Мъжът от съседния гроб

46

Виждаме се все по-рядко и по-рядко.

Тя вече не може да идва с колата на приятелката си — очевидно приятелката й се е отървала от колата си — и затова се налага или да отида и да я взема, или да дойде с автобус. Но има само един, в 7,30 вечерта в делнични дни. Тогава тя пристига тук в 8,30, а аз гледам да съм в леглото в 10,00. Рядко успявам да я взема преди осем вечерта, така че и в двата случая става късно. Ако пък остана да спя при нея, трябва да стана в 5.

Час и половина, веднъж или два пъти седмично. Без да броим седмиците, в които е в командировка.

При положение че на нас са ни нужни няколко денонощия само за да надникнем под повърхността на собствените си шеги. Не можеш да подхвърлиш: „Имаме ли бъдеще заедно?“, когато тя стои в коридора и си облича палтото.

А, забравих уикендите. В тях се случва да е тук по цял ден. Тогава се и караме. Или избягваме да го правим, което е почти толкова изтощително.

И все пак ми липсват тези дни — последните три уикенда тя е на конференции и семинари и на не знам си какви глупости. Така както е тръгнало, ще започна отново да я срещам единствено на гробището.

Взех я с мен на едно тържество тук в селото. Признавам, че може би беше вид експеримент, с цел да видя реакциите на познатите ми. Имаше малко напрежение между нея и Виолет, останалите обаче, повечето над петдесетте, я приеха радушно. Приказваше с някои така ентусиазирано, че се притесних, да не би да им дава съвети за книги, но се оказа, че са говорили за историята на селото. Няма лошо, искреният интерес и от двете страни не вреди — освен това знам колко трогателно силно искат да ме видят задомен моите съселяни. Когато и последната ферма затвори, селото ще умре, поне по нашите разбирания — тази мисъл е някъде в крайчеца на съзнанието на всички ни. Ще се превърне в поредното предградие.

Спомням си, че мрачно се бях надвесил над бирата и си представях Рьонгорден като ваканционна вила за служителите на някоя компютърна фирма.

По-късно получихме покана за кафе от леля Алма и чичо Гунар, старите приятели на майка. За неделя.

— За съжаление, няма да мога! Летя за Упсала утре в три — извини се Десире.

Мда. Какво мога да кажа?

Когато съм сам в обора, все по-често си мисля, че сега пред мен има три пътя и скоро трябва да реша по кой да поема.

Път номер едно: Опитвам се да убедя Десире да напусне апартамента си и да се пренесе при мен. Тя няма никакво намерение да го направи и знам, че ще се ядоса, дори само ако я попитам.

Път номер две: Продавам фермата и се местя в града, където се грижа кафето да е горещо, когато тя си идва от Упсала. Това пък аз нямам намерение да направя.

И път номер три: Поглеждам реалността в очите и се отказвам от едно невъзможно начинание. И се захващам сериозно да си намеря жена, която иска да е с мен повече от три часа седмично. Защото четвъртият вариант, този, който най-много ме ужасява, е да остана стар ерген. Като Босе, когото хората все още наричат момчето на Нилсон, въпреки че е на четирийсет и шест. Той живее сам във фермата на родителите си заедно с възрастната си майка, гледа няколко животни за месо и работи на половин работен ден в склада на „Лантменен“. Инсталирал си е огромна сателитна антена и получава пакети с надпис Гарантирана дискретност, и живее за лова на птици през зимата. Иначе не знам да има други интереси. Понякога се отбива в Рьонгорден с някакви измислени задачи и остава три часа и ако Десире е тук, и двамата въздишаме зад завесите, щом видим неговата кола да се задава.

Не, никога като Босе. Момчето на Сьодерстрьом, на петдесет и три… Ще направя всичко по силите си, само и само да избегна това. А сега ножът е опрял до кокала.

Навярно излъчвам тревога, че ще остана ерген, която витае около мен, като съм с Десире. Тя усеща, че имам очаквания, затова вирва брадичка и иска да сме само приятели в игрите. Малка скаридка, все още момиче, нея не я е страх да остане сама в динамичния си градски живот.

Когато успея да я вкарам в леглото си, което се случва все по-рядко, се чувствам, сякаш съм глътнал камък. Защото е все така замайващо бяла, топла и грациозна като преди и тогава й казвам: „Ти ще си виновна, ако умра преждевременно! За неженените мъже статистическата прогноза е по-лоша!“. А когато тя се извива наляво-надясно, мъчейки се да избегне отговора, не разбира, че звънецът бие за последното действие.