Мъжът от съседния гроб

43

Не че бях забравила Бени през онези дни, когато стоях в болницата при Мерта. Просто го бях оставила на изчакване, защото в този период можех да се справя само с едно нещо наведнъж.

Много пъти ми се щеше да си излея душата пред Мерта — това в продължение на толкова години бе моят начин да осмисля всичко, с което не мога да се справя сама. Но сега нямаше как да го направя. А когато помислех за онзи проклетник Робертино, ми идваше просто да обеся всички мъже на палците им. По някакъв начин реалността беше спряла през онези дни. Стоях при Мерта, работех и спях. И размишлявах. Депресията е заразна, никой не може да ме убеди в противното.

Най-накрая му се обадих. И се събудих от мрачната си вцепененост, когато чух, че има рожден ден и си спомних какво беше направил той на моя. Излязох по магазините и купих шампанско, рози и любимото му солено роле. След много мислене добавих и един работен гащеризон за себе си, той щеше да разбере, че това всъщност е подарък за него. Да, щях да излизам понякога с него на двора и да съм Солидарна, доколкото мога. Накрая взех два билета за „Риголето“, която представяха в града ни като част от турне. Това е любимата ми опера, никой не може да й устои. Или поне така смятах. И си мислех как по този начин ще има някакъв баланс — гащеризон и опера.

Мушнах скришом гащеризона в гардероба му и скалъпих една торта от прахообразна смес в пакетче. Тя определено не изглеждаше като на снимката, само това ще кажа за нея. Бях решила да го събудя на сутринта, облечена в гащеризона, с торта и кафе в ръка, и да пея „Честит рожден ден“ и да размахвам билетите. Сложих розите на верандата, за да се запазят свежи. След това се сгушихме един в друг на дивана, с шампанското между нас. Нощта беше прекрасна, чувствах се като неговия сиамски близнак. Не бях предполагала, че човек може да се почувства толкова близо до някого, без да дели една и съща кръвоносна система с него.

А после взех, че се успах.

Беше ужасно. Хвана ме срам в момента, в който осъзнах къде съм. Бени крачеше наоколо из стаята, като ми беше обърнал гръб, на който пишеше с големи букви: Имам Рожден Ден, но независимо от това трябва да Работя и да се Блъскам, докато Други могат да Спят! И с по-малки букви: Дори не съм получил кафе!

— И без това нищо не съм очаквал! — каза той. Усетих как слепоочията ми затуптяха от гняв. Не можех да се справя с това да съм неговият сиамски близнак в един момент и да се червя от срам и вина в следващия. Процедих през зъби, че наистина нищо няма да получи от мен, като имах предвид гащеризона, моето оценяване на неговия труд и помощта ми, колкото и нищожна да е тя. Долу в кухнята се бях поуспокоила и си мислех все пак да му дам тортата. Но изведнъж той се надвеси над мен, сграбчил кожено яке в ръка, и ми заповяда да изляза и да работя, и изсъска нещо за това, че кравите не пият бира, за да се почувствам още по-безполезна.

Когато затръшна вратата, аз пъхнах гащеризона в колата, изхвърлих розите, които, разбира се, бяха измръзнали през нощта, и седнах на кухненската маса, едва поемайки си дъх от гняв. Накрая му написах една бележка. Всичко се беше объркало така ужасно, трябваше да направя нещо.

Той се появи чак в седем и петнайсет, с влажна коса и плаха усмивка. Бях намислила да му обясня някои основни моменти от операта, докато хапваме някъде преди представлението, за да създам подходящо състояние на духа, в което да попием „Риголето“, ала нямаше време за това. Втурнахме се към театъра и успях само да му кажа „Честит рожден ден“, преди да започне увертюрата. Той кимна и погледна с присвити очи към програмата в тъмното.

Не всички опери и оперети ми харесват — действието в „Прилепът“ например ми се струва толкова безсмислено и глупаво, че според мен си е загуба на време да гледаш тази оперета, много по-добре е да я слушаш на запис. Но „Риголето“ е нещо друго — това е зрелищна опера, в която се разказва за вина и невинност и за любов противно на здравия разум, а музиката те възнася до небесата. За мен онази вечер Джилда със своята белязана от смърт страст се превърна в Мерта, която безмълвно седеше на фотьойла в психиатричното отделение. На финалната сцена, когато Джилда дава живота си за Херцога, който се забавлява с друга жена, плачех неконтролируемо и забивах нокти в дланите си. Сменях кърпичка след кърпичка, после лампите светнаха и се надявах, че Бени ще разбере.

Но нямаше нужда да се тревожа. Той спеше дълбоко. Беше се отпуснал леко настрани върху седалката, с буза върху ръба, и похъркваше с отворена уста. Трябваха ми десет минути, за да го събудя напълно, и всички ни зяпаха.

След това вечерта, естествено, беше провалена. Не казахме нищо, когато се върнахме в колата му, дори не му предложих да прекара нощта у нас. Както винаги трябваше да става в шест.

Преди да си тръгне, той сложи осакатената си ръка на бузата ми и се усмихна тъжно.

— Сега квит ли сме? — попита. Не успях да се сдържа и целунах гладките му кокалчета.