Мъжът от съседния гроб

49

Пълна бойна готовност, казват военните. Тогава трябва да си държиш пушката постоянно заредена, защото врагът дебне наоколо.

С Бени бяхме в пълна бойна готовност от няколко седмици. Проблемът беше, че не виждахме кой е врагът.

Нещо се бе случило, което, изглежда, беше поставило началото на края — но кога по-точно?

Разбира се, някой може да каже, че това се е случило в момента, в който се срещнахме за първи път.

На мен ми се струва, че стана онази вечер, в която Бени разгърна пред мен скиците си с предстоящите промени в къщата и ме въведе във финансовите си изчисления за това как аз ще продам жилището си и ще напусна работа. Или най-малкото ще премина на половин работен ден.

Имах чувството, че се задушавам, бях получила пристъп на душевна астма. Защото той запращаше реалността право в лицето ми, същата реалност, която дотогава бях заобикаляла отдалече. Разбира се, че и аз бях размишлявала за нас, но за нашите „чувства“ и за нашите различия. Дали чувствата щяха да се износят, докато работим върху връзката си. Защото ако не успеехме да ги запазим, въпросът къде да живеем нямаше да бъде от значение.

За свое успокоение си бях решила, че той навярно в един момент ще стигне до извода, че млекопроизводството е твърде изтощително, и ще започне работа в някоя фирма за трактори. И ще си намерим нещо по-близо до града. А ако толкова държи да запази семейната ферма, може да я дава под аренда. Някъде дълбоко в себе си знаех, че този оптимизъм е доста наивен — след яростното му избухване, когато открих дипломата му, подозирах, че нещата не бяха толкова лесни. Но както казах, успявах да държа този въпрос извън живота си. И ето че той се появи и сложи въпроса в скута ми и замаха с опашка около мен.

Когато предложи Виолет за бавачка, всичките ми задръжки паднаха.

Обясних му как аз гледам на нещата, без да увъртам. Наясно бях, че това можеше да се окаже фатално за връзката ни, но в случая беше важно да съм Ясна и Откровена, за да ме разбере веднъж завинаги. И все пак нямах намерение да горя всички мостове. Топло му предложих да изчакаме и да оставим първо връзката ни да се задълбочи, говорих за това, че трябва да осъзнаем нуждите си и да разберем кои от тях са най-съществени за нас, за да можем да се приспособим един към друг; звучах като професионално изкривен семеен терапевт. Исках да го примамя да мисли извън границите, които си поставя. Не би ли желал например да пътува и да види света с мен, нали никога не беше имал тази възможност? Или да изживее напълно щастието да бъде баща, като излезе в отпуск по бащинство и по този начин ми даде възможност да се развивам в кариерата си?

Изглеждаше, сякаш възприема онова, което казвах, стоеше и кимаше замислено през цялото време.

Така че можеше да се очаква да започнем да работим по цялото това приспособяване и задълбочаване. Стана обаче точно обратното. И двамата се заровихме дълбоко в собствения си живот и не отстъпвахме и сантиметър земя на другия.

Получи се почти като състезание. Бени правеше всичко по силите си, само дето не плюеше тютюн и не се биеше с нож със съселяните си, за да покаже, че е прост фермер, аз пък демонстрирах, че съм Жена с Кариера и Културни интереси. С главно К. Можеше да се добави и с Куха глава.

Не се опитвахме да построим мост над пропастите между нас, а се мъчехме да се бутнем един друг вътре. Вероятно и двамата разчитахме на чудо. Аз очаквах той да признае, че има душа, той сигурно се надяваше да ми порасне престилка през нощта. Привличането между нас все още беше толкова силно, че сякаш всеки миг можеше да ни погълне някоя черна дупка. Обратната страна на монетата беше, че се карахме по-яростно от всякога.

В един момент спряхме да се любим. Беше твърде трудно. Само ни болеше още повече.

А после не остана много. Защото в това военно положение не можехме просто да си седим и да ни е хубаво заедно; трябваше през цялото време да строим барикадите си.

Всичко свърши там, където започна — на гробището. Един ден отидохме заедно и всеки се погрижи за своя гроб.

Изведнъж Бени попита:

— Вярваш ли, че ти и аз някога ще лежим под един и същи надгробен камък? — И погледна замислено към моя камък.

Погледнах към неговия и потреперих.

— Под чий камък? Това е въпросът — отвърнах аз.

— Защото аз не вярвам! — каза Бени.

Мина известно време, преди думите му да достигнат до мен. Той вече не вярваше в нас. Нито в настоящето, нито в бъдещето ни.

Някъде вътре започна да ме боли ужасно.

Прибягнах до обичайното ни обезболяващо и започнах да се шегувам.

— Каквото и да стане, аз винаги ще мисля за теб като за Момчето от съседния гроб — казах. — Нали се сещаш, като в романите в седмичниците. Момчето от съседната къща. Онова страшно приятно момче, с което главната героиня е израснала. Тя не осъзнава колко приятно е то всъщност, докато някой Казанова от града не й разбие сърцето. Тогава се връща вкъщи и се събира с момчето от съседната къща, което я е чакало вярно. Каквото и да се случи с нас, аз ще се върна при Момчето от съседния гроб, когато стане време за това. При теб, Бени. И после можем да играем на клечки с кокалите си, докато не изгубим представа кои са твоите и кои моите. Ще ме чакаш ли вярно?

Бени мълчеше.

— Не и ако мога да го избегна — каза. — А какво ще правим със съпругите и съпрузите си?

— Няма да се занимаваме с тях. Защото сме ти и аз, Бени, дори и да не ни е писано в този живот.

— Ако някоя жена реши да направи почтен мъж от мен, няма да я предам — заяви той. — Тя ще бъде тази, която ще остане с мен.

Замълчахме.

— Може би е най-добре да не се срещаме въобще — каза Бени накрая.

Точно в този момент изпитах просто благодарност, че взе някакво решение за нас двамата. А и някак си не ми се струваше възможно да е окончателно. Затова се съгласих.

Той се изправи и ме хвана за ръка. Застанахме между надгробните си камъни. Прегърнахме се и дълго не се отделихме един от друг.

— Нека да се срещнем точно тук — предложих аз накрая. — След петдесет години, да речем!

— До скоро! — каза той тъжно и си тръгна.

Аз останах още малко и след това се прибрах.