Мъжът от съседния гроб

42

Не можеше дори да дойде да ми върне колата, защото трябваше да стои при приятелката си в болницата, каза тя. Стоеше там през деня, а вечер работеше. Наложи се да отида с автобуса до града, за да си взема колата; беше оставила ключа върху една от гумите. Колата бе паркирана пред блока й. Влязох в двора и погледнах нагоре към прозорците й. Щорите спуснати — бяха от онези дървените, нямаше даже нормални пердета.

Не вдигаше телефона, дори телефонният й секретар не беше включен.

Минаха пет дни, без да се чуем. Започнах да се занимавам с всички писма, отнасящи се до моята ферма, които пощенската ми кутия бълваше всеки божи ден. Ако някога отново дойде тук, ще намери студения ми труп, задушен под лавина от писма, мислех си. А след това ще ме погребе под някой камък като на земемер и ще започне да търси други нещастници по пейките на гробището. Наистина се опитвах да й се сърдя, така сякаш ме болеше по-малко и поне можех да спя.

Не знаех дали просто не й пукаше за мен, или наистина имаше сериозна причина да не се обажда. Щях ли и аз да направя същото за Бенгт-Йоран? Да стоя при него в психиатричното отделение ден след ден, да работя вечер? Да нямам време да й позвъня?

Това дори не мога да си го представя. Бога ми, на Бенгт-Йоран може да му се отстрани мозъкът с електрическата резачка и пак няма да се забележи никаква разлика. Пък и с него не сме приятели по този начин. Приятелството ни до голяма степен е стар навик от детските години, а така и не ми остана време да намеря някой друг приятел.

Освен това винаги съм имал една такава представа за „нервите“, като на по-възрастните хора в селото. „Да бяха застреляли първия психолог, сега щяхме да си живеем без никакви проблеми“, каза веднъж един старец. Прав е. Само кръшкачите приписват проблемите си на „нерви“, понеже не искат да се захванат сериозно със ситуацията.

Ако Скаридата ме чуеше да говоря така, щеше да ме повали на някой диван с ритник в чатала и да ме анализира до откат, това ми беше ясно.

Един ден тя се обади. Звучеше напрегната и аз наострих уши.

— Какво има?

— В момента е доста тежко — каза. Чудех се дали смята да ме разкара така както си говорим по телефона. Мисли бързо, Бени.

— Ставам на трийсет и седем в петък — избълвах аз, преди тя да успее да ме прекъсне. — Искаш ли да излезем някъде заедно? Разбирам, че не си в настроение за шампанско, но може би половин малка бира? Не че е някакъв важен ден. — Бях ужасно нервен.

— Или пък няколко глътки плодово вино на един такъв напълно незначителен ден? — Гласът й прозвуча по-ведро и заяви, че ще се заеме с организацията на самото празненство и ще дойде у нас още вечерта преди рождения ми ден, за да може да ми поднесе кафе в леглото на сутринта. Аз чуруликах от удоволствие като сладкопойна чучулига. Тя щеше да се върне!

Понякога седя на моята пейка на гробището и се чудя дали началото на края настъпи, когато Виолет и Бенгт-Йоран се натресоха у нас с яденето си, или пък това се случи на рождения ми ден. Ние със Скаридата продължавахме да сме заедно, но като че ли кислородът беше на свършване.

Всичко започна толкова хубаво. Вечерта преди рождения ми ден се закачахме и се смеехме като в добрите стари времена и изсмукахме цяла бутилка сухо шампанско, което тя беше донесла и което, честно казано, имаше вкус на мая, престояла в мравчена киселина. Чух я да ровичка зад затворената кухненска врата, а после скри нещо в гардероба ми. През нощта се бях вкопчил в нея, сякаш аз бях удавник, а тя единствената спасителна лодка. Заспахме късно.

Сутринта както обикновено се събудих от будилника. Погледнах я крадешком, очаквайки кафето си.

Но тя спеше! Полежах няколко минути и си гризях ноктите, чудейки се дали трябваше деликатно да я събудя. Нагласих будилника да звънне отново, същевременно си прочиствах гърлото като стар пушач. Ала тя не се будеше. Подозирах, че имаше нещо общо с факта, че започва работа в десет, а аз в шест.

Влязох в обора половин час по-късно от обичайното, махмурлия от киселото шампанско и изпълнен със смесени чувства. И всичко тръгна наопаки. Понеже бях закъснял, кравите бяха по-буйни и мучаха повече от обикновено, а една юница ме ритна в пищяла. Не бях в най-добро настроение, когато приключих с доенето.

Като се върнах в къщата, си взех душ възможно най-бързо и след това предпазливо открехнах кухненската врата и надзърнах вътре.

Там стоеше бутилката от шампанско от предишната вечер с около три пръста от киселата течност на дъното. Кухнята бе тиха и празна. Тя не се беше събудила.

Дявол да ме вземе, наистина бях щастлив, че все пак бе тук, в къщата ми. Беше напълно ненужно да се качвам в спалнята и да се обличам с гръм и трясък, за да видя реакцията й.

— Миризмата на горящ на клада мъченик ли усещам? — дойде откъм намачканите чаршафи. Тя погледна към часовника и после към мен с полузатворени очи.

— И без това нищо не съм очаквал — сърдито измърморих аз.

— Какво искаш да кажеш?

Гневни светлосини очи, яростно мигащи бели мигли. Скочи и започна да си облича качественото бельо от органичен памук.

— Тогава ще получиш точно това, което си очаквал. Нищо!

Сега пък аз ли излязох виновен? Без да кажа дума, слязох бавно в кухнята, а тя ме последва, като ядосаните й стъпки отекваха по стъпалата.

Сложих каната за кафе под крана и пуснах водата. Кранът избухна и започна да бълва въздух. По дяволите! Проклетата помпа отново се беше развалила! Трябваше да изляза навън. И да се обадя на водопроводчика!

Скаридата ми хвърляше погледи и се суетеше около хладилника.

— Няма да има кафе! — обявих аз. — Помпата пак е спряла!

— Значи, ще има бира и торта! — подсмихна се тя. Но аз бях прекалено напрегнат, за да усетя промяната в тона й. На нея и през ум не й минаваше, че ако водата в една ферма спре, най-страшното не е това, че не можеш да си направиш кафе. Първата ти грижа са двайсет и четирите жадни крави, плюс малките им.

— Бира! Шведските крави не пият бира, дори и да разполагам със стотици литри! Но е добре, че си тук, ще имам нужда от помощник. Ще се помъча да поправя помпата сам, преди да се обадя на водопроводчика! Нямаме време, трябва да излезем на мига — казах аз и се опитах да прозвуча малко по-мило.

Тя ме гледаше втренчено и не се помръдваше. Вече си бях облякъл якето.

— Вземи това! — викнах й и хвърлих към нея коженото си яке. — И обуй ботушите на майка, те са в гардероба. Какво чакаш?

— Нищо! — изсъска. — Но работата ми ме чака! Ще трябва да си намериш друг чирак за днес!

Нямаше какво повече да се каже. Аз изтърчах към помпената станция, а след няколко минути чух колата й оттатък къщата.

Борих се сам с помпата в продължение на часове, подклаждан от яростта си, обаче просто трябваше да бъдем двама. Не успях да я поправя, така че влязох вътре, за да се обадя на водопроводчика. На кухненската маса имаше нещо, което изглеждаше като огромна наденица, до него нещо друго, наподобяващо кравешки изпражнения в чиния. Оказа се, че това са едно цяло солено роле и една доста неуспешна шоколадова торта. До тях забелязах бележка.

Бях прекалено изморен, за да реагирам. Само да се отпусна на дивана и ще мога да поспя няколко часа, мислех си. Натъпках в устата си малко торта и роле и си легнах на кухненския диван. Тъкмо се бях унесъл, когато водопроводчикът започна да бибитка на двора. Пак навън, смъртно изморен. Отне ни няколко часа да поправим помпата, а след това отново беше време за доене.

В шест и половина се метнах в колата, вчесан и нагласен. Шоколадовата торта се блъскаше с ролето в стомаха ми — не бях успял да хапна нищо друго. Дано да ме заведе в някой ресторант с огромни сочни пържоли. Със сос „Беарнез“!

Липсата на сън и храна е най-доброто ми обяснение за това, което последва същата вечер.