Опиянена от теб

11

Понеделник сутрин. Време да тръгвам за работа. Баща ми не се беше обадил до този момент, затова се приготвях да излизам. Точно ровех в дрешника си, когато на вратата на спалнята ми се почука.

— Влез — извиках.

След малко чух Кари:

— Къде си, по дяволите?

— Тук съм.

Сянката му се появи на входа на дрешника.

— Имаш ли някакви новини от баща си?

Хвърлих поглед към него.

— Не още. Изпратих му съобщение, но нямам отговор.

— Значи все още е в самолета.

— Или е изпуснал връзката. Кой знае? — отвърнах аз и огледах намръщено дрехите си.

Кари влезе в дрешника, заобиколи ме и взе от най-долния рафт сиви ленени панталони със силно разкроени крачоли и черна дантелена блуза с къси ръкави.

— Облечи това.

— Благодаря — казах и тъй като стоеше близо до мен, го прегърнах.

В отговор той ме притисна толкова силно, че ме остави без въздух. Изненадана от реакцията, го задържах в прегръдките си и притиснах буза до сърцето му. За първи път от няколко дни беше облечен с тениска и дънки и както винаги успяваше да накара небрежното облекло да изглежда елегантно и скъпо.

— Всичко наред ли е? — попитах.

— Липсваш ми, бебчо — прошепна той, заровил устни в косата ми.

— Просто се старая да не ти писна съвсем — опитах се да отвърна закачливо, но тонът му ме притесни. В него липсваше жизнерадостта, с която бях свикнала.

— Ще отида с такси до работа, така че имам малко време. Искаш ли да изпием по чаша кафе?

— Разбира се — отдръпна се той и се усмихна с чара на малко момче. Хвана ме за ръка и ме изведе от дрешника.

На път към кухнята хвърлих дрехите си на едно кресло.

— Ще излизаш ли? — попитах.

— Да, днес имам снимки.

— Това е чудесна новина! — Запътих се към кафемашината, а той отиде да извади обезмаслената сметана от хладилника. — И ми изглежда като добър повод да отворим онази бутилка шампанско.

— Няма да стане — намръщи се той. — Не и покрай всичко, което в момента преживява баща ти.

— И какво предлагаш да правим? Да седим и да се гледаме в очите? Нищо повече не може да се направи. Нейтън е мъртъв, а дори и да не беше, мина много време от онова, което ми причини. — Подадох му димящата чаша с кафе и се заех да напълня втората. — Готова съм да заровя тези спомени в някоя дълбока тъмна дупка и да ги забравя напълно.

— За теб може да е приключило — отвърна Кари, докато сипваше сметана в кафето ми, — но за баща ти всичко е ново. Сигурен съм, че ще иска да говорите.

— Нямам никакво намерение да говоря с баща си за това. Никога повече няма да говоря за това.

— Той може и да не е съгласен с решението ти.

Обърнах се и застанах лице в лице с Кари, облегнах се на плота с горещата чаша в ръце.

— Той просто има нужда да се увери, че съм добре. Станалото няма нищо общо с него. То засяга само мен, а както виждаш, аз оцелявам. При това доста добре.

Кари разбърка кафето си, изглеждаше замислен.

— Така е — съгласи се след няколко секунди. — Ще му кажеш ли за тайнствения мъж?

— Няма нищо тайнствено. Просто не мога да говоря за него и това няма нищо общо с приятелството ни. Продължавам да ти вярвам, да те обичам и да разчитам на теб както преди.

Зелените му очи ме пронизаха предизвикателно над ръба на чашата.

— Не ми изглежда точно така.

— Ти си най-добрият ми приятел. Когато остарея и побелея, все още ще си най-добрият ми приятел. Това, че не говоря за мъжа, с когото излизам, не променя нищо.

— Как мислиш, че се чувствам, след като ми нямаш доверие? Какво му е толкова специално на този мъж, че не можеш да ми кажеш дори името му?

Въздъхнах и му казах нещо, което донякъде отговаряше на истината.

— Не знам името му.

Кари замръзна на място и впери поглед в мен.

— Будалкаш ме.

— Никога не съм го питала как се казва.

Както всеки друг уклончив отговор и този прозвуча неубедително. Кари ме изгледа продължително.

— И при това положение очакваш да не се тревожа за теб?

— Не се тревожи. Чувствам се добре. И двамата получаваме това, от което имаме нужда, а той има чувства към мен.

Изгледа ме продължително.

— Как го наричаш, когато започнеш да свършваш? Сигурно викаш нещо, ако изобщо го бива в тази работа. А предполагам, че го бива, щом очевидно не прекарвате времето си в разговори.

— Ами… — Въпросът беше неочакван. — Май просто казвам „О, господи!“.

Кари отметна глава и се разсмя.

— А ти как се справяш с две връзки едновременно? — попитах аз.

— Нямам проблеми! — Той бръкна в джоба си и започна да се полюшва на пети. — Мисля, че връзката ми с Тат и Трей е най-близкото нещо до моногамия, което съм изживявал. Засега е доста добре.

Цялата ситуация ми изглеждаше странна.

— Не се ли тревожиш, че някой път ще изкрещиш грешното име?

В зелените му очи се появи дяволито пламъче.

— Не, просто наричам и двамата „мило“.

— Кари! — Поклатих глава. Беше непоправим. — Мислиш ли някой ден да запознаеш Татяна и Трей?

Той сви рамене.

— Не! Не мисля, че би било добра идея.

— Защо?

— Татяна в най-добрия случай е кучка, а Трей е добро момче. Според мен комбинацията не е особено сполучлива.

— Веднъж спомена, че не харесваш особено Татяна. Това промени ли се?

— Тя е такава, каквато е — отвърна той пренебрежително. — Приемам я и толкова.

Изгледах го учудено.

— Тя има нужда от мен, Ева — продължи той тихо. — Трей ме желае и мисля, че ме обича, но не изпитва нужда от мен.

Това вече го разбирах. Понякога беше хубаво някой да има нужда от теб.

— Ясно.

— Кой е казал, че един-единствен човек на света може да ни даде всичко? — изсумтя той. — Не вярвам в това. Я се вижте вие с безименното ти гадже!

— Вероятно комбинациите са възможни за хора, които не изпитват ревност. При мен не би се получило.

— Така е.

Той протегна чашата си и аз леко я чукнах с моята.

— Значи шампанско и…?

— Ами… — Кари сви устни. — Испанско?

Премигнах.

— Искаш да изведем баща ми навън, така ли?

— Защо, не е ли добра идея?

— Не, чудесна е, стига да успеем да го убедим — усмихнах се. — Ти си върхът, Кари.

Той ми намигна и се почувствах малко по-спокойна.

Всичко в живота ми беше объркано, особено отношенията ми с хората, които най-много обичах. Трудно ми беше да го приема, защото те ми помагаха да държа глава над водата. Но може би, след като всичко отмине, ще се почувствам по-силна. Може би ще се справям по-добре без чужда помощ.

Тогава цялата тази болка нямаше да е напразно.

— Искаш ли да ти направя косата? — попита Кари.

— Да — кимнах аз.

Когато отидох на работа, със съжаление видях, че Мегуми е много нещастна. Махна ми вяло с ръка и натисна копчето, за да отвори вратата, след това се отпусна в стола си.

— Виж какво, трябва да зарежеш този Майкъл — посъветвах я аз. — Не може да продължава така.

— Знам — отвърна тя и метна назад бретона на асиметричната си прическа. — Ще го отрежа още следващия път, когато го видя. Не ми се е обаждал от петък и направо полудявам, като си помисля, че може да е забърсал някоя мацка, докато е обикалял баровете с приятелите си.

— Ууф…

— Кофти, нали? Не е особено яко да се чудиш дали мъжът, с когото спиш в момента, не чука някоя друга.

Думите й ми напомниха за сутрешния разговор с Кари.

— Ние с Бен и Джери6 сме на твое разположение. Само звънни, ако имаш нужда от нас.

— Това ли е тайната ти? — засмя се Мегуми. — Кой вид ти помогна да забравиш Гидиън Крос?

— Не съм го забравила — признах аз.

Тя кимна замислено.

— Така си и знаех. Но се забавлява в събота, нали? А той е пълен идиот. Един ден ще осъзнае какво губи и ще дойде на колене да те моли да се върнеш при него.

— Обадил се е на майка ми през уикенда — сниших глас и се облегнах на бюрото й. — Питал за мен.

— Еха! — Мегуми също се наведе. — Какво й е казал?

— Не знам подробности.

— Би ли се събрала с него отново?

Свих рамене.

— Не мога да кажа. Зависи как ще ми се помоли.

— Правилно — възкликна Мегуми и плесна дланта ми. — Между другото косата ти изглежда страхотно.

Благодарих й и се отправих към бюрото си, мислено се подготвях да помоля Марк да ме освободи от работа, ако баща ми се обади. Точно бях завила в края на коридора, когато Марк изскочи от кабинета си с широка усмивка.

— О, господи! — спрях по средата. — Изглеждаш невероятно щастлив. Нека позная — сгоден си!

— Точно така.

— Браво! — Пуснах и двете си чанти на пода и изръкоплясках. — Толкова се радвам за теб! Поздравления!

Той се наведе и вдигна нещата ми.

— Ела в кабинета.

Покани ме с жест да мина пред него, след това затвори стъклената врата.

— Трудно ли беше? — попитах, докато сядах на стола пред бюрото му.

— Най-трудното нещо, което съм правил в живота си — отговори Марк и ми подаде чантата и плика. Седна на стола и започна да се поклаща напред-назад. — И Стивън ме измъчи докрай. Можеш ли да си представиш? През цялото време е знаел, че ще му направя предложение. Каза ми, че си личало, защото съм се държал като побъркан.

Усмихнах се.

— Добре те познава.

— Освен това мълча цели две минути, преди да отговори. Повярвай, имах чувството, че минаха часове.

— Не се съмнявам. Значи всичките му приказки против брака са били просто маска?

Марк кимна, ухилен до уши.

— Гордостта му била наранена, когато преди време му отказах, затова сега искал да ми го върне. Каза, че през цялото време е знаел, че един ден ще му предложа. Затова, когато най-накрая се осмелих, решил да ме поизмъчи.

Звучеше точно в стила на Стивън, който беше суперобщителен и обичаше майтапите.

— И къде му зададе въпроса?

Марк се разсмя.

— Можех да го направя на някое място с романтична атмосфера, нали така? Като например в ресторанта, където вечеряхме на свещи, или в полумрака на бара, в който отидохме след това. Но не, трябваше да чакам чак докато в края на вечерта лимузината ни остави пред нас. Когато слязохме пред къщата, разбрах, че изпускам шанса си, така че… изломотих предложението на улицата.

— Според мен е романтично.

— Според мен ти си романтичка — отвърна той.

— На кого му пука за вино и рози? Всеки би могъл да го направи. Да покажеш на някого, че не можеш да живееш без него, ето това е романтика.

— Както винаги си права.

Духнах леко върху ноктите си и ги лъснах в полата си.

— Страшна съм!

— Ще оставя на Стивън да ти разкрие всички подробности, докато обядваме в сряда. Вече е разказвал историята толкова много пъти, че я знае като по вода.

— С нетърпение очаквам да го видя.

При положение, че Марк е толкова развълнуван, бях сигурна, че Стивън направо не може да си намери място. Едрият и мускулест предприемач кипеше от жизненост и енергията сякаш искреше от яркорижата му коса.

— Нали знаеш, че сега ще те впрегне да помагаш на Шона в подготовката на сватбата? — попита Марк и подпря лакти на масата. — Опитва се, освен сестра си, да ангажира всички жени, които познаваме. Сигурен съм, че ще превърне сватбата в някаква невероятно ексцентрична лудост.

— Звучи забавно.

— Така си мислиш сега — предупреди ме той, но тъмните му очи се смееха. — Хайде да си вземем кафе и да се захващаме с работата за тази седмица.

Изправих се.

— Много ми е неудобно да те моля, но тази седмица баща ми пристига по спешност в града. Нямам представа кога точно ще дойде. Може да е още днес. Ще трябва да го взема от летището и да го закарам до апартамента си.

— Налага се да отсъстваш от работа ли?

— Само за да го заведа до нас. Не повече от няколко часа.

Марк кимна.

— Каза, че е по спешност. Наред ли е всичко?

— Ще бъде.

— Добре. Няма никакъв проблем да излизаш, когато ти се налага.

— Благодаря ти.

Оставих нещата си на бюрото и за хиляден път си помислих колко много обичам работата и шефа си. Разбирах, че Гидиън иска да съм близо до него, и оценявах идеята му да градим нещо заедно, но работата ме караше да се чувствам самостоятелна и пълноценна. Не исках да се отказвам от това, не исках накрая да го намразя за това, че ме притиска да го направя. Трябваше да намеря аргумент, който той не би могъл да отхвърли.

Започнах да мисля по въпроса още докато с Марк отивахме към стаята за почивка.

Въпреки че Мегуми все още не се бе разделила с Майкъл, реших да я заведа на обяд в едно бистро със страхотни сандвичи и богат избор от сладоледи „Бен енд Джерис“. Аз избрах бананов с орехи, а тя предпочете този с вкус на череши. И на двете ни беше много приятно да хапнем нещо разхлаждащо в горещия ден.

Седяхме на метална масичка в дъното, а пред нас бяха опаковките от обяда ни. По това време бистрото не беше така претъпкано като останалите ресторанти и места за хранене наоколо, което бе добре дошло за нас. Мажехме да разговаряме, без да се налага да крещим.

— Марк направо сияе — каза тя и облиза лъжичката си.

Беше облечена в ярка светлозелена рокля, която добре подхождаше на черната й коса и бледа кожа. Мегуми винаги се обличаше в ярки цветове и избираше доста предизвикателни модели. Завиждах на способността й да ги комбинира толкова добре.

— Така е! — усмихнах се аз. — Много е хубаво, когато някой около теб е толкова щастлив.

— При това щастлив, без чувство за вина. Не като след цяла купа сладолед.

— Какво толкова страшно има в малко чувство за вина от време на време.

— Нищо, само задникът ти надебелява.

Въздъхнах:

— Благодаря, че ми напомни, днес непременно трябва да отида във фитнеса. Не съм тренирала от няколко дни.

„Освен ако не се брои креватната гимнастика…“

— Как успяваш да се мотивираш да ходиш на фитнес? — попита тя. — Знам, че и аз трябва да ходя, но винаги си намирам някакво извинение.

— И успяваш да поддържаш тази фигура? — учудих се аз и поклатих глава. — Мразя те!

Тя се усмихна.

— Къде тренираш?

— Редувам фитнес тренировките с крав мага в един клуб в Бруклин.

— Преди работа ли ходиш или след?

— След. Не съм ранобудна птица — отвърнах. — Сънят ми е добър приятел.

— Имаш ли нещо против да дойда с теб някой път? Нямам предвид на онова крав нещо си, а на фитнес. Къде ходиш?

Преглътнах парченцето шоколад и точно щях да й отговоря, когато чух някакъв телефон да звъни.

— Няма ли да се обадиш? — попита Мегуми, което ме накара да осъзная, че телефонът, който звъни, е моят. Беше апаратът, който ми бе дал Гидиън, затова не разпознах мелодията.

Изрових го бързо от чантата си и задъхано се обадих:

— Ало.

— Ангелче.

За секунда се насладих на дрезгавата нотка в гласа на Гидиън.

— Здрасти. Какво има?

— Адвокатите ми току-що ме уведомиха, че полицията има заподозрян.

— Какво? — Сърцето ми спря. Обядът в стомаха ми заплашваше да излезе навън. — О, господи!

— Не съм аз.

Не си спомням как се върнах обратно в офиса. Наложи се Мегуми два пъти да ме пита как се казва фитнесът, в който ходя. Никога не бях изпитвала такъв ужасен страх. Беше толкова по-тежко, когато се страхуваш не за себе си, а за някого, когото обичаш. Как е възможно полицията да подозира някой друг?

Имах ужасното чувство, че просто се опитват да извадят от равновесие Гидиън. И мен.

Ако целта е била това, вече я бяха постигнали. Поне що се отнася до мен. Гидиън звучеше съвсем спокойно по време на краткия ни разговор. Каза ми да не се тревожа, искаше само да ме предупреди, че полицаите могат да дойдат да ме разпитат още веднъж. А може и да не дойдат.

Господи. Тръгнах бавно към бюрото си, нервите ми бяха опънати до краен предел. Чувствах се така, сякаш бях изпила цяла кана с кафе. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми биеше до пръсване.

Седнах и се опитах да се захвана за работата си, но не успявах да се концентрирам. Стоях, вперила поглед в монитора, и не виждах нищо.

Ами ако полицията наистина има друг заподозрян? Какво щяхме да правим тогава? Не можехме да оставим един невинен човек да влезе в затвора.

И въпреки това едно тънко гласче вътре в мен шепнеше, че ако някой друг бъде осъден за престъплението, Гидиън ще е извън всяко подозрение.

Усетих, че ми призлява в момента, в който тази мисъл се завъртя в главата ми. Погледът ми спря на снимката на баща ми. Беше облечен в униформа и изглеждаше невероятно красив, застанал до служебната си кола. Чувствах се толкова объркана, толкова изплашена.

Подскочих, когато мобилният ми телефон започна да вибрира върху бюрото. На дисплея се появи името на баща ми. Отговорих веднага.

— Здрасти! Къде си?

— В Синсинати. Чакам полета за Ню Йорк.

— Само момент, нека запиша всички подробности. — Взех една химикалка и записах цялата информация, която ми даде. — Ще те чакам, когато кацнеш. Изгарям от нетърпение да те видя.

— Да… Ева… дечко — въздъхна той тежко, — ще се видим съвсем скоро.

Затвори и около мен настъпи оглушителна тишина. В този миг разбрах, че това, което най-много го измъчва в момента, е чувството на вина. Долових го в гласа му и почувствах болка в гърдите си. Станах и се запътих към кабинета на Марк.

— Баща ми току-що се обади. Самолетът му каца на „Ла Гуардия“ след няколко часа.

Марк вдигна поглед, намръщи се и ме изгледа изпитателно.

— Върви си вкъщи, приготви се и иди да го вземеш.

— Благодаря.

Тази единствена дума беше достатъчна. Марк очевидно разбра, че в момента не искам да разговарям за нищо.

Докато пътувах в таксито към къщи, използвах телефона, който Гидиън ми беше дал, и му изпратих съобщение: „Прибирам се. След час отивам да посрещна татко. Можеш ли да говориш?“.

Трябваше да разбера какво мисли Гидиън… как се чувства в момента. Аз самата бях ужасно разстроена и не знаех как да постъпя.

Прибрах се вкъщи, преоблякох се и сложих една тънка рокля и сандали. Отговорих на съобщението, което Мартин ми беше изпратил — съгласих се, че в събота сме прекарали страхотно и че трябва някой път отново да излезем заедно. Отидох в кухнята, за да се уверя отново, че съм купила любимите храни на баща ми, и че всичко е подредено точно както трябва. След това влязох в стаята за гости, макар че я бях приготвила предния ден. Проверих още веднъж полета в интернет.

С това приключих. И ми остана достатъчно време да се притеснявам.

Влязох в Google и написах „Корин Жиро съпруг“, ограничих търсенето до снимките.

Открих, че Жан-Франсоа Жиро изглежда много добре. Всъщност секси. Не чак толкова секси колкото Гидиън, но кой би могъл да се сравнява с него? На света нямаше втори като Гидиън, но сам по себе си Жан-Франсоа беше мъж, след когото би се обърнала всяка жена. Имаше тъмна чуплива коса, светлозелени очи, тъмен тен и брадичка с форма на катинарче, която наистина му отиваше. Двамата с Корин бяха впечатляваща двойка.

Телефонът от Гидиън иззвъня, скочих бързо на крака и се спънах в холната масичка в желанието си по-бързо да стигна до него. Извадих го от чантата и се обадих:

— Ало.

— В съседния апартамент съм — каза Гидиън. — Имам съвсем малко време.

— Идвам.

Грабнах чантата си и излязох. Една от съседките ми точно отключваше вратата на апартамента си, усмихнах й се учтиво и сдържано и се престорих, че чакам асансьора. В момента, в който затвори вратата след себе си, се спуснах към апартамента на Гидиън. Вратата се отвори, преди да успея да извадя ключа.

Гидиън ме посрещна облечен в дънки и фланелка, с бейзболна шапка на главата. Хвана ме за ръката и ме дръпна вътре, после бързо свали шапката и ме целуна. Целувката беше неочаквано сладка, устните му бяха меки и топли.

Пуснах чантата, прегърнах го и се гушнах в него. Силата, която излъчваше, намали безпокойството ми дотолкова, че успях да си поема дълбока глътка въздух.

— Здравей — прошепна той.

— Не беше необходимо да се прибираш вкъщи.

Можех да си представя какви промени в програмата си за деня е трябвало да направи. Да се преоблече, да дойде тук, после да се върне обратно…

— Напротив. Имаше нужда от мен. — Ръката му се плъзна по гърба ми, след това той се дръпна малко назад и ме погледна. — Наистина не е нужно да се тревожиш за това, Ева. Ще се погрижа за всичко.

— Как?

Сините му очи бяха спокойни, по лицето му се четеше увереност.

— Очаквам всеки момент да получа повече информация. Кого подозират? Защо го подозират? Нали знаеш, че има много голяма вероятност от това да не излезе нищо?

Вперих поглед в лицето му.

— Ами ако все пак излезе нещо?

— Дали ще оставя някой друг да плаща за моето престъпление? — попита той и стисна зъби. — Това ли искаш да знаеш?

— Не — отвърнах и прокарах пръст по веждата му. — Знам, че няма да го допуснеш. Просто се чудех как можеш да го предотвратиш.

Той се намръщи още по-силно.

— Искаш да предскажа бъдещето, Ева. Не мога да го направя. Просто трябва да ми се довериш.

— Вярвам ти — отговорих разпалено. — Но въпреки това се страхувам. Не мога да не съм притеснена.

— Знам. Аз също съм притеснен — каза той и леко докосна долната ми устна с палец. — Детектив Грейвс е много интелигентна жена.

Моите наблюдения бяха същите.

— Прав си. Това ме кара да се чувствам малко по-добре.

Не познавах добре Шели Грейвс. Но от малкото ми срещи с нея бях останала с впечатление, че е едновременно много интелигентен и практичен човек. Не бях се замислила за нейната роля в така създалата се ситуация, а трябваше да го направя. Чувствах се много странно, защото се страхувах от нея и в същото време високо я ценях.

— Готова ли си да посрещнеш баща си?

Този въпрос ме накара отново да се паникьосам.

— Всичко е готово. Освен самата аз.

Погледът на Гидиън омекна.

— Имаш ли някакви планове какво ще правите?

— От днес Кари се върна на работа, така че ще го отпразнуваме с шампанско, а след това ще излезем на вечеря.

— Мислиш ли, че на баща ти ще му се празнува?

— Не съм сигурна дали на мен самата ми се празнува — признах аз. — Доста откачено от моя страна да правя планове да пием шампанско и да се забавляваме, като се има предвид какво става около мен. Но какво друго ми остава? Ако баща ми не се увери, че съм добре, няма да може да преживее истината за онова, което Нейтън ми е причинил. Трябва да му докажа, че цялата болка и мръсотия са останали в миналото.

— И трябва да оставиш всичко друго на мен — напомни ми той. — Аз ще се погрижа за теб, за нас. Съсредоточи се върху семейството си за известно време.

Отдръпнах се от него, хванах го за ръката и го поведох към дивана. Чувствах се доста странно да съм си вкъщи толкова рано, след като сутринта бях отишла на работа.

Яркото следобедно слънце озаряваше градския пейзаж, който се разкриваше през прозореца, и ме караше да се чувствам не на място, като по този начин още повече подсилваше усещането, че сме откраднали време, за да бъдем заедно.

Седнах на дивана, свих краката си и се обърнах към Гидиън, наблюдавах го, докато се настанява до мен. В толкова много отношения си приличахме, включително по това, което бяхме преживели в миналото. Дали не трябваше и той като мен да изчисти със семейството си всички стари тайни? Нуждаеше ли се от това, за да се излекува напълно?

— Знам, че трябва да се връщаш на работа — казах аз, — но се радвам, че се прибра заради мен. Прав си — имах нужда да те видя.

Той вдигна ръката ми и я допря до устните си.

— Знаеш ли кога баща ти се връща в Калифорния?

— Не.

— Утре вечер имам час при доктор Питърсън, което означава, че така или иначе ще закъснея — каза Гидиън и се усмихна едва забележимо. — Ще намерим начин да бъдем заедно.

Да бъде до мен… да го докосвам… да виждам усмивката му… да чувам тези думи. Бях в състояние да се справя с всичко, стига да сме заедно в края на дългия ден.

— Ще ми дадеш ли само пет минути? — попитах.

— Ще ти дам всичко, което пожелаеш, ангелче — отвърна той нежно.

— Искам само това — казах аз, седнах по-близо и се гушнах в него.

Гидиън ме прегърна през рамо. Сключените ни ръце лежаха в скута му. Така образувахме идеален кръг. Не така блестящ като пръстените, които носехме, но за сметка на това безценен. След миг усетих, че и той се обляга на мен.

— И аз имах нужда от това — въздъхна.

Прегърнах го още по-силно.

— Няма нищо лошо да изпитваш нужда от мен, шампионе.

— Въпреки това ми се иска да се нуждаех от теб малко по-малко. Колкото да мога да го понеса.

— Тогава изобщо нямаше да е забавно!

Тихият му смях ме накара да го заобичам още повече.

Гидиън се оказа прав за Ди Би деветката. Докато наблюдавах момчето от паркинга, което спираше лъскавия астон мартин пред мен, си помислих, че колата наистина прилича на Гидиън. Беше сексапил на колела, толкова мъжествено елегантна, че направо потръпнах от удоволствие. Беше ме страх да седна зад волана.

Шофирането в Ню Йорк няма нищо общо с шофирането в Южна Калифорния. Поколебах се, преди да взема ключовете, питах се дали няма да е по-разумно просто да извикам такси. Телефонът, който Гидиън ми беше дал, започна да звъни и аз зарових в чантата да го извадя.

— Ало?

— Просто го направи — измърка Гидиън. — Престани да се колебаеш и я подкарай.

Завъртях се и потърсих с поглед охранителните камери. Буквално усещах, че Гидиън ме наблюдава.

— Какво правиш?

— Мечтая да съм с теб. Толкова ми се иска да те просна на капака на колата и да те чукам съвсем бавно. Да го вкарам дълбоко вътре в теб и да пробвам дали амортисьорите са наистина толкова добри. Ммм… Господи, започнах да се надървям.

А аз вече бях влажна. Можех да го слушам до безкрай, толкова много обичах гласа му.

— Страх ме е, че ще съсипя прекрасната ти кола.

— Пет пари не давам за колата, интересува ме само твоята сигурност. Можеш да я драскаш колкото искаш, гледай само ти да не пострадаш.

— Ако по този начин се опитваш да ме успокоиш, не се получава.

— Можем да правим телефонен секс, докато свършиш, това би трябвало да те успокои.

Присвих очи и огледах момчетата, които работеха на паркинга. В момента се правеха, че не ме наблюдават.

— Трябва ли да се тревожа за онова, което те е възбудило за краткото време, откакто се разделихме.

— Мисълта как караш астон мартина ме възбужда.

— Така ли? — попитах и се опитах да потисна усмивката си. — Напомни ми кой от двама ни има фетиш към превозните средства.

— Седни зад волана — прошепна той. — Представи си, че седя до теб. Ръката ми е между краката ти. Чукам с пръсти меката ти влажна катеричка.

Краката ми трепереха, докато приближавах към колата.

— Това си е живо самоубийство.

— Вадя члена си и започвам да го търкам, докато те чукам с пръсти, така и на двамата ни е добре.

— Проявяваш ужасно неуважение към тапицерията на колата.

Седнах на шофьорската седалка, трябваше ми минута, за да се ориентирам.

Дрезгавият му глас прозвуча от аудиосистемата в купето.

— Как ти се струва?

Съвсем ясно беше, че е синхронизирал телефона с компютъра на астон мартина. Гидиън никога не пропускаше нищо.

— Скъпа — отговорих аз. — Направо си луд да ми даваш да карам такова нещо.

— Луд съм по теб — отговори той и почувствах как ме облива вълна от удоволствие. — „Ла Гуардия“ е програмирана на джипиеса.

Стана ми приятно, че настроението му се е подобрило толкова, след като се прибра, за да ме види. Аз също бях добре в момента. И беше особено важно да знам, че чувствата ни са споделени. Извадих джипиеса и включих на скорост.

— Знаеш ли какво, шампионе? Искам да ти направя свирка, докато караш тази кола. Ще сложа една възглавница тук, по средата, и ще те смуча в продължение на километри.

— Ще ти го припомня някой ден. Кажи ми как ти се струва колата.

— Плавна. Мощна — отговорих аз и махнах с ръка на момчетата, докато излизах от подземния паркинг. — Много подвижна.

— Също като теб — измърмори той. — Разбира се, далеч повече предпочитам да съм в теб, отколкото в нея.

— О, това беше много сладко, миличък. А ти си любимият ми джойстик. — Влях се внимателно в трафика.

Той се засмя:

— Гледай да съм единственият ти джойстик.

— Но аз не съм единственото нещо, в което влизаш — посочих закачливо.

В момента го обичах толкова много, защото знаех, че се грижи за мен, правеше всичко възможно, за да се чувствам добре. Докато живеех в Калифорния, за мен шофирането бе естествено като дишането, но откакто се преместих в Ню Йорк, не бях сядала зад волана.

— Ти си единственото, на което се наслаждавам, и то гол — отвърна той.

— Тогава си истински късметлия, защото съм много ревнива.

— Знам. — Гласът му беше пълнен с мъжко самодоволство.

— Къде си?

— На работа.

— Сигурна съм, че правиш сто неща едновременно. — Натиснах газта и отправих молитва, докато преминавах от лента в лента. — Какво са няколко думи, с които да разсееш тревогите на приятелката си насред управлението на огромния свят на забавленията?

— За теб бих спрял дори въртенето на Земята.

Колкото и да е странно, тези смешни думи ме трогнаха.

— Обичам те!

— Хареса ти, нали?

Усмихнах се, бях стресната и очарована от странното му чувство за хумор.

Вниманието ми към всичко наоколо бе изострено до крайна степен. Навсякъде имаше знаци, които забраняваха какво ли не. Да шофираш из Манхатън, бе все едно да се движиш с бясна скорост наникъде.

— Слушай, не мога да завия нито наляво, нито надясно. Мисля, че отивам към тунела. Може всеки момент да те изгубя.

— Никога няма да ме изгубиш, ангелче — обеща той. — Където и да отидеш, колкото и да е далеч, винаги ще съм до теб.

Когато видях баща ми, който чакаше багажа си, усетих как цялата увереност, която Гидиън ми беше вдъхнал, ме напусна. Изглеждаше блед и изморен, очите му бяха зачервени, а по бузите му имаше набола брада.

Докато вървях към него, в очите ми се появиха сълзи, но премигнах и ги прогоних, твърдо решена да го накарам да се успокои. Разтворих ръце, той пусна сака си на земята и в следващия миг останах без дъх, защото ме стисна в силна прегръдка.

— Здрасти, тате — поздравих с надеждата, че не е забелязал треперенето на гласа ми.

— Ева! — Целуна ме силно по слепоочието.

— Изглеждаш уморен. Откога не си спал?

— Откакто тръгнах от Сан Диего.

Той се отдръпна от мен и ме огледа внимателно, очите му бяха сиви, също като моите.

— Имаш ли друг багаж?

Поклати глава и продължи да ме наблюдава изпитателно.

— Гладен ли си? — попитах аз.

— Хапнах в Синсинати. — Накрая се отдръпна и вдигна сака си. — Но ако ти си гладна…

— Не съм. Но си мислех, че ако си съгласен, по-късно можем да излезем на вечеря заедно с Кари. Днес той се върна на работа.

— Разбира се.

Спря със сака в ръка, изглеждаше малко объркан и неуверен.

— Татко, добре съм.

— Но аз не съм. Иска ми се да ударя нещо, да излея яда си.

Това ми даде идея.

Хванах го за ръката и го поведох към изхода на летището.

— Запази си мисълта.