид си беше същото.

Пружината на Мерта се беше счупила.

Но разликата между хората и металните патета е преди всичко в това, че нашите пружини могат да се излекуват с времето. Мерта срещна един мъж, който се придвижваше с инвалидна количка. Беше му направена колостомия и бе избухлив и мрачен. „Да-да — казваше Мерта. — Ама с него поне знам как стоят нещата!“

Неговият живот със сигурност стана по-вълнуващ, откакто я срещна. Тя твърдеше, че хората в инвалидна количка могат да правят всичко, което и ние останалите. Веднъж по време на разходка в планината пусна количката по едно възвишение. Количката се преобърна и той я обсипа с проклятия, но Мерта просто поклати глава и го замъкна на следващия висок хълм.

През септември поднових часовете си за четене на приказки. Едно русо момченце с кафяви очи често сядаше най-отпред и прекъсваше приказката и предлагаше различни подобрения. Неговият татко стоеше до стената и изглеждаше едновременно горд и смутен. Веднъж останаха след часовете и си поговорихме, а след това отидох с тях на сладкарница. Таткото се казва Андерш и живее сам със сина си. Започнахме да се срещаме и да си правим излети, посещавахме музеи и си готвехме. Андерш е историк и разказва за миналото по един толкова лековат, насмешлив начин, че направо не знам на какво да вярвам, но пък често ме разсмива.

Надявах се, че се влюбвам в него.

Един ден, когато тримата бяхме в парка, синът му Даниел каза с трепереща долна устна:

— Толкова ми е мъчно за орлите!

— Защо? — попита Андерш.

— Защото не могат да влязат в къщичките за птици.

Тогава разбрах, че този, в когото бях влюбена, беше Даниел.

През октомври се случи малко чудо. На една витрина видях чифт красиви сини обувки с каишки. Познах ги. Веднага влязох и ги купих, обух ги и се прибрах вкъщи. След това, без да ги свалям, проведох един телефонен разговор.