Мъжът от съседния гроб

24

Десире — името й не ми идва отвътре. Звучи остро, надменно и префърцунено — точно за каквато я мислех в началото. Аз я наричам Скаридата. Така й отива, че чак не мога да повярвам. Бледа, свита около меките си тъкани, с черупката навън. И с дълги антени.

Толкова неща у нея не разбирам.

Веднъж дълго се взира в една снимка на родителите ми, която много харесвам. На нея те се пекат на една скала, по бански, с преплетени ръце и крака. Лицата им се докосват, а те са примижали срещу слънцето и се усмихват.

Тази снимка й се стори неприятна, прекалено лична.

— Ами че те са ти родители — каза. — Не ти ли се струва, че снимката е малко… как да кажа, твърде лична, малко противна?

Противна?

Постоянно й е студено. Все не мога да затопля достатъчно за нея и дори когато на мен ми е толкова горещо, че ми идва да си сваля тениската, тя си стои с пуловер и дебели чорапи. Обича просто да седя до нея и да я галя по косата със силни, уверени движения. Тогава се свива в мен като прегладняло бездомно котенце, което най-накрая си е намерило стопанин.

Но тя не е ни най-малко безпомощна или зависима! Дразни ме, когато сме се уговорили да се видим, и изведнъж просто ми съобщава, че е размислила и вместо това възнамерява да отиде на кино с някой свой приятел. Или пък когато знае, че имам много работа и ми е трудно да прескоча до града, и просто казва: „Аха, ами добре тогава, може би ще се видим следващата седмица“. И никога: „Тогава аз ще дойда при теб!“.

Искам да достигна до нея, истината е, че искам да я завържа за себе си, ала тъй като тя, изглежда, ме иска само понякога, не мога да поставям никакви условия и това направо ме побърква! А и човек би очаквал поне веднъж да се включи в домакинската работа! Или пък да ми помогне за млечните проби, или да прояви какъвто и да било интерес към това, което правя! Знам, че приемам за даденост жените да са дясната ръка на мъжете, и не си и помислям да я карам да ми опече кифлички, но не понасям да гледам как седи, забила нос във вестника, докато аз търча по задачи наоколо!

Всъщност ми се иска да съм двуженец и да мога да бъда и с Виолет, и със Скаридата. Виолет ще стои долу в кухнята, ще подгъва завесите и ще приготвя домашно роле, а горе в спалнята моята Скарида ще се отпуска върху гърдите ми и ще се смее с тихия си, дрезгав смях. Този смях се е превърнал в моята награда и аз правя всичко възможно, за да го получа. Да се стремя да предизвикам смеха й е като да изпробвам силата си на силомер в лунапарк. Трябва да удариш в определена точка с тежка бухалка, след което една стрелка се вдига по разграфена скала и показва силата на удара ти. Ако си наистина силен и удариш точно където трябва, иззвънява звънец.

Нейният смях е този звънец. Не успявам да го накарам да звънне често, но понякога се случва. И безпогрешно усещам кога съм заковал стрелката на максималния резултат и кога не съм успял да я помръдна.

„Защо трябва винаги да си толкова странен, Бени!“, ми казва Виолет с неодобрение. Но смята, че съм истински мъж, също като нейния Бенгт-Йоран, когато карам огромния трактор с двойни колела или когато отивам в гората с резачката, облечен в предпазно облекло.

При Скаридата е тъкмо обратното. Усещам, че точно моята „странност“ задържа интереса й, а иначе мисли, че съм просто досаден, като си сложа каската и задъвча тютюн.

Докъде ли е стигнала медицината в развитието си — би ли могъл човек да поиска да трансплантират сложната бежова душица на Скаридата в пищния бюст и сръчните ръце на Виолет?