Мъжът от съседния гроб

40

— Мдааа, нищо не казвам! — рече Виолет, щом Десире отпраши, и аз, естествено, можех да доловя в гласа й точно какво не казва: Как е възможно просто така да си тръгнеш, когато имаш гости? Които освен всичко са си направили труда да донесат вкусна храна. Защото са подочули, че не умееш да правиш дори кюфтета. Или че не искаш…

Бенгт-Йоран доста се беше наковал и измърмори нещо, че на тази трябва да й покажа кой е шефът. За да не ми играе номера. Да съм малко по-груб, те така обичали. „Сега сигурно просто се е излегнала вкъщи и те чака да отидеш и да я почнеш.“

Той се облиза и блъсна Виолет толкова силно в ребрата, че тя за малко да се строполи от стола. След това си тръгнаха прегърнати и предполагам, че Виолет беше единствената, която получи нещо от цялото това събиране. Бенгт-Йоран трудно запалва, тя често му се подиграва за това след третата чашка.

Като си тръгнаха, аз просто седях с ръце, отпуснати върху коленете, и недоумявах какво става. Защо така избяга? Наистина ли някой се беше разболял? Наясно съм, че Бенгт-Йоран и Виолет трябва да се приемат в малки дози, докато човек свикне с тях, но нали и Десире ме беше представила на някои от своите познати в града, от които ми се бе изправила косата. Веднъж отидохме с тях в една кръчма, след като бяхме ходили на кино.

Не че бяха неприятни, о, не! Те бяха толкова ужасно Приятни с бедния селянин и говореха толкова просто и на мига заменяха всяка четирисрична дума, която им се беше изплъзнала от устата, с двусрична. А някакъв тип, който преподава във висше учебно заведение и кара БМВ, ме потупа по гърба и каза, че винаги е искал да върши физическа работа, пък и на нас ни отпускат солидни помощи, имаме възможности за отбиване на данъците, и дали случайно не ми се намира някое хубаво месо за продан? А една дребна смехотворна библиотекарка ме попита с какво точно се занимават фермерите през зимата.

— Имаш предвид, когато кравите заспят зимен сън ли? — срязах я аз, след което атмосферата на нашата маса стана обтегната.

До гуша ми е дошло от тези разговори. Прочели са някоя статия във вечерния вестник за това как земеделците от Сконе42 получават помощи и после всички знаят, че хитрите фермери са големите победители в тези трудни времена. „Как тогава ще обясните, че стотици фермери фалират всеки ден? — питам мрачно. — След двайсет години сигурно няма да има и един фермер в Швеция!“ Но те вече са подхванали друга тема за разговор.

А всъщност трябва да ни обявят за защитен вид. Застрашени сме от изчезване, както соколите скитници и гълъбовите очички43. И аз знам защо е така. Иска ми се да им обясня, че с парите, които печелеше от един литър мляко, татко можеше да отиде с малкия трактор до магазина и да си купи шоколадова вафла. Днес аз мога да взема същия този стар трактор, който още не се е разпаднал, благодарение на изолационната лента и пластмасовото уплътнение, и да платя за същото с печалбата си от пет литра мляко. За млякото получавам почти толкова, колкото и татко преди двайсет години, но шоколадът не е останал на някогашната цена. Нито пък дизелът.

А и отдавна не мога да си позволя някой да ме замести във фермата. Чудя се, как ли би се почувствал този с БМВ-то, който харесва физическия труд, ако трябва да работи деветдесет часа на седмица без допълнително заплащане дори на Коледа?

Най-лошото е, че никога не можеш да кажеш и дума, за да опиташ да им обясниш, даже и да знаеш как. Защото тогава просто започват да си разменят многозначителни погледи и да подмятат ехидно: да, да, вие, фермерите, все сте недоволни. Или дъждът ви е прекалено много за картофите, или земята ви е твърде суха, ха-ха!

С Десире никога не сме говорили за това, не и след Голямото Яростно Избухване, когато тя намери старата ми диплома. Не смее да ме попита защо не преустановя фермерската дейност, въпреки че сигурно й се иска да знае. А аз нямам сили дори да започна да обяснявам. Да се откажа би означавало да се изнеса от фермата, без да имам нищо друго на гърба, освен старите си дългове. Да, те ми висят на врата като воденичен камък — навремето бях толкова глупав да тегля заем в размер на един милион крони, за да модернизирам. Това са повече пари, отколкото сега бих взел, ако продам проклетата ферма. И кой казва, че някога ще си намеря работа, така че да мога да си изплащам дори дълговете? Да-да, знам, че бих могъл да живея в някой приют за бездомни и да получа помощ за преструктуриране на дълга от Отдела за потребителите към общината… не, благодаря!

А и ако продам фермата си, ако вече не съм Бени от Рьонгорден, кой ще съм тогава?

За да се чувствам добре в кожата си, трябва да имам дизел под ноктите и голям склад за машини, в който да държа оксижен и пароструйка. Да съм абониран за селскостопанските вестници и да притежавам два трактора, един „Джон Диир“ и един „Валмет“, и комбайн, и тороразпръсквачка, и горски кран! Докато Органът по принудителните изпълнения не дойде и не изиска търг поради несъстоятелност.

Ако ми вземете трактора и ми облечете костюм, ще се почувствам като травестит.

Но с Десире стъпваме на пръсти по периферията на тази тема. Веднъж тя ме попита дали няма нещо друго, освен крави, което да е доходоносно за една ферма. Сигурно си представяше развъждане на шарани или отглеждане на безсмъртничета, или нещо от сорта. Аз отвърнах сухо, че единственото, което, изглежда, е доходоносно в наши дни, е да се занимаваш с оръжия, наркотици или секс.

И веднага започнахме да правим бизнес план как да превърнем фермата в оригинален секс клуб. Десире го кръсти Палав Кънтри Клуб. „Запишете се и вижте Как Го Правят Животните! Възбужда ли ви любовта в гумени дрехи? Елате и вижте как осеменителката на крави работи в ботуши и гумена престилка! Резервирайте си място в обора по случай сребърната си сватба! Разнообразете сексуалния си живот с малко садо-мазо, вземете под наем юзди и се завържете взаимно! И специалното предложение на Рьонгорден! Секс преживяване, което никога няма да забравите! Направете го, подпрени на нашата електрическа ограда…“

Взе да става много изтъркано и принудено. Тази пътека, по която винаги свиваме, когато някой потенциално важен въпрос се зададе на пътя. Ние го обръщаме на шега и заобикаляме всичко, което е сложно.

Но къде, по дяволите, изчезна тя?