Мъжът от съседния гроб

45

Животът ми все повече се разпадаше на две части. Инес Лундмарк се беше пенсионирала преждевременно и аз изцяло бях поела ръководството на детския отдел. Оставих работата съвсем да ме погълне — организирах седмица на детския театър, поканих местни художници да илюстрират приказки заедно с децата, започнах преговори с политици за нови помощи за културни събития и за малко да се озова в листата на една партия. Мисля, че си бях създала приятната репутация на човек, богат на идеи, който наистина знае как да прави нещата. Посещавах изложения и семинари извън града и почти бях убедила най-важния човек в общината да отдели пари за фестивал на детското кино. По-късно се оказа, че него го интересуваше нещо друго. Той ми беше предложил заедно да посетим фестивал на детското кино в Полша една събота и неделя. Секретарката му ми се обади и ме помоли да потвърдя, че искаме двойна стая, и изведнъж всички прегръдчици и обръщения „миличка“ си дойдоха на мястото. Когато настоях за обяснение, първо измънка, че се опитвал да спести пари на общината… и че в крайна сметка сме модерни хора, нали? След това каза, че секретарката му не го е разбрала правилно и че тя е един некомпетентен човек, който скоро ще бъде излишен. И дотук с фестивала на детското кино.

Естествено, не можех да предприема нищо повече в тази насока — единственото, което щях да постигна, бе да докарам неприятности на секретарката. Те гледат да си вържат гащите, този тип мъже. Но не съм сигурна, че просто си търсеше дребно приключение в сигурната прегръдка на общинската йерархия — случваше се да ми звъни посред нощ и да ломоти и хлипа в телефонната слушалка. Разказах на Бени и той предложи да си сложи изкуствен мустак и да влезе в сградата на общината, представяйки се за друг. Това бе един от редките случаи, в които успях да го заинтригувам с работата си — май ревнуваше малко.

Най-лошото беше не това, че общинската клечка ме сваляше, нито пък че фестивалът не се състоя. През годините съм се научила да си имам едно наум, когато съм мила с мъжете. Някои от тях очевидно проявяват необяснима слабост към жени като мен. В началото мислят, че съм крехка и уязвима, а щом усетят, че това може би не е точно така, се превръщам в загадка, която именно те ще успеят да разгадаят. Случвало се е и преди.

Най-лошото беше, че жената на тази клечка ми е колежка в библиотеката. Тя, разбира се, не знаеше нищо — не че имаше много какво да се знае, — но я чувах да говори в стаята за персонала, както го бе правила години наред:

— Сега, след като децата напуснаха семейното гнездо, Стен и аз най-накрая имаме повече време един за друг! Само да можеше да си вземе отпуск, за годишнината от сватбата ни щяхме да отидем на Мадейра на втори меден месец! Стен и аз, Стен и аз…

А през нощта Стен хлипаше по телефона.

Темата за разговор в работата се въртеше все около съпрузите в този период. Лилиан основно се оплакваше от своя:

— … и като се прибереш вкъщи, след като си стояла на крака десет часа, той просто си седи на кухненската маса, разгърнал вечерния вестник върху черупките от яйца и купичките от корнфлейкс от закуска, и пита какво ще има за вечеря. И все за нещо трябва да го утешаваш — понеже не е спечелил от лотото или някой се е държал като идиот в службата му, или понеже оплешивява. Всъщност най-спокойно е, когато е болен, защото тогава само лежи и охка и с децата имаме малко време да правим това, което наистина ни се иска…

— Ето! Стен никога не би постъпил така! Той е толкова мил и съобразителен, че често закусва в работата…

Говореха ли, говореха и ми скачаха по нервите. Защото бях убедена, че и те някога са изпитвали към мъжете си поне част от това, което сега ме тегли към Бени. Твърде стара съм да вярвам, че „при нас със сигурност няма да стане така…“, особено като се има предвид, че нещата още отсега не са цветя и рози.

И животът се разпадна на две части — трудната, интересна работа, която запълваше деня ми, и времето след това, през което все повече и повече премислях.

Стен. Мъжът на Лилиан. Робертино. И Йорян.

А Бени?

Колко висока цена бях готова да платя и какво беше онова, което в действителност исках?

Имаше само един човек, когото можех да попитам. Затова отидох у тях.